Какво да се прави
Ако Боян Иванов се беше отнесъл към възторжения идеализъм на Чернишевски в "Какво да се прави" със смазваща жестокост, спектакълът му в Плевенския театър по романа щеше да е блед и опустошително еднозначен.
В един роман, написан през 1852 година, някакви хора пожелават добра реалност в битието. Тогава, а и години по-късно, образът на мисълта им е ясен, романтичната му нелепост е тотално непроявена.
През 2001 година е очевидно, че тези герои нямат достатъчна реалност, за да желаят и още по-малко да реализират благородните си утопии, да направят микромодел на най-добрия от (не)възможните светове.
Естествено режисьорът иронизира ковачите на утопии, конструктурите на единствено правилната социална и морална система, писачите на скрижали за екзистенциално, житейско и ценностно държание в един свят, който е добър именно в своята многозначност, хаотичност, в изгубената си стерилна чистота при отсъствието на злото.
Спектакълът на Боян Иванов е стопроцентово "анти" спрямо идеологията на романа. Тази конфронтация би могла да го превърне в тезисен, да го изчерпи като съдържание и смисъл още в първите му десетина минути.
Обаче:
- режисьорът контрира с "необходимото уважение" към прототекста;
- напълно освободените от игра в романа герои и ситуации, в спектакъла се насищат с игрови енергии. Именно театърът като такъв деконструира и сменя характеристиките им.
Иванов използва смесените сигнали на иронията, пародията, телесния хумор, принципа на актьора, играещ като/с машина.
Спектакълът е разположен в сценична среда, създадена от Иван Ставрев. Тя прилича на музикална кутия, на сцена за марионетен театър, откровено се заиграва с акценти от "натуроподобната" сценография. По този начин сценографията не само е "удвояване" на основното режисьорско послание, но и възможност за клипово-фрагментарното му изграждане.
Този спектакъл е малко ненужно удължен, но в никой случай не е скучен. Той е интелигентна, свежа, и на места твърде изобретателна стратегия за поднасяне на категорични послания през интригуващата паяжина на неочаквани сценични ходове.
В този смисъл най-адекватно в него стои Нина Стоицева. Другите актьори са забележими със старанието и липсата на напрежение, с което се вписват в спектакъла. Това е проблем на роли, а не на можене.
В спектакъла "Какво да се прави" на Боян Иванов в Плевенския театър моженето е очевидно, посланието - актуално, самата идея да се екранизира този емблематичен със скуката и догматиката си роман - оригинална до екстравагантност.
И трите мотивации са защитени. Ако спектакълът придобие още малко автентични енергии, сигурно ще бъде едно от любопитните събития на новия театрален сезон.

Димитър Чернев