Плащането в биографии
Периодично, напоследък отново, по страниците на всекидневниците някой ме пита: защо, след като НСРТ, включително и според собствените ми признания, все не успяваше да се състои, не го напуснах, не се спасих? Не знам за кого точно това щеше да е спасение, но въпросът в последна сметка е биографичен, така че предпочитам да му отговоря в "Култура" - единственото място в българските медии, за което съм сигурен, че е част от биографията ми. Отговорът е притеснително прост, затова трудно "ляга" в думи, налага се да бъде изказан сложно: никога не можах да приема докрай атеистичния песимизъм на Сартър, според който личността е сбор от ситуации, по ми е близка постколониалната романтика на Камю - личността има шанс да оцелее във всяка ситуация и със самото това, може би незначително, да я промени.
И ето, че (само)уверено твърдя: промените в Закона за радио и телевизия, които напоследък след колебания и дебати приема Народното събрание, далеч преди да бъдат предложени от "група народни представители" и евентуално да станат част от новата ситуация, бяха защитавани като личностни стратегии, не само мен, в старото НСРТ.
Например, единното лицензиране. Срещи с ДКД, пледоарии, скандали, правила, написани на лист, заклинанието "в името на обществения интерес" (ту набъбващо като снежна топка, ту, пак като снежна топка, стапящо се за миг), диалог с неправителствените организации, предупреждения срещу правителствени намеси... Резултатът: днес няма нито един далекосъобщителен оператор в ефира, който да не разпространява собствената си програма. Например, регистрационният режим за кабелните оператори. На ниво "вход на процедурата", той и досега беше такъв. Съветът прие и реализира предложението ми лицензии да получат всички кандидати (без селекция), стига да отговорят на закона. Резултатът: днес нямат програмна лицензия само онези кабелни оператори, които по една или друга причина са загубили воля за това.
Например, "чистота" на капиталите. Вероятно защото героическите жестове в съвременния свят водят до пародия, от епичната битка с "анцузите" и "ланците" в медиите най-добре си спомням финала на едно предаване в телевизия, свързана с прочута силова групировка - "Майната ти, доцент Лозанов". Тогава всичко се свеждаше до персонално морално усилие и до един единствен член от закона, който "пукаше по шефовете" от сблъсъка си с "тайния живот на парите". Резултатът: "сенчестата икономика" се принуди да отстъпи пред, или поне да се крие зад, легални юридически и професионални лица.
Например, експертност на регулацията. Всъщност, това беше проблем, поставен най-напред вътре в съвета, и то освен "на книга" - анализи, критерии, процедури, публични изявления ("Самоубиваме се" се казваше едно от интервютата ми по темата), и като всекидневна съпротива срещу "идеологическите отлитания". Резултатът: съветът функционираше като най-компетентният критик на своята дейност.
Казвам всичко това не като оправдание - късно е и не виждам за какво, а като възглед за посттоталитарно поведение: влизаш в ситуацията и се опитваш да харесваш не нея, а себе си в нея. Иначе, ако искаш да харесаш ситуацията, си принуден да обитаваш някакво социално никъде.
Ситуацията няма да се оправи кой знае колко докато в законодателните приоритети не влязат още две условия, които се стремях да защитавам като личностни стратегии през последните четири години: публичност на регулацията и участие на гражданското общество в нея. За публичността никой никога не е възразявал, но така и никой никога не я записа като конкретно изискване. За гражданското общество обикновено политиците обясняват, че не е достатъчно зряло, или достатъчно отговорно, или дори направо, че е компрометирано. Като че ли има по-компрометиран елит от тях в посттоталитарния свят...
Написах тези редове, защото всяка норма преди да стане текст е била нечия биография, а никой не бива да забравя биографията си, включително Законът.

Георги Лозанов