Наблюдател: Персонализиране

Когато САЩ удариха Афганистан, всички вестници писаха, че Тома Томов е влязъл с "летящ старт" в работното студио на Нова телевизия. Когато дойде събота, всички изкушени с любопитство очакваха поради това завръщането на "Наблюдател" - легендарното обзорно предаване, което Тома Томов някога правеше заедно с Димитри Иванов. Съратникът му Димитри обаче вече отдавна пише всяка сряда колонка за вестник "Сега" и възстановяването на "Наблюдател" трябваше да легне на плещите само на Тома Томов. Ала плещите му се оказаха достатъчно широки и той по(д)несе предаването напълно професионално и преди всичко невероятно интересно в пространството на телевизионния ефир.
Голямата разлика с Гареловото "Студио "Нова" и оставената от него в наследство на Канал 1 "Панорама", водена от Бойко Василев: видя се, че политическите обзори могат и да не бъдат толкова институционализирани, да са тъй неперсонално насочени. Защото макар че в тях се явяват най-различни политически индивиди, те са там в качеството си не на личности, а на партийни редници, което страшно осухостява присъствието им и го прави неинтересно и безлично. Слушаме не индивидуални, а "мнозинствени" мнения; мнения, които някаква партийна цитадела или друг орган на властта са взели на принципа на "демократическия централизъм" и съответно дошлият в студиото е длъжен само да преповтори. В този смисъл на екрана наблюдаваме не диалог между човеци с различни убеждения и схващания, а монолози на партийни говорители. И няма никакво значение дали те ще носят името Надежда или Екатерина, Георги или Румен, Емил или Пламен: в постановките им няма дисонанси и нюанси, защото те са не техни, а на организациите, които представляват.
Съвсем друго видяхме в "Наблюдател". Там властта е персонализирана, този, който я упражнява, е личност, а не просто винтче в нейната машина. Разговорът с митничар - 1 Емил Димитров например: станахме свидетели на страсти, на афекти, на живи човешки чувства и вълнения, не на бездушни политически "приказватели". Управленецът, с когото Тома Томов обикаляше по граничните връшки и чукари на България, се ядосваше или радваше, скърбеше или възмущаваше по най-обикновен и напълно човешки начин: в Стрезимировци били загробени милиони, на Кулата оптичният кабел свързал само едната стая с другата, в работата си имал противници, които са силни и които ще му бъде много трудно да пребори... Едно персонализиране и хуманизиране на властта, при което извън полезрението излиза чиновникът, политикът, партиецът, за да се появи човекът с всичките свои слабости, но и с всичките свои въжделения. Властта е приближена, дейерархизирана: този, който е зает с нейното упражняване, е не някакъв мистичен супермен, а съвсем нормален, дори с нищо незабележим човек. И в своята работа той се среща с проблеми както всички нас, само дето неговите са по-големи. Но това е количествена разлика, не качествена, както, прочее, излиза, ако на преден план непрекъснато и без задръжки биват изкарвани институциите и тези, които са вътре в тях и които знаят повече, могат повече и вършат повече...
Същото "наблюдавахме" и във филма за Ню Йорк с българския грижовник за мостовете на Голямата ябълка. Видяхме човешката страна на града и заедно с нея видяхме човешкото правене на журналистика, където именно човекът, именно личността са поставени във фокус, не тази или онази институция. Въобще още със старта си "Наблюдател" се яви като предаване-алтернатива на всички пределно дехуманизирани и деперсонализирани политически тв обзори; предаване, в което не толкова властта, а човекът във властта е важният, същественият, интересният. И достойният за показване.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин