Конкурсът 7/8 - 5 за 4
Идеята възниква по време на Роженския събор, който се проведе под патронажа на президента Петър Стоянов през август 2000 година. Официално изнесената информация гласеше: "Под влияние на неподражаемото звучене на българската народна музика, поканените от държавния глава представители на работещата в чужбина Фондация "Св. Георгий Победеносец" решиха да направят национален конкурс за създаването на музикално произведение в уникалния за всички ритмики размер 7/8 и с дължина до 15 минути. За свои партньори в организирането и провеждането на конкурса в България те избраха Фондация "Ценности"."
Фондация "Св. Георгий Победоносец" и щедрият дарител д-р Лазаров осигурява фонд за 3 награди - общо 13 000 долара: 10 000 долара - за най-добра творба, посочена от жури; 2500 долара - за най-добра творба, посочена от публиката; 500 долара - за най-добра творба, посочена от оркестъра, който ще изпълни номинираните произведения.
След обявяването на конкурса през месец декември 2000, творбите на композиторите се приемат във Фондация "Ценности" до 30 юни 2001 година. За 6 месеца постъпват 42 произведения. През месец юли 5-членна комисия (Михаил Ангелов - диригент, Трифон Силяновски - композитор, доц. Йовчо Крушев - пианист и композитор, преподавател в ДМА "Панчо Владигеров" по четене на партитури, проф. Лидия Литова - преподавател по фолклор в ДМА, и Екатерина Дочева - музиколог, Българско национално радио) номинира 6 от кандидатите за участие в последния етап на конкурса, когато се гласуват и наградите.
На 1 октомври 2001 в Пловдив оркестърът на Пловдивското Оперно-филхармонично дружество под диригентството на Цанко Делибозов изпълни 6-те творби (по реда на изпълнението): Ангел Заберски-младши - "Рапсодична фантазия за симфоничен оркестър", Ангел Котев - "Рапсодия", Иван Стайков - "Рапсодия в 7", Красимир Кюркчийски -"Безвизова шенгенска сюита", Любомир Денев - "Балкански гласове" и Румен Байрактаров - "Рапсодия без име".
Жури под председателството на диригента Милен Начев и с членове професорите Георги Робев, Анастас Славчев, Георги Кънев и Николай Кауфман присъди наградата на Красимир Кюркчийски. Неговата творба взе и наградата на оркестъра. Публиката даде своя глас за творбата на Иван Стайков.

P.S.

