7/8 и ще си ...
От потури фрак не става

Стайнов - "Тракийска рапсодия"! Тракийска, но като стане рапсодия, тя вече не е тракийска... И той тромав, лишен от движение и музикална пъргавина. Пише музика с повече професионален похват, отколкото с озарение, с вглъбяване във вечната тъмнина на своето нещастие...

L'art c'est choisir
Илия Бешков


Най-после българският композитор се самоуби. Това беше особено харакири - да се разпориш с десет хиляди долара и да залееш всичко наоколо с излялото се вонящо съдържимо. Актът бе отдавна оповестен, състоя се на първи октомври (ден на старите хора ли беше, ден на музиката ли) в Пловдив. А медийно отразен бе на седми октомври по БНТ. Добре, че не присъствах тялом, защото сигурно не бих се въздържал от изблици на асоциално поведение. На такива, обаче, стана свидетел изуменото ми семейство и най-вече синът ми, чийто детски пищов заех, за да стрелям по екрана и по това, което в детинския си пароксизъм, вярвах, е зад стъклото. Всъщност стрелях, за да се защитя.
А. От ексхибиционизма;
Б. От българщината;
В. От оскърблението (японците правят харакири, за да спасят честта си, а българският композитор - за да се доунижи, хилейки се, да достави кеф на свидетелите и да ги опръска);
Г. От най-накрая завършената и институционално, и обществено одобрена подмяна на Музикалното с Телесното;
Д. От лъщящите лица на гражданството, което заключи, че сега композиторите са свободни и могат без пречки да описват и възпяват еректиралия български дух.
Изобщо, на музиката у нас й бе посочено мястото. Там, да "се плиска в бреговете на мисълта", както казваше Карл Краус, и да подрусва (в 7/8) бедрата и бюстовете на полегналите в плиткото. Това, прочее, стана и не без помощта на българската интелигенция, четяща и произвеждаща блестящи текстове, кино- театрално- и пластически образована, но задоволяваща музикалните си копнения и сърбежи с балкански коне, jazz, world music, "Годишните времена", а по-издигнатите с поддаващите се на обилно обговаряне Малер и Шнитке.
Внимание заслужава и свенливо-вулгарната намеса на държавата в музикалните дела. Държавата-семантик, която превърна размера 7/8 в знак за принадлежност към българското и на всичко отгоре го "остойности" или "оценности". Държавата, която по стар навик трябва да корумпира един артист, за да го припознае и да го допусне до лоното си. Но едно време това се правеше с бюджетни средства, а не чрез трогателния, утробен патриотизъм на чичото от Америка...
Скверността на събитието личи и от инфантилно формулираните конкурсни условия: написване на българска рапсодия в 7/8 или друг български такт. Що е българско? Димитър Ненов (1902-1953) твърди, че "щом е Неново, то е и българско". Видимо днес това не е достатъчно. Нейде вече са изработени критериите за българско, които, изглежда, са пастиш от етикета на "Лютеница", "Бдинци, лъвове, титани", потури (но изпълнени обезателно с мощно съдържание), "гордост от успехите" и т. н. - не мога да гадая повече. Очевидно е, че българското в музиката се привижда като естетически мехлем за яденето, пиенето и отделянето (ех, Рабле, ох, Бахтин), предписва му се да опоетизира, някак да облагороди живеенето тук. Българската публика и българският композитор са окончателно вкопчени в актуално-безкрайната прегръдка на взаимното задоволство. Установява се едно постоянство на Веселието и Мръсотията (Хармс).
Учуден съм от свръхчувствителността на участващите в надпреварата композитори към негласните изисквания за написване на рапсодия. Рапсодии са писали и Брамс - за пиано, превъзходната Рапсодия за алт, мъжки хор и оркестър по "Harzreise im Winter" на Гьоте; рапсодията "Тарас Булба" на Яначек; Равеловите Испанска рапсодия и рапсодия "Циганка"; двете рапсодии за кларинет и за саксофон на Дебюси - все примери за твърде възвишена и много различна музика. Но, ще каже някой, може би българска рапсодия е нов жанр със своите строги езикови и формални параметри и със свой ейдос? Признавам, че не съм дотам осведомен, за да зная кой и кога е декретирал вътрешно присъщата на нашето музикално мислене буйна рапсодичност.
По-скоро подозирам, че от българския композитор отново се изисква да влезе в ролята на снахата от популярната поговорка, да се досети. Той отново трябва да съчинява с дясната ръка, положил лявата върху "пулса на обществото" или върху нечий друг, индивидуален пулс - превъзбуден от национална гордост, нишковиден, или пък "в друг български такт". Покъртен съм от услужливото въображение на българския композитор. Не вярвам или не искам да повярвам в наличието на тъй искрено пасторална и, как беше, героико-лирична визия за света. Не си позволявам да коментирам музикалните качества на премираната творба, но бих искал да разбера идейния й замисъл (както се казваше доскоро). "Безвизова Шенгенска сюита".
