Да правим филми,
каквито ни идват отвътре
- Роси, голяма радост за киното ни са канадските отзиви за "Писмо до Америка". Жалко, че филмът е бил пренебрегнат от журито на Монреал. И все пак бих те помолила да разкажеш за фестивала, за контекста, в който е попаднал "Писмо до Америка".
- Фестивалът е категория А, един от най-големите в света. Програмите му обхващат около 300 филма. В официалния конкурс участваха 24 заглавия - канадски, американски, доста от Латинска Америка, имаше по един японски, корейски, китайски, имаше и един български - "Писмо до Америка". Много силно беше немското присъствие - 4 филма в състезателната програма и други в паралелните: "Световни имена", "Нови тенденции", "Отражения на нашето време", ретроспективи (включително и на София Лорен, която получи една от почетните награди, и на Франсиско Рабал, който, за съжаление, почина на връщане от Монреал), специална програма "Немско кино"... Това не е случайно - напоследък немското кино е във възход: и производствен, и качествен. Естествено, този фестивал го отрази. От прочетеното и чутото за Монреалския фестивал знаех, че му се носи славата на най-масово посещавания. Политиката на организаторите, усилията им и може би многоликата монреалска аудитория, където по стечение на обстоятелствата са кръстосани европейското и американското по доста завиден начин, налагат неочаквано демократична формула на фестивала - обърнат е изцяло към публиката. И в същото време е много разнопосочен в жанровите си характеристики - можем да спорим защо в конкурса на фестивал, който има претенциите да отбелязва нови тенденции, присъстват и аржентинската комедия "Синът на булката" (макар и великолепно направена), и немският трилър "Тунелът" (който тръгна по екраните в Монреал ден след закриването на фестивала). Чуваха се реакции на възмущение от подобна селекция. В същото време филми, като унгарския "Изоставен" (за изоставени в интернат деца след 1956), иранския "Момчето" или "Писмо до Америка", също пълнеха залите. Хората гледаха, сравняваха, коментираха, преживяваха и препоръчваха - имаха избор. Това, разбира се, е и едно по-точно отражение на разнообразната филмова ситуация днес. Ако някой иска авторското, интелектуално кино да се толерира във все по-комерсиализиращия се свят, редно е да прояви подобна толерантност към другите форми. Не мога да кажа дали фестивалът е успял да култивира у публиката такава толерантност и интерес към разнообразието, или подобен форум е естествен резултат от свойственото за квебекското общество многообразие на култури и вкусове. Но ние с Иглика само си казвахме: "Виждам го и не мога да повярвам!". Не ти ли се струва невероятно, че в 9 сутринта зала с размерите на НДК е претъпкана с публика? И не само за нашия филм - така беше и на Годар, и на "Тунелът"...! Какво по-хубаво от това! Не съм ходила на кой знае колко фестивали, но мисля, че Монреалският се откроява с многообразие, виталност, липса на тенденциозност...
- А освен киното имаше ли купон?
- Страшен! Кустурица свиреше с групата си на улицата, имаше и страхотен кубински оркестър. През цялото време се чувствахме част от хепънинг. Фестивал, правен с много мерак и пари. Явно за тях киното е важно нещо.
- През пролетта в Канада имаше Седмица на българското кино, представено доста масирано. "Писмо до Америка" беше ли там?
- Не, слава Богу, можем да кажем сега. Ако бяхме отишли, нямаше да попаднем в конкурса на Монреал. Поканиха ни, но тогава се намеси френската агенция "Celluloid Dreams", която ни представя по света - когато поисках разрешение филмът да участва в тази седмица, ми обясниха, че това би било проиграване на карти... И се оказаха абсолютно прави, въпреки спонтанното ни разочарование тогава. Ние мечтаехме час по-скоро да покажем "Писмо до Америка", особено в Канада - там има стотина души от новата емиграция, които лично познаваме, и голяма част от тях се занимават с кино. Представи си каква тръпка ни беше те да го видят там, на екран!... А и участието ни на фестивала в Монреал изобщо не беше сигурно. Но имахме шанс - не само че филмът беше в състезанието, а и че се появи след Седмицата на българското кино. Тя постла пътека за отношението към българското кино. И показа колко много, много усилия трябва да положим, за да задържим интереса към него в Канада или да го предизвикаме другаде. Успехът на Седмицата и на "Писмо до Америка" опровергава категорично спекулации от типа "ще се гледа ли навън", "дали ще го разберат"... Снимах опашките пред киното - не можех да повярвам, мислех, че са за друг филм...
