Върху някои страници на поемата "Разчленяване" (издателство "Стигмати", 2001) са отпечатани както собствено поетическият текст на Илко Димитров, така и негова едра интерпретация с необозначено авторство.
Предполагам, Илко Димитров иска да насочи вниманието ни към наперената безчувственост на (псевдо)критическия коментар и... да го неутрализира. А дали с публикуването му поетът не проявява присмехулна щедрост и към част от самия себе си?
Към поместения в книжката "метатекст" прибавям следното:
Професионалните патриоти ще бъдат вбесени от "Разчленяване". В техните представи умозрителната епика на поемата трябва да е клеветническа. Защо?
В центъра на парадоксално раздробения разказ е разположен емоционално амбивалентният образ на България - реалната и символическа родина на героя, който опитва да се освободи от нея и безплодния й народ. Поетът се позовава на мрачната ни нищожност:
Когато срещнеш човек сред стадо овце,
са нужни усилия да не го назовеш овчар.
И още, още страховити, но исторически коректни констатации, срещу които нямаме сериозни аргументи.
Поетът, разбира се, намира разрешение за справяне с историческата ни нестаналост и то е най-баналното, най-уместното - да станеш идентичен на самия себе си, напук на ретроградната вяра в общността. Единственият изход: просто да бъдем разтворена длан, над която "Естеството възлива нещата"...
Несъстояването на народа обаче е състояло симптоматичен обрат в поезията:
Щом поетите не прославят -
това означава, че народът е мъртъв.
Никой от твоите поети
с ясна и спокойна гордост не се назова
плът от плътта ти, Българийо.
Макар тук лирическият глас да преувеличава/забравя, след "Разчленяване" на Илко Димитров тематизирането на България като "земя като една човешка длан" ми изглежда безвкусно, наивно, пропагандно.

М. Б.