Раклата
Тазгодишната "Златна ракла" на практика бе преглед на цялата българска филмова продукция за последната година. Българската национална телевизия е най-големият кинопродуцент у нас и може би 95% от българските филми бяха нейни или с нейно участие. Малко бяха филмите, произведени изцяло от частни продуценти (единствено "Едита"). Нямаше представена продукция от българските частни телевизионни канали.

Документалното

"Етническо прочистване" (Ен Ейч Кей, Япония, сц. и реж. Тору Такаги). Филмът започва с пристигането в САЩ на външния министър на току-що излюпилата се и никому по света непозната държава Босна и Херцеговина - никой не го посреща на летището, защото никой не го познава. Но той има в джоба си телефона на една PR агенция (или по български, накратко, агенция "правя те хубав срещу определена сума"). Агенцията поема "случая Босна и Херцеговина". В тази бивша Титова република има сръбски брожения, те са документирани - но никой още не знае, не предполага, не може да си представи, че сръбските недоволства (от какво предизвикани?) ще се окажат началото на дълга и мрачна историческа драма, в която - десетина години по-късно става ясно - по-силни и по-важни от оръжията са били представите за случващото се. На американското общество. И начинът на създаване на представите. От PR агенцията.
Този потрисащ филм дължи силата си на своята простота. На своята обикновеност. На липсата на каквото и да е тълкуване на фактите, които излага скрупульозно. В него българският зрител (ако той би бил купен от някой от нашите канали, което никак не ми се вярва, по причини, известни всекиму) би могъл да се върне към кошмарите на босненската война. Видяна от кабинетите на рекламаджиите, пишещи (и признаващи това с гордост във филма) речите на държавните мъже на Босна и Херцеговина по това време. Постепенно филмът проследява мъките на PR агенцията да обърне американското обществено мнение (първо на журналистите, после на политиците, сетне на държавниците и накрая на Буш-старши) към фокусирано внимание към непознатата държавица. Как се коткат политически наблюдатели, как се влиза в големи вестници, как се попада в решаващо политическо предаване по гледан телевизионен канал, как се използва и облагородява материалът (английският език и благообразната физиономия на въпросния външен министър). И най-важното - как се намира изказът, изразът, магичната медийна формула, която да изразява това, което трябва да събуди съчувствие към жертвата, и дистанцията на успелия спрямо борещия се за свобода да не носи заблуждаващи конотации (като например "геноцид") и четливо да изрази проблема - в случая сблъсъка. PR фирмата дълго търси подходящия израз, който да отговаря на всичките условия клиентът (Босненската държава) да изглежда хубав и привлекателен. Най-накрая го намира: "етническо прочистване". Кратко, ясно и изразително.
Пресконференции, свидетели, филмови материали от концентрационни лагери - след като логото е намерено, машината на медиите може да започне меленето. Кампанията на агенцията е дотолкова успешна, че помита всякакви опити на сърбите да й се противопоставят (на същия, американски терен, с друга PR агенция). Агенцията пише речта на президента Изетбегович пред Общото събрание на ООН. Остатъчна Югославия е изключена от ООН. По-късно се разбира, че босненците също са създавали концентрационни лагери и всичко, свързано с тях, но това е след като битката за клиента е спечелена. Филмът завършва осем години по-късно: шефът на агенцията се среща в Косово с Ибрахим Ругова...
Този филм, който журито не забеляза - защото не е "истинско" документално кино, с неговите "художествени внушения", а е простичко журналистическо разследване - постави повечето документални филми, прожектирани на фестивала, в положението на колумбийско-гръцко-американо-венецуелски продукти, предназначени за запълване на телевизионното време. Не че нямаше качествени "пълнители" - и български, и чуждестранни. Наградените документални филми наистина изпъкваха сред останалите, но нито един друг, който да постави ключова за света тема, нито един, който да те предизвика наистина да мислиш и да преобърне представата ти за днешния свят - глобално.
Иначе "Рокът в Израел" (Холандия) показва дълбоките разломи в израелското общество посредством ангажирани в различни каузи музиканти; "Война и мир" (Русия), съпоставяйки спомени на съвременници и кадри от игрални и документални филми от времето на Втората световна война, изгражда обикновения и потресаващ бит на руснака от това време. "Просто жиголо" (Норвегия, сц. и реж. Видар Трелевик и Фроде Фимланд) е посветен на българските музиканти в Норвегия - простичък разказ за гурбетчиите, застанали с по един крак в два различни свята. "Грегоар и окованите" (Франция) ни води в Африка, в места, където психично болните се оковават във вериги до края на живота им, разказва за табутата и тяхното рушене от съвременността. Всички - и наградените - чужди документални филми са на добро равнище. Но само на добро равнище.
Същото важи и за българските. "Зелена карта" и "Перловец, реката на живота", ненаграденият "Животът е прекрасен, нали?" (сц. и реж. Светослав Драганов, който заслужено можеше да вземе предвидената награда за дебют) и "Дядо Исмаил гледа" (сц. и реж. Боян Папазов) са читаво кино, стилистично чисти, задържащи вниманието, разказващи за сериозни грижи на българското общество.
Общото впечатление от българското документално кино, представено на "Раклата", е, че тази година то много повече се занимава с "българските работи", малко бяха лентите, произведени само за да се харесат на друга публика, в чужбина - с халища, чанове и други подобни екзотики. Дали това е тенденция на постепенно отърсване от натрапчивия комплекс "да ни харесат, да ни забележат", тенденция, която би била окуражителна за цялото българско кино, а и за българската култура? Ще разберем, като му дойде времето...