- Как го прие емигрантската публика?
- Екзалтирано! И то не само заради "емигрантската" тема на филма - и заради гордостта, че техни познати канадци се възхищават от български филм, и защото те самите много харесаха филма. Няма по-голямо удовлетворение! Жалко, че си тръгнахме без награда, но това дори ни подейства отрезвително, дадохме си сметка как не ни знаят, не ни броят, страхуват се, че те самите ще бъдат поставени под съмнение, ако наградят български филм - откъде се взе той, как така стана... За нас изчезна и последното съмнение относно потенциала на филма ни да докосва душите на хората.
- Откога не е участвал български филм в Монреал?
- Не знам дали е имало български филм в състезателната програма (за последните 10 години поне е нямало). Със сигурност знам един студентски през 1991 (има и такъв конкурс на фестивала) - дипломната работа на Милена Андонова "Дни от вчера".
- Спомням си, че "Лагерът" на Дюлгеров беше в Монреал през 1990...
- "Търкалящи се камъни" и "Стъклени топчета" на Иван Черкелов също участваха през годините, но извън конкурса. А тази година в Монреал бяха цели 3 български филма - в паралелните програми бяха показани "Пансион за кучета" на Стефан Командарев и "Посетени от Господ" на Петър Попзлатев. Никак не е малко. Но очевидно всички толкова сме потиснати от непълноценния процес на филмопроизводство у нас, че като излезем навън, се появява комплексът за провинциалност. Ние у дома не се чувстваме комфортно, та какво остава в чужда къща. С "Писмо до Америка" имахме уникално щастлива съдба в това отношение. И това не остава незабелязано. Филмът ни ще има успех и навън, сигурна съм. Ако бяхме взели и награда, тя щеше да ни помогне чисто търговски. Мексикански разпространител ни каза: "Харесвам филма. Мисля, че и публиката ще го хареса, ако го гледа. Но не мога да я накарам да влезе в кината, защото той идва отникъде. Виж, български филм с награда от Монреал вече е сензация и ще привлече хората".
- А защо формулата да не е "български филм, пренебрегнат неправилно"?
- Ти напипа нещо, което много колеги и критици изтъкнаха последната вечер, за да ни окуражат: "По-добре, че не ви дадоха някоя мижава награда, като "журито специално отбелязва...", защото щяха да замажат това скандално разминаване между общественото мнение за филма и решението на журито". Демек, мълвата, че филмът е бил несправедливо подминат, също може да играе ролята на реклама. Но това са спекулации. По-страшното е, че сега, когато трябва да мислим за нов филм (не да мислим, да го правим!), се чувствам по-отчаяна от всякога! Скоро няма да събера сили, за да премина през подобна битка - производството на филм в нашите условия. Струва ми се, че и никой от колегите, които през последните години "изборваха" филмите си, няма така да се втурне отново - с глава срещу стената. Признавам за себе си - уплах имам вече!
- И какво ще стане занапред, след като ситуацията с финансирането на киното става още по-мрачна?
- Ако трябва да отговоря по същество: сега съм сигурна, поне за себе си, че трябва да правим филми, каквито ни идват отвътре. Опитът с "Писмо до Америка" потвърди дълбоката ми увереност, че не бива да подражаваме на никого, да се префасонираме, да влизаме в калъпа, че да ни финансират или да ни гледат. От друга страна, никога преди не съм се чувствала по-несигурна за това, как точно ще произведем тия филми... Вярно, примерът с "Писмото" беше положителен, но втори път той няма да може да се приложи. Българските пари бяха по-малко от 50% от бюджета! И ако нашите холандски и унгарски копродуценти ни подкрепиха най-самоотвержено този път (ние не бяхма копродукция, а отбор), това не може да се превърне в практика. Да не казвам, че е редно този път аз да им върна жеста. Как да стане това? Финансирането на киното у нас е под екзистенц-минимума, това трябва ясно да се каже. Използвам случая да кажа също, че е крайно време всички ние, чиято съдба е свързана с филмопроизводството, да престанем да се спасяваме поединично, а заедно да предприемем действия, с които да предизвикаме промяна на ситуацията в момента.