Какво е това? Субтилна музикална и политическа ирония? Или пре-иронизиране на ситуацията чрез пре-изпълнение на поръчката? Не, не - zu hoch! Може би някой аналитик ще определи БШС като порой на съзнанието, в който изтощената от творческа потентност личност на композитора престава да различава минало, настояще и бъдеще? А навярно това е музикално предизвикателство към Шенгенската общност в стил "Дръж се земьо, шоп те гази" или джентълменското "Иду на Вы!"? Или просто... просто... Не, това ще го пропусна, но То е съчетано с чудовищна безотговорност към писането.
Тук искам да вметна един пасаж за музикалното писане, за композирането. Не са случайни определенията, които стоят върху някои стари български партитури - "стъкмил", "наредил", "пригодил". Не са случайни, защото показват как точно общественото съзнание (съжалявам за непрецизността на този термин) възприема композиторската работа. Нерядко може да се чуе устна положителна рецензия, изразена така: "Добре го е докарал!". Ако мислим композиторите като еснаф, то естествено възниква и образът на съответната йерархия: устабашия, който докарва изделията най-добре, калфи, чираци и други. Устабашията е и най-досетливият, най-хитрият и най-добре продаващият се. Представата за художествен еснаф е твърде удобна, защото така се избягва признаването на някои особени духовни качества у артистите, влагането на духовна енергия при създаването на творбите; респективно се изключва необходимостта от също такова духовно напрежение при възприемането им. Възторгът от сръчността при сглобяването, измислянето на едно парче, е решаващ при дефинирането на артиста, композитора. Добавям още един постановленчески (от 1948 г.) критерий. Творбата трябва да се хареса спонтанно, от цялата публика, и то още при първото си прозвучаване. Нашенската йерархическа пирамида е преобърната. Най-отгоре стои композиторът Уста-еди-кой-си, под него композиторът-занаятчия, по-надолу композиторът-професионалист, а някъде най-долу, ниско - всъщност Композиторът. Ето защо експертни похвали като "атрактивно", "майсторско", "предизвиква (в чужбина) бурни аплодисменти, преминаващи в овации" не бива да ни учудват. Впрочем не, трябва да ни учудват. Та нали все пак говорим за музикални произведения, за музикална субстанция? В един Бахов мотет се пее "Ihr aber seid nicht fleischlich, sondern geistlich"! - "Бъдете, прочее, не телесни, а духовни!"
Остават още няколко любопитни сюжета.
Първи сюжет: Какви са вероятните подтици на участвалите композитори?
- Възможността да чуеш изделието си изпълнено от голям професионален състав пред публика, което е равно на посвещение в еснафа? Възможно. Безобидно.
- Съчиняване на неволен En Hommage? Звуково преклонение пред поразилите някога слуха на невръстния пописващ юнкер "големи композитори", синдромът на Бащата? Възможно - д-р Фройд.
- Поривът да сглобиш разпаднатото минало време, да се гушнеш в уюта на невъзвратимата цялост? Също възможно. Титанично. Тончо Жечев и пак д-р Фройд.
- Убеждението, че участваш в реален композиционен конкурс, в който ще бъде оценена прашинката ново, откритието, себеизразяването? Приятелю Любомир Денев, абсолютно правилно. Но, уви, невярно.
- Наивното съзнание (всячески поощрено), че Си композитор, че движиш тоновото изкуство нанякъде? Че и Пендерецки, знаме на конформистите, не пише вече модерно, че си "професионално съответен"? И това сигурно е възможно. Но зловещо.
- Страстта към подреждане на рапсодични идиоми, извадени от чекмеджетата с надписи: "овчар и стадо", "тъмен балкански субект", "атаката на отряда", "Бай Ганьо в (например) Виена", "Идат, мамо, погледни ги!" и много други? Също присъства.
- Друг вероятен импулс ще илюстрирам с един възхитил ме разказ на Маня Попова. Някога Военният театър представял "Коварство и любов". Впечатление направил афишът за постановката - череп (смърт) с роза (любов) между зъбите (коварство). Този афиш събудил зрителски въпроси и на един военсъвет командващият трупата попитал художника: "А, Вие, другарю, какво всъщност искахте да постигнете с този афиш?" Последвал отговор: "Ми... Да взема двеста лева."
Толкова.

