6:0ктомври
Около футболния разгром на шести октомври в ефир и на страниците на печата се чуха и написаха неща, които сме чували много пъти. Да се представя спортното поражение като национална трагедия не е ново. Не е ново и това, че го правим по навик неадекватно - повърхностно, неточно и умилно-самосъжалително, в смисъл, че ние (българският народ) не заслужаваме такова отношение (към нас) от "нашите момчета". Тези, "които не заслужаваме" обаче, сме много малко. Останалите заслужаваме. На тази заслуженост са посветени моите бележки.
"Всеки народ заслужава своята власт". Тази позната фраза не засяга само политиците. По същия начин ние заслужаваме своите спортисти и своите медии, които възвеличават/ругаят същите спортисти. Те (медиите и спортистите) са това, което ние сме - незряла, мързелива, лабилна, тарикатска, сантиментално-самосъжалителна сган, която повече от всичко на света мрази таланта и успеха.
Ако проследим развитието и упадъка на българския футбол преди и след кулминацията на световното първенство в САЩ, лесно ще забележим проявите на националния характер, който направи едното и другото възможно. В САЩ отидоха и победиха силни противници български спортни таланти, родени и израснали в България, но работили и усъвършенствали се в чужбина. Тяхната представа за успеха и неговата цена, за начините за неговото постигане, за смисъла на футбола като игра преди всичко, бяха вече променени от среда, различна от българската. Горе-долу такава беше разликата между българските професори, учили в чужбина, и по-късните, завършили и направили кариера в България. Българската среда е убийствена за таланта от всякакъв вид, защото моженето от всякакъв вид е присъда над посредствеността. Посредствеността в България е най-висшата добродетел. И още нещо - епопеята в САЩ започна с убийствен разгром, който не предвещаваше нищо добро. Той накара медиите да свият перките. След това всяка българска победа беше изненада/подарък за самите нас, за българския треньор и за самите ни противници. Когато, като по чудо, България победи противници като Аржентина, Германия, Мексико, ние повярвахме, че наистина нашият отбор в момента е по-добър от техните. После италианците, шведите и (още по-после) испанците ни отвяха плявата напълно спокойно и напълно закономерно. Ние не бяхме достатъчно интелигентни да разберем защо и как можем да им противодействаме. Неслучайно Димитър Пенев стана и остана "най-успелият български треньор". Трудно би могло да се намери по-посредствен от него във всяко отношение. В българските условия това значи идеален.
Може би мнозина са забравили, че в САЩ отиде (но не игра) още един отбор - този на резервите, които поне теоретически не бяха по-лоши от титулярите. Когато нашите победиха три пъти подред силни противници (с повече или по-малко късмет), Пенев остави същите тези уморени, възгордяни и добре проучени спортисти да играят срещу още по-силни противници. Ако Пенев имаше известна интелигентност (или ако не слушаше чужда воля), той щеше да извади срещу италианците втория си, свежия отбор. Най-малкото щеше да ги изненада. Резервите бяха наточени и готови да направят чудо само за да докажат, че не са по-лоши от титулярите. Вероятно щяха да паднат и те, но по друг начин, с друг резултат, извън резултата на таблото. Рискът си струваше, но Пенев (като всеки посредствен човек) не рискува, защото не знае цената, вкуса и смисъла на риска. И освен това, хора като Стоичков (който винаги много знае) не биха оставили други да вземат парите, за които смятат, че са абонирани титулярите. Слава те имаха вече достатъчно. Това е типично за българското тарикатско мислене - за всеки индивид, добрал се до кокъла - независимо дали става дума за футболист, политик или приватизатор.
Ако някой каже, че моите са лесни приказки със задна дата, ще отговоря - има живи свидетели, че това казвах още в дните на победите, когато знаех, че на скамейката стои един вълшебен Здравков, който не е по-малко юнак от Боби Михайлов. И което трябваше да се докаже.
Преди и около разгрома от Чехия се случиха и казаха неща, доказващи, че ние не можем да се учим нито от успеха, нито от пораженията. Българският отбор тръгна със съзнанието, че е едва ли не по-силният в двубоя, че отива да побеждава, че това може да стане лесно с повече късмет. Медиите пригласяха на тази илюзия. При положение, че никога не сме побеждавали отбора на Чехословакия, че става дума за един от най-силните отбори на Европа в продължение на десетилетия. И когато се видя, че нещото не може да стане лесно, нашите рухнаха и нямаше треньор, който да може да им каже какво да правят. Аз харесвам Стойчо Младенов, не смятам, че той е по-виновен от повечето от нас, българите, които не само вярват, че правят каквото могат, но вярват и че могат много и правят достатъчно. А това вече е дълбоко погрешно. Ние не можем да простим на "нашите момчета", че те, според думите на телевизионния коментатор, "очевидно биха искали мачът вече да е свършил". Не можем да им простим, че те "доиграваха" загубения мач и оставиха да им набутат като на шега още три гола, докато "доиграват". Вместо да копнеят страстно "мачът да не свършва", за да има време да направят нещо. Само седмица преди това "Манчестер юнайтед" обърна с 5:3 противник, който му водеше на полувремето с 3:0. Българските запалянковци при 3:0 за чехите все още мислеха, че и у нас има нещо от духа на "Манчестер юнайтед", ако не за победа, поне за почетен гол. Уви, такава тръпка у нашите не се забеляза. Да видим защо.