Интермедия с дискусия

По средата на фестивала се състоя дискусия. Не по филмите. А по проблемите, които три филма на режисьорката Виргиния Костадинова поставят. "Долината на царете", "Храмът на владетелите" и "Пътят към безсмъртието" са филми за разкопките в Старосел (първите два) и в Перперек. Това са т. нар. научнопопулярни филми, с познавателна цел, като "Храмът..." (сц. Георги Китов) и особено "Пътят..." (сц. Валерия Фол) добросъвестно и без прекомерен патос показват изключителните археологически обекти, разкрити напоследък. В дискусията участваха видни историци и археолози - целта й може би беше да привлече общественото внимание върху състоянието и бъдещето на тези (и други подобни) обекти у нас, но за съжаление се ограничи в констатиране (и упрек към държавата) за липса на средства за разкопки и реставрация. Това са проблеми извън българското кино; и ако се спирам на тази дискусия, то е, защото ми се струва, че ръководството на фестивала е напипало нещо важно - публичната среща между медиата и нейния обект. На подобни срещи (при по-добро стечение на обстоятелствата) медиата (киното) би могла да чуе как се е справила с обекта си; самият обект би могъл да коригира медиата - такава среща, публично огласявана (т.е. пак през медиите), би могла да доведе до отношение обект - медиа на второ ниво, там, където те са се, така да се каже, двойно взаимоогледали. Може би наистина си струва тази едва набелязана линия във Фестивала да се развие...

