Все още не ме виждаш
Съзерцанието изисква неподвижност. Заснемането - също. "Неподвижност" е името на настоящата фотоинсталация в АТА център за съвременно изкуство, с която се представя американската художничка Сюзан Пейдж. Изложбата е реализирана благодарение на Мария Василева, която през последната година работи по съвместни проекти с жени художници. "Неподвижност" е своеобразен отглас от пътешествията на авторката до Израел, Западния бряг на САЩ и живота й сред италиански монахини.

              

Фотографията вече е сред признатите изразни средства на съвременното изкуство. Словесните битки от началото на миналия век за поставянето й редом с останалите изящни изкуства са отдавна забравени. Фотографираните обекти съществуват в реалността, те не са част от въображението на автора, което би им придало друго звучене.
Може би затова и моята среща с работите на Сюзан Пейдж не протече безпрепятствено. Не неподвижност, а чисто вцепенение ме обзе пред внушителните черно-бели образи, забулени образи-сенки без очи или лица, жени лишени от своите атрибути на женственост. Отпечатани върху ефирна тъкан в монументални размери, подредени в серии от диптиси, те сякаш минаваха покрай мен, а не аз покрай тях.
Съчетаването на контрастни композиционно и тонално образи обединява два съвършено различни свята, противоположни култури, еднакво недостъпни и мълчаливи, еднакво дистанцирани и отдръпнати в себе си. Мащабните фигури се открояват пред обобщена и абстрактна среда, обитавайки и същевременно балансирайки замрялото пространство. С това съжителство на крайности зрителят е поставен в ситуация да обединява, да търси нови гледни точки и толерантност, да се пребори с многото спотаени въпроси, които не смее да си задава. Защото Пейдж ги поставя ясно и категорично: Кое говори повече: скритото или явното? Черното или бялото? Кое определя моята идентичност? До каква степен един образ говори сам за себе си и какво всъщност ни казва той?



Постоянна е темата за незримото и скритото, за своеобразната еманципация на образа от съдържанието. Мюсюлманката, изцяло забулена като черна сянка, редом до откритото лице на Пейдж над заглавието "Все още не ме виждаш", навежда на мисълта, че всеки опит за скриване е напълно безсмислен. Така или иначе дори напълно откритото лице не е в състояние нито да покаже действителната красота, нито да разкрие душевната същност на индивида. Фактите също могат да бъдат субективни, въпрос на лична гледна точка, на избор. Лицето, което те гледа от твоята снимка, не е твоят образ, а илюзията за теб самия. Затова трактовката, която Пейдж прави на автопортрета, е нова и предизвикателна. Нейният образ се откроява като център на цялата изложба. Виждаме я гола до кръста, с обръсната глава и една гърда (белези от неизбежната в някои случаи химиотерапия), обляна в мека бяла светлина и с усмивка като на съвременна мадона. Художничката предприема със своя фотообектив (или по-точно въпреки него) едно търсене на женствеността отвъд традиционните граници на красотата, телесното и видимото. Тя слага знак за равенство между "жена" и "тайна".
Неподвижността предполага взиране и позволява съзерцание. Без него вътрешната същност на образа ни убягва и той остава ням към нас. Без нашето усилие разкриването е невъзможно. Нито разбирането.

Екатерина Гирджева