От нивото на маестрото
до нивото на музиката


Началото на своя единайсети сезон откри Нов симфоничен оркестър с концерт, който бе наречен "гала" и който събра доста светска публика в зала "България".
Не може и не бива да се отрича, че мениджмънтът на този състав се справя доста добре със задачите си. Залата - пълна, програмната книжка "пращи" от реклами, оркестърът отдавна приложи един от познатите начини за създаване на годишен фонд с участие с различни вноски (нива на маестрото, на солистите, на концертмайстора); самият текст на печатната програма е преведен и на английски. Изглежда и останалите необходими средства, освен обявените, получени от дарители, се намират, защото оркестърът си провежда сезона. Действително доста са кулоарните съобщения за редовно неплащане на оркестрантите, но щом свирят, значи в края на краищата си получават парите.
Друг е въпросът кои оркестранти свирят, колко се задържат, на колко време се сменят и как от това се моделира самият оркестър като апарат. Оттук според мен започват нелеките проблеми на състава. Той вече влиза във второто си десетилетие, един факт, който увеличава изискванията към художественото му равнище. От няколко години (не от десет, както пише в програмата - диригентите също "се въртяха" доста) има един постоянен диригент, Росен Миланов, който действително направи много за различната структурна физиономия на оркестровата институция и за някои от начините да се докарат пари в нея. В тази насока той и Юлия Христова претвориха на дело американския опит. Но финансирането си е вътрешен институционален проблем, който не интересува слушателя в залата. Последният обаче се интересува от това какво слуша и на какво ниво. В това отношение премиерният за сезона концерт на Новия симфоничен оркестър отново дава повод за размишления.
Най-напред за (не)задържането на състав, което неминуемо се отразява на спазването на елементарни за съвместно свирещи (дори не казвам музициращи) хора принципи. От една страна, симпатичната им, подкупваща младост (на която все още сантиментално продължава да се умилява публиката - а и как няма, като оркестърът отново е предимно студентски) предполага, че опитът им в този вид работа все още никак не е голям. От друга страна, как може да се създадат някакви трайни ансамблови навици при положение, че хората се сменят непрекъснато. Дори една, обявена за сборна, формация има по-постоянен състав; при това сборните оркестри по правило се събират от добри и опитни оркестранти.
Има и още нещо, което естествено се знае: в тази система на работа отраженията върху равнището на концерта зависят много и от самата програма. Имало е случаи, когато действително от подиума на Нов симфоничен оркестър се чуват интересни неща - по-нови, по-непознати, по-малко обременени от информация и представи; тогава в името на информацията някак прескачаш изискванията си на "ниво изпълнение"; или по-малко те дразнят някои неща, защото от тях не зависи изключително същностното в идеята и драматургията на композицията.
Но в програмата на откриващия сезона концерт бедата бе, че две от композициите са най-малкото емблематични и за "нивото на маестрото, и за нивото на концертмайстора, и за нивото на солистите на оркестъра"; това са Симфония - 40 от Моцарт и "Болеро" на Равел. Симфонията бе откровено зле изсвирена - с много ниски претенции и към звука, и към фразирането; дори така, "на едро" (а може ли Моцарт да се свири "на едро"), да се потърси звуков аналог на симфонията в това, което се чу, пак няма да ни се удаде. Елементарни диригентски "гафове" - третирането на ауфтакт; разбирането за менуета; спазване на финални цезури; отстояване на едно темпо независимо от промените в динамиката - позволиха изобщо да се говори за ниво на интерпретация или за същност на индивидуално мислене. Въпросът с удържането на темпото бе още по-осезаем в "Болеро"-то. И не само. Нали тъкмо диригентът е човекът, който реално трябва да преценява възможностите на своите оркестранти и да знае колко могат и какви пиеси да им възлага - за да не се стига до конфузната ситуация в тази именно пиеса да не знаеш ще се чуе ли цялата ритмична формула или не (това беше драстично в началото). Самият Миланов все още, струва ми се, не е "чул" и не създава звука на своя оркестър. Още повече, че материал има - там свирят способни хора, с които може би повече трябва да се работи. И в един нормален сезонен цикъл.
А пиесата на Алберто Хинастера "Концертни вариации за камерен оркестър" е сред онези репертоарни рядкости, които могат да се чуят често в сезоните на Нов симфоничен оркестър - една творба между жанровостта и неоромантичното третиране на фолклора, в синхрон с идеята за разнородност и разноликост на вариационната цикличност и с ясно рамкиране на формата чрез тембъра. Не е сред най-известните композиции на аржентинския творец, но е с осезаема екзотичност, която привлича вниманието. Българската й премиера потвърди намерението на Росен Миланов да продължи с непознати за нашата концертна практика пиеси.

Екатерина Дочева







Кресчендо
декресчендо