Ако някой срещне някой
Една периферия на Европа среща друга, една малка литература среща друга, един опит за самоопределение среща друг - в такива жанрове преживяхме първия Фестивал на шотландската и българската литература, с който Британският съвет отбеляза своето 10-годишно присъствие у нас. Столичният Военен клуб стана подиум на бегли литературни сблъсъци и симпатии, но най-вече на вежливо-дистанцирани здрависвания между колеги.
В тематичните дискусии ("Писател в различни жанрове", "Да пишеш във времена на политическа промяна", "Да пишеш в изгнание" и "Литературна критика"), в свободните разговори помежду ни, в рециталите участваха Дейвид Кънингъм, Лиз Лоххед, Мартин Маккилън, Вал Макдърмид, Уилям Макилвани, Робин Робъртсън и Ървин Уелш (от шотландска) и Емил Андреев, Георги Господинов, Кристин Димитрова, Цветанка Еленкова, Виргиния Захариева, Ани Илков, Огнян Ковачев, Биляна Курташева, Михаил Неделчев, Радост Николаева, Георги Пашов, Алек Попов, Елин Рахнев, Мария Станкова, Владимир Трендафилов, Силвия Чолева, Александър Шурбанов и аз (от българска страна).

Разбира се, самото название на форума бе дискретно подхлъзнато от Мартин Маккилън, преподавател по анализ и теория на културата в Университета в Лийдс. Авторът на "Деконструкция на Дисни" дръзко обяви, че литературата трябва да се освободи от своята национална определеност и призова да бъдем неприязнени към факултетите на националните филологии. Това нахално за българския вкус изказване, надявам се, произведе - в компанията на ред други фестивални факти - отрезвителен ефект върху българската писателска гилдия и читателите.
След 1989 г. всяка промяна в политическата конюнктура у нас разглобяваше литературната общност на несъбираеми - и все по-виртуализиращи се - парчета. Шотландското посещение в София изиска да решим един важен тест: можем ли да разкажем и обобщим литературата си лице в лице с друга съвременна литература; можем ли да се еманципираме от фобиите за провинциалност и неконкурентоспособност на творбите си; можем ли да градим публичния си авторитет на независими творчески личности. "Страст и омраза във Военния клуб" назова българо-шотландската среща от позициите на психоаналитичното огледало Виргиния Захариева.
Както винаги, успехите и неуспехите в решаването на теста са под натиска на външен за българската ситуация агент - в случая културните стратегии на Британския съвет у нас. Организаторите от съвета рискуваха да насочат вниманието на публиката към фигури и процеси от най-новата българска литература, дори и да не са понятни и приемливи за тях.
Интересът на младите хора към фестивалната програма беше фантастичен: въпросите на многобройната, интелигентна и критична публика бяха пощадени от сервилна ксенофилия и опасна ксенофобия. Изваждайки пред скоби медийния казус "Ървин Уелш", ще отбележа, че вниманието на слушателите към дискусиите, разговорите и четенията беше справедливо поделено между шотландските и българските участници във форума. Вярвам в читателския ресурс на всички студенти, които преживяха трите бъбриви дни във Военния клуб. А и вече не всички български литератори се държат като съдбовни кандидати за славата, обладани от желанието да демонстрират драматичния предел на своите способности, да задават увъртяни въпроси. Но като цяло на българския писател му липсва елегантната простота, умението да общува забавно и непринудено... Той продължава да вярва, че литературната религия е опиум за народите.