Игралното

И друга новост имаше тази година - Семинар "Писане на екран". Както обясниха организаторите - работят няколко дена с млади хора, за да могат те да добият представа за особеностите на сценарното писане. Когато попитах един от водещите семинара как са резултатите, той каза: "Във всеки сценарий на младите има по 30 убийства."
Насилието и убийствата се ширеха и в българските игрални филми и сериали, представени на Фестивала. Не знам дали творците ни следват теорията на отражението на Тодор Павлов (но тогава България е населена предимно с мафиоти и убийци), или изповядват терапевтичната философия, че изнасянето на насилието на екрана помага за сублимирането на насилническите инстинкти, или това си е просто подражание (виж по-горе) на заливащото ни отвсякъде насилническо кино... Така или иначе, българинът ще гледа доста българска кръв и изнасилвания на екрана си този година.
Поради липса на място, ще се опитам да систематизирам по-силните си впечатления от игралния дял на фестивала в няколко точки (като извадя пред скоба "Писмо до Америка", който е вече широко известен, анализиран и оценен):
1. Крахът на Волев. Нищо не може да спаси сериала "Огледалото на дявола" (сц. Марин Дамянов, Николай Волев). Доброто и принудата, борещи се в душата на ченгето, насилието и нежната детска приказка - фабула и изразни средства, заети от най-обикновената (използвам евфемизъм) серийно произвеждана световна продукция, не правят филм. Волев остава верен на себе си в прокламираното от самия него търсене на зрителското харесване. Във филма той обаче иска да се хареса на безмозъчни и безгръбначни зрители (Не казвам, че няма такива, не споря и около тяхното количество). Разочарованието от този филм (на този режисьор!) трудно се поддава на изразяване.
2. Мощта на Морфов. "Хълмът на боровинките", още преди да е видян от публиката, предизвика дебати (вж. "Култура" бр. 13 и 14 от 2001 г.). Аз харесвам този филм. Харесвам неговата виталност, неговия замах и мощ. В много малко от представените филми можеше да се види такъв стилистично компактен, блестящ актьорски ансамбъл, блестящо оркестриран от режисьора. Рядко можете да намерите в нашето кино така споени в екранния образ на живота ни унижението и надеждата, сплетените в нашите nexus, plexus, sexus енергии, които могат да менят знака си според оценяващия ги и според времето и мястото на изригването им, но които са енергии - Боже! - и благодарим ти за тях. Филмът може да бъде упрекнат, че е на епизоди, че не е структуриран - но именно привидната неструктурираност на разказа праща зрителя в измерението на съпричастник, който преживява не вътре в текста, а зрящо, зрително го зрие -зре го, не го изпитва, а го гледа и си общува с него. Преливайки от него към себе си и от себе си към него отвращения и омайности.
3. Деликатността на Петков. "Опашката на дявола" (сц. и реж. Димитър Петков, оп. Христо Бакалов) е друга опера. В едно изключително добре структурирано произведение става дума за цената на човешкото действие, за цената на доброто и злото. Блестящият творчески ансамбъл работи изключително деликатно - всичко е в един омаен полу-тон. Фабулата, картината, размишлението - всичко е някак нежно, ненатрапливо, обикновено - с тази обикновеност, която е най-трудна за постигане, която (обратното на Морфов) те въвлича в структурата и там започва шепнешком да те пита нещо...
4. Изкуството на Масларов. От известно време Пламен Масларов прави малки филмчета (27') - по разкази на български писатели. "Една нощ" (сц. Георги Борисов, оп. Мирчо Борисов) е по едноименния разказ на Константин Константинов. "Филмчето" е блестящ урок как кино (буквално) чете литература. При устния прочит четящият натъртва или пренебрегва думи и пасажи, дооцветява интонационно образи и пейзажи - при киното всичко се разиграва, (пре)акцентирането се смива в новото произведение, то вече не е прочит, то е нещо различно. Пламен Масларов ни предлага друго - не разиграването на разказа, а визуализирането на словото. Филмът е разказ за нашето четене на разказа, разказ за времената, когато е писан разказът, разказ за нашето учудване, че и по времената на писането на разказа са живели хора като нас с проблеми като нашите. В пълна степен авторски, "Една нощ" е филм, в който режисьорът и актьорите (филигранна работа на Антони Генов и Мария Ангелова) се самозаличават - но не в разказа на Константинов, а в нашето възприятие за него.
Това е. Изводът е прост, та банален - има какво да се гледа, нищетата, нищожността на световното видеосвръхизобилие не ни е удавила. Още.

Христо Буцев

P.S. Въобще в ерата на визуалното, в която редовият зрител владее киноезика (т. е. е визуално грамотен), силата на филмово-телевизионното послание идва не от особеността на киноезика, а от смисъла - новостта, задълбочеността - на казваното. Така един белоруски филм ("Репортаж от клетката за зайци", реж. Виктор Дашук), който можахме да видим извън конкурса - използвайки най-баналните форми на тв журналистиката - ни заведе в отчаянието и абсурда на Лукашенковата държава...
Хр. Б.