Защото ние, българите, сме прагматици. Ако нещо не може да стане лесно (с повече късмет), не се и опитваме. Защото опитването е рисковано. Ние сме до такава степен не наясно с нещата от живота, че за нас дори футболът, тази прекрасна игра, не е игра, а труд - досаден, тягостен, (винаги) зле платен, опасен. Когато играят англичани, германци, чехи, да не говорим за бразилци, ясно личи, че им е приятно, че дори да падат, играят заради играта и че тази игра все пак не е война, а игра. С правила, равнопоставеност, чест и всичко останало, което никоя война не е и не може да бъде. За разлика от пораженията във войната, в спорта те не са и не могат да бъдат национална трагедия, никога и при никакви обстоятелства. Защо се преживяват като трагедия? Защо пресата ги прави трагедия? От емоционална и интелектуална незрелост. Когато играят нашите (ако не е срещу Малта или Люксембург), ясно личи, че страдат. Страда видимо дори Гонзо, този прекрасен атлет, най-българският играч по осанка, поведение и характер, вторият Гунди. Казвам това с любов и признателност за всико, което Гонзо е, и с мъка за всичко, което не е, но би могъл да бъде. Защото той носи моите, твоите, нашите същностни черти. Чертите на хора, които държат да не се минат.
Иска ми се да кажа добра дума за чехите по принцип. Най-вече за тези чехи, които в събота не отидоха да гледат своя победен мач, защото не им беше интересен. Защото за тях футболът очевидно е само игра и защото повечето от тях си имат всеки своя игра, по-интересна. Мечтая за времето, когато българите ще бойкотират българския футбол просто защото не им е интересен. Едва тогава, може би, той ще порасне. Или когато, дай Боже, да си почтен в България стане рентабилно.
От повече от 120 години чехите са наши учители. Достатъчно е да спомена Мърквичка, братя Шкорпил, Иречек. За тези, които не са чували за тях, ще припомня Витлачил. Витлачил на чешки значи "изтеглил". Навремето Витлачил изтегли (част от) българския футбол до европейско равнище. Нещо, което не му беше простено от местната посредственост. Именно тя му подпечата изходната виза, а не някакви негови лични провали. Както вероятно и на Люпко Петрович. Няма ли България свои добри треньори? Херо и Георги Василев са талантливи. Затова те именно не намират място в нашите отбори - местната посредственост не може да ги понесе.
А сега, нека се обърнем към общественото мнение - това, за което 6:0 от Чехия е трагедия. Аз помня много добре, че в моята далечна младост карахме или мечтаехме за мотоциклети. Тогава в България имаше два масови мотоциклета: "Ява" 250 куб. см и "Балкан" 250 куб см. И резултатът беше пак 6:0 в полза на явата. По късно ми падна да покарам (и ремонтирам) BMW, "Джилера", "Мото Гуци" и знам, че те на свой ред биеха явата. Но чехите не направиха от това трагедия. Те работеха по чешки - с удоволствие. Докато в "Балкан" - Ловеч набиваха с чук буталата в цилиндрите на новите мотори, когато сегментите (кой знае защо) не искат да влязат на мястото си лесно. По-късно ми се е случвало да видя (и пипна) "Чешка Збройовка" и прочутата българска ловна карабина "Мазалат". Резултатът не беше 6:0, но пак там някъде. Всички сте се возили в чешки трамвай и в български трамвай. Защо резултатът при трамваите не е национална трагедия? Защо не стана национална трагедия фактът, че десетилетия рекордният среден добив от пшеница в земеделска България е 330 кг на декар, докато по същото време в "промишлената страна" Германия средният добив от пшеница е тон?! В най-добрия случай това значи 3:1 за германците всяка година на наш терен. И това беше в период, когато не бяхме "в преход". Сега резултатът в полза на германските полевъди е пак 6:0. Щото там наистина валя повече...
Аз не искам да се разпростирам във всички области, от които не разбирам, но ми се струва, че резултатът Масарик:Стамболийски, или Хавел:Желев, и той би се завъртял около същите хандбални числа. Искам да кажа само, че в победата на Тондовците над Ганьовците на футбол за нас няма трагедия и че работата е лоша и много сериозна, но не е трагедия. Трагедия е, когато нерешими противоречия кулминират в гибел, след което настъпва катарзис. Такова нещо няма. Не е трагедия, че както сме много умни и много патриоти, не можем да поздравим от сърце чехите затова, че играха хубаво, и не можем да кажем истината защо ние играхме лошо. Не е трагедия, но е порок.
От толкова приказки станах противен на вас и на себе си, затова само още две думи за медиите, нашето и тяхното отношение към футболистите и треньорите, и край. Когато Любослав Пенев, това тромаво, нагло и глупаво момче препоръча народът "да духа супата", народът му се разсърди, но за кратко. В нормална страна Любо никога нямаше да рита повече топка на публично място. Вместо това "Чичовото" стана началник и лидер в един от двата най-големи български отбора. Толкова много посредственост на едно място в България няма как да не бъде възнаградена. Когато преди седмица едно младо, хубаво, почти миловидно момче от националния младежки отбор напсува на майка един журналист, на момчето се размина с едно извинение през зъби и всичко се забрави. Понеже почти винаги и жертвата има вина, смея да твърдя, че въпросният журналист беше длъжен да ритне, удари или поне да напсува на свой ред въпросния футболист, каквото и да му струваше това, защото в конкретния случай именно това беше адекватна реакция. Вместо това журналистът предпочете да "доиграе мача" с извинения. И понеже и говедото, и овцата, това сме все ние - ти и аз, България - мен ме е много срам и ми е много мъчно. Защото и футболистите, и журналистите са мои деца - уроди. А аз нямам сили, власт и авторитет да ги възпитавам. Или да ги изпратя да отглеждат жито - нещо, което те може би могат да правят по-добре от това, което правят. Не като за 6:0.

Павел Попов



На тази страница на "Култура" нашият постоянен коментатор Павел Попов се представя в ново амплоа. Както винаги, той се занимава с нещо, което не му е работа. Това прави неговия материал особено уместен и интересен. Поместваме го със съкращения.
К