Разбира се, всяко фестивално участие на (ъъъ...) "култовия" Уелш умножаваше по 10 човешкото присъствие в залата. Тогава, да перифразирам Мария Касимова, публиката му се обръщаше към него като към снизходил Бог или влюбено узурпираше поведението на персонажите от собствените му романи. Спретнат, дружелюбен и химически розов, Ървин Уелш окончателно утвърди представата ми за него като за социален сантименталист, който продава истории за асоциални сантименталисти, трескаво увити в циничен амбалаж. Симпатиите ми към него дори нараснаха, след като видях колко чаровно употребява като търговски трик своята непосредственост пред булевардните медии, които му задаваха "ерудирани" въпроси, като: "Имате ли своя йерархия на дрогата?", "Някога били ли сте ултрас?" и "Какво е един готин и един кофти ден за вас?". Сюблимно явление на масовата култура, Уелш остана неупотребен от родните вестникари и телевизионери, а те на свой ред покриха със скандалната му сянка цялото лице на Фестивала.
Организаторите също не се опазиха от казуса "Уелш" и за един от разговорите буквално го дариха със събеседник от ранга на Ани Илков. Българският поет, който живее в съвсем различен регистър от шотландския прозаик, неизбежно изпадна в неловката ситуация да събира и превежда на английски въпросите, отправяни към автора на "Трейнспотинг" и "Екстази". Или, както с напевна отвъдност се изрази Ани Илков, "Дошъл съм тук, за да бия барабаните на популярността на Ървин Уелш" и себеотрицателно назова връзката между себе си и своя колега: анархистката душа в един претоварен с институции свят, в който всяка промяна трябва да бъде защитавана.
Именно в тази сесия завря темата, която българският литератор продължава с романтическо дебелокожие да пренебрегва - нуждата, чудовищната нужда от литературен пазар. Опитът на Уелш: "Поетите няма да печелят пари, докато не успеят да преобразуват съчинената от тях лирика в пазарна стойност. Може да си свободен поет, но тогава си беден и маргинален. И всеки един е отговорен за задоволяването на собствения си вкус. Отговорен е за написаното от самия него, но не и за влиянието, упражнено върху другите автори."
Непроуменият от организаторите факт кой кой е наистина в българската литература предизвика и една обидна за цялата ни гилдия конфузия - Георги Пашов, поканен да чете стихотворения на финалния рецитал с Уелш, Робин Робъртсън (редактор и издател на Уелш, изискан и мразовит лирик) и Георги Господинов, беше изпъден от своето четене, защото, видите ли, не се вясвал на фестивала предходните дни... Суматохата ни даряваше с усещането, че понякога българските писатели сме неглижираната местна фасада, пред която да се разгърне някоя, вече гузна, организаторка. Но защо да пълним благодарността към Британския съвет със смесените чувства към някого.
Подминавайки горчивината, отново ще подчертая, че в срещата между непознати най-приятният начин за разбиване на ледовете се оказа играта на прилики и различия. За мен стана любопитно да наблюдавам как шотландската политика на културно самоопределение се среща и разминава с българската политика на присъединяване към евроатлантическите клишета...
През 1979 г. шотландският народ гласува за частична автономия от Обединеното кралство и когато мнозинството от гласувалите казва "да", в последния момент бива прибавено условието поне 40% от целия електорат да бъдат съгласни.
"Автономията ни беше под ръка, но някак се изплъзна" - така литературният журналист Дейвид Кънингъм описа неуспелия политически референдум, "учредил" съвременната шотландска литература. "Референдумът беше като роман от Кафка" - добави утвърденият прозаик Уилям Макилвани. - "Той предизвика здравословно отчаяние, което промени умствените ни хоризонти."
Днес Шотландия вече притежава свой собствен парламент, благодарение на който шотландците не се опасяват за своята културна идентичност, но - според Мартин Маккилън - съществува значимата опасност те да почнат да се интересуват единствено от себе си. Пък и да нанасят самоомразата си върху обливащата ги английска култура, от която искат да бъдат публикувани.
Днес разказвачът Макилвани продължава да вярва, че книгата е крепител на демокрацията, че помазва света. Защото политическото достойнство на съвременния шотландски писател е обусловено от желанието му за осветяване на социалните маргиналии, за честно и прямо представяне на проблемите на работническата класа, за възвръщане на отнетите й от британските институции глас и власт. Престижен писател като него не се срамува от работническия си произход, нито от левите си убеждения.