Втори сюжет: за новоявилия се dr. med. фон Мек. Разбира се, художествената необразованост и пошлостта са личен въпрос. До момента, когато престанат да бъдат такъв. Прилагането на поговорката "Който плаща, той поръчва музиката" нека отдадем на носталгията. Но докторът знае латински. Сигурно е чувал друга една поговорка: "Обущарю, не по-горе от обущата!". (Знанията му по латински вероятно са му позволили да се запознае с историята на римлянина Меценат (74 г. пр. н. е. - 8 г. н. е.) и с моралния регламент на меценатството.) Нещастен съм, обаче, че хора, които знаят и двете поговорки, са пропуснали да противопоставят втората на първата и да приведат в пристоен вид любородния акт на медика. Съжалявам, но по този начин се развращава българската публика и бива поощрено срамното самоубийство на българския композитор.
Последният сюжет е най-безнадежден. Ще обясня защо стрелях с детския пищов на сина си. От отчаяние. Всичко, което ме крепеше като музикант у нас, беше изтрито с тлъста черна гума. И то в обстановка на празнично оживление и всенародна подкрепа. Стана ясно, че няколкото фигури, които считах за Композитори, за духовни личности, са изхвърлени от българската художествена музика. Те са ненужни. Те не съществуват, нещо повече, тях никога не ги е имало. Прав се оказва Стоян Петров (професор), който твърдял, че за тяхната поява е нямало и няма основание. Може би някакъв сън през 50-те и 60-те, някакъв отчаян опит да се смени косматата и заедно с това тенекиена музикална парадигма през 70-те и 80-те, прекрасни, но прощални звуци през 90-те, някакво Дружество за някаква нова музика, и... "тука свършва света, твоя свят от безумни надежди."
Усилията ще продължават, безнадеждни. Защото и малцинствата трябва да упражняват правата си. Музиката - едва за втори път споменавам "музика" без кавички и омерзение - на неколцината Композитори ще продължи да витае из татко Етер неизказано прекрасна, сюблимна в непотребността си.
А описаното по-горе risorgimento на българската музика... Естествено, то ще се скапе, защото се скапва всичко плътско. И защото "Alles vergaengliche ist nur ein Gleichnis" - "Всичко преходно е само наподобяване."
Но дотогава?...
Да емигрираш в Америка и след тридесетина години да се върнеш жив, богат и щедър, за да направиш конкурс?
Или пък да се гръмнеш с детския пищов.

Драгомир Йосифов


Драгомир Йосифов (1966 г., Варна) е диригент, пианист и композитор. завършил е дирижиране в Музикалната академия при Васил Арнаудов и Димитър Манолов. Композиция учи при Лазар Николов, Божидар Спасов и Анатол Виеру. От 1993 г. ръководи хор "Проф. Васил Арнаудов" - Русе, с който завоюва през 1998 г. две първи награди и голямата награда на конкурса в Полхайм - Германия. Неговата творба "Фрагмент 4" е удостоена с първа награда на конкурса "Иван Спасов" през 1998г. Произведенията му са изпълнявани на берлинското биенале, "Московска есен" и др.
Конкурсът за "българска рапсодия в 7/8", скандалът, който породи, качествата на наградените и номинираните произведения бяха подробно описани в бр. 36 на в. "Култура" от 19 октомври т.г. Тук публикуваме гледната точка на един композитор към конкурса, в който самият той никога не би участвал.
Сред шумотевицата, последвала концерта в Пловдив, на който бяха връчени наградите, се чуха опасения, че негативните реакции на медиите и на музикантите ще отблъснат Мецената и той едва ли някога ще си помисли да повтори жеста си. Според други източници - напротив, въпреки всичко, имало идея конкурсът да се превърне в ежегоден. И в двата случая - колкото повече гледни точки - толкова по-добре. Тяхната публичност сега е може би малка компенсация за несъстоялата се дискусия, която със сигурност трябваше да предшества адресирането на всяка партитура към конкурс с мъгляво дефинирани правила.

К