"От момента на възникването й за дълго време напред тя (народната песен - б. м., Е. В.-Ч.) се осмисля като еманация на "народната душевност", с други думи като национален идеал, контактът с нея подхранва и усилва чувството на етнонационална идентичност. От друга страна, тази идея се оказва, че лесно се поддава на идеологизация, обслужвайки интересите на определена обществена прослойка, свързана с потенциални или реални властови структури" (Светлана Захариева "Идеята за народната песен и нейните трансформации", сп. "Българско музикознание" -1, 1997, с. 4-5.)
Според "философията" на конкурса днес, в началото на XXI век, своята национална идентичност отново трябва да търсим в "уникалния" размер 7/8 (при това без уточнено удължено време - първо или трето). Нека обаче не забравяме, че в тази "идентичност" има и балкански привкус и размерът 7/8 е характерен за целия Балкански регион.
XX век остави в наследство на световната (не само българска) музикална култура прекрасни "рапсодични" страници: "Вардар" от Панчо Владигеров, "Рапсодия" от Веселин Стоянов, "Рапсодична фантазия" от Димитър Ненов... Дори произведения изцяло в 7/8 - "Ръченица" от "Тракийски танци" на Петко Стайнов. За съжаление, дори и те недотам познати за публиката.
Творбите. Пристъпването към определен жанр е въпрос и на творческа самодисциплина. Дори при по-модерни подходи, когато жанрът е подложен на преосмисляне, на вътрешно самовзривяване, дори на съзнателно заличаване на негови формални белези, винаги остава идеята за жанра. При 5 от произведенията - с изключение на голямата награда - жанровата принадлежност в една или друга степен присъстваше: най-простичкото разкодиране на "рапсодия" е вид симфонична поема - т.е. произведение, в което се търси симфонизация и единност в драматургичната повествователност - която е изградена върху фолклорен тематичен материал. При това разбирането за повествователност и близост с фолклора съвсем не се припокриват с танцувалност, искряща жизненост и пр., характерни за танцовите сюити.
Вероятно за Ангел Заберски-младши номинацията в конкурса е лично високо постижение. Сред открояващите се негови импровизационни изяви с различни джаз-формации, музикантската му амбиция да създаде симфонична разгърната партитура на този етап е достигнала необходимото "академично" ниво на усвояване на опита на нашите "класици" в жанра и неговото "преразказване". Дори влитането на една "Холивудска фриволност" (по думите на автора) не поставя под въпрос тяхното стабилно присъствие в творбата.
Проникнати от патоса на големия драматичен симфонизъм на ХХ век, усвоен в българската музика като етаблирани знакови формули и чрез онези "Райчеви" интонации, които са се превърнали в емблематична за стилистиката в оркестровите творби на няколко поколения български композитори, са следващите две творби:
"Българска рапсодия" от Ангел Котев - тук музиката е приземена, мелодичните структури са близки до фолклорния образец чрез неговата стилистична естетизация отново от "композиторите-класици". Познавайки редица от творбите на Ангел Котев, това е безспорно една от най-добрите, представяща го като автор, технически освободен, способен да сътвори една "класически" разгърната оркестрова партитура. Впрочем, Котев вече е автор на "Българска рапсодия" с презокеански адресат (написана е през 1997 по поръчка на американския диригент Йънг Хо Пак специално за Младежкия калифорнийски оркестър, записана е и от Оркестъра на БНР с диригент Милен Начев.)
В "Рапсодия без име" Румен Байрактаров отново ни напомни (авторът не е сред най-продуктивните), че е сред най-доказаните като амплоа симфоници (двете му симфонии, Концертът за цигулка и оркестър са получили своята висока оценка). Според него прочитът му на жанра "рапсодия" е "по-особен" - наистина, подходът му е най-малко жанров в смисъл на съдържателно открит и музикантски "искрящ" в преклонението към традицията. Възприемам творбата му като своеобразна повест за сложния житейски космос на човека на границата на две столетия, чийто стремеж напред е окован от видимите и невидими вериги на миналото, от духовни състояния, които, въпреки усилията, трудно могат да прераснат в ентусиазъм. Сгъстеният тематичен материал и неговото компактно разгръщане придават на това произведение абсолютна завършена цялост, в която всякакъв вид излишества и ефектни флиртове с изпълнителския състав и публиката отсъстват.
Верен на своите идеи относно многообразното третиране на оркестровия апарат, "Балкански гласове" на Любомир Денев е многопластова творба, в която авторът и за миг не си е позволил да въведе каквито и да е първосигнални отпратки към "народното". Очевидно, за него "рапсодията" като жанр, принадлежащ към вече изминати в музикалната история етапи, е едно особено предизвикателство за преосмислянето й както съдържателно, така и на формално и технологично ниво. Озаглавена е не "Българска", а "Балканска", което отприщва интересни размисли в посока "национално - локално - глобално". Любомир Денев дава своето решение в пре-сътворяването на една подобна "класическа" жанрова форма, придава й нова знаковост, включително и по отношение на музикалния език, и така я включва в музикално-интонационния фонд на поставангардните тенденции от края на XX и началото на XXI век.
"Рапсодия в 7" от Иван Стайков получи спонтанната награда на преобладаващата в залата публика от професионалисти! Ефектна жанрова пиеса (може би по-скоро пасакалия, отколкото рапсодия), грабваща вниманието с характерния натрапчив нестинарски ритъм и пронизващ интонационен материал, великолепно жонглиращ в една междужанрова стилистика, в която границите между звучността и маниера на изпълнение на симфоничния оркестър и на бигбендовия състав се размиват, преливат в единно, устремено напред във времето цялостно развитие.
Получилата голямата награда творба (включително и наградата на изпълнителите), предизвикала толкова основателни емоционални реакции - "Безвизова шенгенска сюита" от Красимир Кюркчийски - от гледна точка на участието й в конкурса не отговаря поне на две условия: не е рапсодия и не е изцяло нова. Назована е като сюита. Това е двучастна творба, като във втората й част звучи познатата симфонична пиеса на Кюркчийски "Един шоп в Испания". Т.е. участието на тази партитура вече не е анонимно, което пък юридически нарушава регламента - доколкото той съществува. ("Един шоп в Испания" е твърде разпознаваема и с включеното в нея многократно авторски експлоатирано "Шопско хоро", писано от Кюркчийски отдавна, още за Държавния ансамбъл "Филип Кутев". А най-добрият му вариант, според мен, е за духов оркестър, с изключително майсторска оркестрация на Николай Братанов. И "Шопско хоро", и "Един шоп в Испания" вече са получили признанието на българската и на чуждата публика като ефектен бисов репертоар.) В чисто художествен аспект, дори да бъде подминат въпросът за жанровата принадлежност, посочената втора част трудно може да бъде защитена като симфонично произведение с присъщите белези за симфоничен тематизъм и симфонична оркестрация - тук за сетен път в музикалната ни съчинителска реалност е експлоатирана наложилата се порочна практика т.нар. фолклорни обработки да мимикрират като художествени хорови песни, камерни или симфонични творби, без изпълнителският апарат ни най-малко да променя заложената в тях първоначална, близка до фолклорния образец, жанрова субстанция.
(Казвали са ми, че и във Виена съществува Общество на тонико-доминантовите композитори, които пишат творби за градински увеселения, само че техните опуси никой не ги сочел като образци на съвременна австрийска музика, нито в програмите измествали наследството на Щраус, Ланер, Шуберт...)