За Дейвид Кънингам налице дори е "обратен снобизъм", който прави работническата класа по-интересна за писателя, отколкото охолния живот на средната. Споменаването на работническата класа и социалистическите идеи по време на Фестивала нарушаваше приетото за добър политически тон в България. Глупавко неразбиране Макилвани срещна и след твърденията си, че финансовият империализъм малко го изнервя, защото всички се превръщаме в поделение на Съединените щати. Някои слушатели бяха подразнени и от изказването на шотландския писател, че в постмодерните времена сме свидетели на сблъсъка между писателското въображение и наличните финанси, че писателите трябва да се борят срещу поглъщането им от институциите, срещу информацията, облечена като пропаганда. "Да съхраним целостта на своите собствени писателски гласове", призова авторът на "Пещ" (за книгата ще пиша отделно). Защото "Шотландия оцелява не поради парите, които има, а поради хуманността на гражданите си".
Всъщност голямата промяна през последните двайсет години в Шотландия е разгромяването на мачисткия литературен модел, в който традиционният събирателен образ на писателя е мъж, предимно поет, който описва в творчеството си тежкия работнически труд на градски мъже-пияници. Появата на жени-писателки като ироничната поетеса и драматуржка Лиз Лоххед и Джанис Галоуей дава началото на нова визия за литературата...
Примерите, с които Дейвид Кънингъм обясняваше значимите промени в шотландската литература, често бяха свързани с презрения от светската публика у нас криминален жанр. На кръглата маса, в която участвахме заедно, попитах Дейвид защо е така. "Криминалното четиво е отличен начин за дисекция на целия социален спектър", ми отговори той и разбрах, че модерната шотландска литература не е така комплексирана, че непрестанно да се занимава с това що е ниска и що е висока култура.
Това видимо цепване обяснява реакцията на популярната авторка на криминални романи Вал Макдърмид, която сърдито се намеси в една от дискусиите: "Искате ли читателите да ви четат?" По-късно, отново в разрез с писателското самооблащение, страховитата и непринудена Макдърмид каза, че истинският писател ще продаде душата си на дявола, само и само да има отношения с читателя. "Пиша като диалог с четенето", каза и Лиз Лоххед по време на една от дискусиите. Тук попада и Ървин Уелш, който си призна, че причина за огромния му успех е неговият отговор на потребителските предпочитания.
Проблемът, предизвикан от употребата на малко разпространен език, също ни приближава към модерната шотландска литература. Но там случаят е още по-особен: колегите ни говорят шотландски диалект, а когато пишат, прорязват с него стандартния си английски, за да добият стилистичния ефект на детската реч и необременения от публичност домашен живот. Лиз Лоххед чудесно демонстрира това, декламирайки своя поема. А Вал Макдърмид си припомни: "Когато трябваше да прочета първото си писмено упражнение в Оксфорд, преподавателят ми каза: "Още веднъж, и по-бавно!".
Езиковият проблем ме препраща веднага към дискусията "Да пишеш в изгнание", която прояви чувствата на шотландските писатели, работещи вън от родината си, предимно в Англия. Ървин Уелш: "Живея повече в Лондон, отколкото в Единбург. Твърде драматично е да го назова "изгнание", защото живея там, където поискам. Лондон не е Англия. Той винаги е привличал малцинствата. И в Лондон ставаш повече шотландец". Чуто бе и становището, че сантименталните шотландци стават по-критични към себе си, когато напуснат страната на Робърт Бърнс, магарешкия бодил и карираните полички.
* * *
Ако някой срещне някой на Фестивал на шотландската и българската литература, печелят най-вече книгите - повече писани, отколкото четени. Сигурно добре възпитаните шотландци добре се позабавляваха. А лице в лице с тях българските писатели трябва да си извадят някои модернизационни поуки.

Марин Бодаков



Фестивал на шотландската и българската литература
3 - 5 октомври 2001, София