- Каква е връзката между доста късното учредяване на Асоциацията на кинорежисьорите на 24 септември, участието ви в РМД "Киноцентър Бояна" и извънредното събрание на СБФД на 26 септември?
- Едно уточнение: ние не участваме групово в РМД "Бояна", аз лично не участвам, както и много други колеги. Асоциацията бе учредена в резултат на общата ни необходимост нещо да се направи, и то час по-скоро. Необходимостта е ясна отдавна, наистина много закъсняхме - освен че е световна практика хората да се групират по частните си интереси, разбира се, не беше без значение и фактът, че през последните години СБФД с нищо не заслужи доверието ни в посока защита на българското филмопроизводство. Конкретна искра дойде с въпроса и споровете около приватизацията на "Бояна филм" ЕАД и по-точно, с необходимостта ние ясно да заявим позицията си - далеч не само по този въпрос. На 24-ти, на учредителното ни събрание ние не се занимавахме с това - обсъждахме Устава, приехме Харта - дано и делата ни да подкрепят този смислен текст.
- Малко в повече патетичен, но нали играе ролята на манифест...
- Във време, което плаши с цинизма си, малко патетика не вреди. Поне аз така смятам. Буквално тези дни ни предстои събрание, за да обсъдим позицията си относно "Бояна". И това, бъди сигурна, ще мине в горещи спорове. Ние сме много различни, а и все още ни е трудно да пренебрегваме личните си вкусове, амбиции, разбирания в името на общи цели. Но всички сме наясно, че ако ние не си защитим интересите, никой друг не ще го направи. И сме сигурни, че от бъдещето на "Бояна" пряко зависят нашите интереси. Искаме да се изкажем адекватно и компетентно, доколкото можем. Провеждаме разговори с ръководството на "Бояна", за да разберем в детайли за какво става дума. Всеки от нас има своя позиция. И когато на събранието на СБФД голяма част от нас се изказаха в подкрепа на стратегията и на необходимостта от приватизацията на "Бояна", това бяха лични мнения на хора, по-запознати със случая. Това не е позицията на Асоциацията. Не че не може да бъде същата, но такава все още няма. Струва си да бъде изслушан всеки. Разбира се, че не ни е работата на нас, режисьорите, да обсъждаме такива проблеми, като приватизацията на "Бояна", но ние искаме да правим филми, искаме държавата да ни осигури възможност да правим български филми. Няма как, не можем да се дистанцираме от проблема. Никой няма да ни прости, а и ние на себе си, ако и сега не се вземем в ръце.
- Асоциацията ще бъде ли алтернатива на Сдружението на режисьорите от СБФД, който част от вас напуснаха онзи ден?
- Разбира се, че ни се иска да бъде - в смисъл, асоциацията да развие конкретна дейност, пряко свързана с оцеляването и развитието на българското филмопроизводство. Иначе членството в асоциацията не предполага напускане на СБФД. Въпрос на личен избор. Някои, аз включително, напуснаха съюза по лични причини, и то различни. Много други вече одавна са го напуснали - явно не са виждали смисъл да са членове на подобна организация. Сигурно има други, които виждат смисъл да останат. И те, ако са достатъчно активни, ще го съхранят. И този съюз ще си намери новото място - без съмнение той не може да функционира по стария модел. При 900 души членска маса, на събранията от последните 4-5 години не съм виждала повече от 100 - 150 човека. И се взимат решения, изразява се мнение по въпроси, които се представят в публичното пространство като позицията на "филмовите дейци"... Доста безотговорно, да не кажа умишлено загърбване на реалността. И призовавам колегите трезво да преценят ситуацията, да не се поддават на емоционалните призиви "да се обединим". Нека първо се определим, чак тогава можем да действаме заедно (което безспорно е необходимо). Никой не може да навреди на СБФД повече, отколкото сам си е навредил през последните години. И нека се въздържим, нека не се обвиняваме един друг в користни намерения прибързано, за да не се окаже, че заедно с крадеца викаме "Дръжте крадеца!". И още веднъж искам да кажа: нека вземем съдбата си в собствените си ръце.

28 септември 2001

Разговора води Геновева Димитрова


Росица Вълканова е режисьор на документалните филми "Панаир в края на лятото" (1984) и "Деца на мои приятели" (1989). Продуцент е на документалния филм "Търпението на камъка" (реж. Костадин Бонев) и на игралния "Писмо до Америка" (реж. Иглика Трифонова).
Разговор с
Росица Вълканова