Невидимият на лунна светлина
Сигурно е вярно, че медиите са тези, които творят Събитието; че те не само го правят видимо, но и определят важността му чрез една неогласена топ-класация, в която световните случки са разположени на заглавна, средна или последна страница или изобщо остават неотразени. От необозримия океан от случвания се подбират и подреждат в строг йерархичен ред елементите, съставящи пъзела на деня. Събитията от 11 септември принудиха мен, човек неизкушен в теорията на масовите комуникации и склонен в ежедневието си да се придържа към строга медийна диета, да изгледам необичайно количество новинарски емисии. Освен разбираемия дискомфорт, който предизвика у мен това занимание, то ме наведе на някои размисли за синтаксиса на образите в тях, както и за тяхната естетика. Неща, които може би нямаше да ми направят впечатление, ако имах навика всеки ден да гледам новините. Ако умишлено опростим нещата до предел, картината на света, която се разкрива в една новинарска емисия, е следната. Има два типа новини: Решения и Случки. Съществува един добре осветен и видим свят - 1, където важни институции (ООН, ЕС, НАТО, МВФ и др. - умишлено поставям тук само абревиатури) решават нещо; това е Светът-който-взема-решения. Има и друг свят, - 2, който попада в обсега на вниманието само ако в него стане някакво бедствие - наводнение, междуплеменна война, глад и прочее - Светът-в-който-се-случва-нещо-лошо. Представете си как изглежда от птичи поглед един огромен нощен град, в който само един квартал е неизменно потопен в ярки и многоцветни неонови светлини, а над останалото тъмно и непонятно пространство се носи самотен прожектор; той измъква от небитието само онези точки в мрака, където се лее кръв или поне се вихри торнадо. Ние можем да любопитстваме какво става в тъмното, можем да го игнорираме, да го жалим или презираме - но не можем да си представим това тъмно като притежател на собствен глас, на собствен прожектор, като субект, а не като обект на медийния разказ. Хората, които го обитават, остават за нас невидими.
Ако се вярва на Хърбърт Уелс, да станеш невидим човек е много болезнено, а за да престанеш да бъдеш такъв, трябва да умреш.
Което всъщност и стана. И смъртта на Невидимия беше зашеметяваща, множествена, зрелищна, парализираща с масовостта си и нелепостта си.
Невидимият обърна ролите: някъде в Свят - 2 бе взето решение, а в Свят - 1 се случи нещастие. Но това като че ли не беше възмездие, а просто смяна на знаците. Невидимият нямаше свой език и свой прожектор, затова на първо време използва нашите, познатите. Същевременно той остана все така непонятен и безименен. Стремежът да го назоват час по-скоро (защото се знае, че актът на назоваване е своеобразно обезвреждане) недвусмислено издаде настаналата паника. В първите дни многократното и все още бездоказателствено артикулиране на името Бин Ладен прозвуча точно като опит чрез заклинание да се възвърнат нещата на старите им места - доста неубедително. На този фон и бомбардировките в Афганистан изглеждат като изначално неадекватно ритуално действие, нещо като бичуване на морето.
С това си обяснявам и усещането - независимо от чувството на ужас и мъка - за невероятната пошлост и кичовост на зрелището. Мнозина вече отбелязаха лошия вкус на гледката, атмосферата на долнопробен екшън. Повторена стотици пъти, поднесена от всевъзможни ракурси, тя се самообезсмисли, срина както чувството ни за реалност, така и способността ни за състрадание. Сиреч, постигна тъкмо този ефект, който се получава в резултат от системната употреба на второразредни екшъни. Тя се прояви като гавра не само с ключови американски символи, но и със самата естетика на масовата култура, в която сме потопени. Невидимият използва езика на пародията, за да ни удари не само с нашите собствени самолети, но и с комерсиалните щампи на нашите собствени забавления.
Това обръщане на играта се оказа толкова изненадващо, че Светът - 1 се задъха в унизителна интерпретационна немощ. Той подхвана пародията, вземайки я на сериозно; световните информационни агенции ни поднесоха холивудоидни заглавия в стил "Империята отвръща на удара", а тайните служби повикаха на помощ кинорежисьорите, за да им обяснят какво се е случило и какво още може да се случи. Границата между реалност и фикция се разми напълно. Гаврата се състоя и ние сами се включихм в нея.
Дотук Невидимият все още нямаше своя собствен прожектор; той ползваше прожектора на CNN, пародирайки го. След известно време обаче сред новините се появи нещо съвсем непознато: катарският телевизионен канал "Ал Джазира". Не се и съмнявам, че този канал - очевидно не само национален на Катар, може би авторитетен за някои съвсем не малки части на света - съществува не от септември 2001. Но той стана видим, беше пуснат в обращение в Света - 1 единствено в резултат на събитията. Нещо повече: единственият му шанс да излезе от невидимостта беше световната трагедия.
Предаванията на този канал използват същите жанрове, които и CNN: репортажи от мястото на събитието, коментари в студиото, изявления на политически фигури. Но другостта му не се свежда само до това, че в него можем да чуем изказана в прав текст гледна точка, диаметрално противоположна на познатата нам, и ни се дава да разберем, че нашите аксиоми не са в сила в това неевклидово пространство. Най-лесно за нас би било да припознаем в катарския канал "гласа на врага" и с това да изчерпим въпроса. Но.
Америка бомбардира Кабул. Репортерът на "Ал-Джазира" в Афганистан нарежда да се угасят прожекторите от съображения за безопасност. В настъпилия полумрак се чува гласът му: "Сега предаваме на лунна светлина". И в кадър се оказват луната в небето над Кабул и проблясващите разриви на бомбите. Не само друга позиция, но и друга естетика.
Сетивността срещу геймърската естетика на прелитащите виртуални самолетчета, ръсещи виртуални бомбички над условна карта. Чувството за реалност на живеещия в един труден предметен свят - срещу разколебаното усещане за тук-и-сега на човека, делящ живота си между компютърния и телевизионния екран.
Ето го Другия. Ето как внезапно и травматизиращо той изплува от безпрожекторния мрак. Друг свят, за който не знаем нищо, освен че може да убива и да умира. Който сигурно може и друго, което ние не сме виждали, защото прожекторът не е имал никакви мотиви да се спира там. Който сам е принуден да убива и да умира, за да се измъкне от небитието на невидимостта.
Свят, в който луната има място в кадъра.

Доротея Табакова

Доротея Табакова е класически филолог, преподавател по старогръцки език в СУ "Св.Климент Охридски". Има публикации по проблеми на стихотворния превод, по история на рецепцията на античната литература у нас. Преводач от старогръцки, латински, френски и руски. Има и една стихосбирка - "Nox irae. Третичен мит за заминаването".