P.P.S.

Ангажирането с узаконяването на една частна воля, подчинена изцяло на художествен конформизъм, се превърна в професионален вот, чиято несъстоятелност не прави чест нито на номиниращата комисия, още по-малко на журито.
Жалко за всички останали композитори, които професионално добросъвестно участваха в конкурса. Ако някой е решил да даде някому пари, това е можело да стане и без конкурс!
Жалко за всички композитори, които се стремяха и се стремят да впишат с творчеството си българската музика в световните процеси на музикалния XX и XXI век. Очевидно е, че те никога няма да бъдат финансово стимулирани; че и техните партитури ще събират прах, неиздадени и незаписани, както нотите в архивите на техните предшественици.

Скандалът.За да има скандал, някой трябва да е нарушил предварително обявените правила на хорото, на което участващите композитори лекомислено са се хванали. И той не е само журналистически сапунен мехур. Оказва се, че в конкурса регламентирани правила няма, или ако има, те са по-скоро на ниво идея, която се изменя в крачка. И резултатите са налице.
В предварително обявения текст за конкурса условията са 3: жанрът "рапсодия", "уникален" размер и ограничение във времетраенето. Рапсодия обаче не бе премирана. Към 7/8 естествено се добавиха и други неравноделни размери. И ограничението във времето не беше спазено. С една дума, всички условия се оказаха съвсем условни.
Колкото до критериите - "произведението да бъде силно народностно и атрактивно", "да бъде ярко и запомнящо се", "да продължава традициите на композитори като Петко Стайнов..." - които, освен архаично-умилително, звучат метафорично-размито, без да съдържат каквито и да е опорни точки за обективност - оказа се, че с тях дори и композиторите не са били наясно.
Мисли без коментар - така, като ги записах на пресконференцията в Агенция "Балкан, 4 октомври 2001.
Милен Начев: "В основата си конкурсът е великолепна идея да бъде намерена форма, която да стимулира творците, изпълнителите да свирят българска музика. Залата беше претъпкана. Това е изключително важен факт в съвременната ни духовност. Кюркчийски използва фрагменти от друго свое произведение във втората половина на сюитата. Двете части са: "Ойларипи" и "Един шоп в Испания". Това, че е стил на Красимир Кюркчийски да заимства от себе си, е негово право. Някои от нас са я слушали, други сме я дирижирали. След като взехме решение, викнахме организаторите... Д-р Лазаров обясни какво точно има предвид и какви са целите на конкурса: силно народностно и атрактивно... Имахме желание да разделим първата награда между Иван Стайков и Красимир Кюркчийски, но той не се съгласи и затова я дадохме само на Кюркчийски. Първата й изява ще бъде в Балтимор. Това не е конкурсът "Нова българска музика"."
Михаил Ангелов: "Шестте партитури бяха отличени по десетобална система. Други произведения бяха сръчно написани, но модерни и далечни. Трети - хармонически бедни, само с канто и т.н. Знаеме, че гениите са малко мързеливи. И Росини е използвал свои произведения... След като отделих 12 партитури, които разгледах подробно, отворихме останалите 6, неноминирани, които, оказа се, са от неизвестни композитори. Страхувахме се да не сме отхвърлили известен композитор."
Любомир Денев: "За мен този случай като факт е най-големият художествено-културен гаф, поредица от недоразумения и несполуки. Спонсорът имал критерии за атрактивност, за най-широка аудитория. При тези критерии това е безсмислено начинание. Резултатът показа тъпчене на едно място. Жалко, че фондация "Ценности" проправя път на такова произведение. Моето съжаление е, че Кюркчийски ни учи на тарикатлък. За мен той подцени конкурса. Ако първото жури е направило пропуск, второто жури узакони грешката. Надявахме се да се роди едно ново произведение. Не се роди."

Елисавета Вълчинова-Чендова

Ст.н.с. д-р Елисавета Вълчинова-Чендова работи в секция "Информационни системи и музикални практики" на Института за изкуствознание - БАН. Автор е на книгата "Градската традиционна инструментална практика и оркестровата култура в България от средата на ХIХ до края на ХХ" (2000), както и на научни студии, статии и критично-публицистични материали, посветени на различни актуални проблеми на музикалната култура и композиторското творчество.