Мюзикъл?
В новия си мюзикълен вариант пиесата на Недялко Йорданов "Ще те накарам да се влюбиш" с музика на Хайгашот Агасян не е точно възкръснал спомен за пиесата от 60-те години "Ние не вярваме в щъркели", а по-скоро пореден сценичен опит на поета върху любимата му тема за трудната любов. За онази любов, която мъчително се ражда в преждевременно опустошените души и която отчаяно се бори да изправи прекършените съдби на четири момчета и две момичета от една рекетьорска банда. Затова и самата поетична идея е разпната между цинизма и нежността, съчувствието и бруталността, омразата и любовта... Облечена в музикално достигнатата от композитора експресия на характерния "недялковски" песенен стих, тази идея придобива органична плътност с белезите на жанра театрален мюзикъл, но със специфична баладично-повествувателна стилистика. И не случайно песните-изповеди на героите от първата част на мюзикъла са озаглавени еднотипно, почти като рубрика: "Разказ на ...". Всяка песен е болезнен автопортрет във формата на разказ - пред някого от бандата (и най-вече пред публиката!) на поредната мръсна история, която е довела разказващия до настървение от всепроникващата омраза и до самата банда. И във всяка от тези потискащи интимни истории с невинно лирично начало някогашното плахо любовно чувство просветва със споделената искрица надежда за евентуално измъкване от житейската клопка.
Чисто музикантският успех на Хайгашот Агасян е именно в деликатното рисковано плъзгане по ръба на мелодрамата на подходящо намерените и индивидуално-характеризирани мелодийни фрази, при това - в традиционната куплетна структура на всяка отделна изповед. Стилистично песните са безспорно различни: с отчетливото оцветяване на стандартни обороти от поп, рок, кънтри, ретро, симфо-поп, дори от своеобразно дистанцирания ансамблов речитатив ала Брехт-Вайл. Макар и контрастно съпоставени с типичните любовни балади от втората част на мюзикъла обаче, под влияние и на електронния аранжимент и най-вече на предопределящата ритмика на стиха, песните като цяло остават в общия повествувателно-изравнен, баладичен тон на музикалната драматургия.
С такава жанрова специфика и при очевидно доминиращата роля на текста в спектакъла не изненадва и статичността на изпълнението им. Уловени от следачите в едър план, младите лица като че ли сами за себе си са достатъчни за сюжетния разказ. Вярно, публиката не се разсейва с никакви допълнителни ефекти и до нея достига всяка дума, всяка музикална фраза от предварителния студиен запис на музикалните номера. Но и толкова по-неоправдано изглеждат неексплоатираните танцувално-пластични качества на младите актьори: Надежда Панайотова и Йоанна Захариева (Кристи), Георги Иванов (Пит), Владимир Колев (Алек), Диана Герова (Лора), Кирил Бояджиев (Ник) и Димитър Стефанов (Ивънс). При наличието на решаващите за жанра белези и при такава актьорска трупа е жалко наистина, че постановчиците са загърбили танца и тотално са се лишили от шоуто като най-атрактивен компонент на мюзикълния спектакъл. Явно в центъра на авторската режисура на Недялко Йорданов, въпреки жанра, остава поднасянето на текста. С изключение на двата разтанцувани ансамбъла (хореограф Антоанета Алексиева), подмяната с трикове от филмовия екшън, плахи пантомимни етюди и актьорска акробатика (която с лекота демонстрира понатежалият Кирил Бояджиев) не компенсира реално липсващото на сцената. На свой ред неудовлетворение от сценографското оформление във втората част на спектакъла (художник Тодор Станилов) предизвиква и еклектиката на почти ненужния за действието реквизит - стилна мебел, в съчетание с градински стол и легло с бутафорна рамка...
Разбира се, над постановъчното решение и онова, което публиката на ДМТ "Стефан Македонски" със сигурност няма да види в мюзикъла "Ще те накарам да се влюбиш", остават мюзикълните хитове: "Дует на Кристи и Пит", "Разказът на Кристи", "Разказът на Лора", "Разказът на Ник", баладите "Обичам те!" и "Не трябваше да ме накара да се влюбя".

Румяна Каракостова