Швейцарски документални филми в София
"Животът е курабийка", казваше майката на Форест Гъмп. Игралното кино обича и търси ефекта на подобни лапидарни сентенции. Документалното пък като че ли винаги се опитва да акцентира на разнообразието от мнения, на множествеността от гледни точки, на амбивалентността на житейските явления. Такава поне със сигурност бе целта, обединила десетте швейцарски документални филма (девет от тях заснети на 35 мм лента), които видяхме от 15 до 20 октомври в Евро-българския културен център в София. Великолепна панорама, за която определено трябва да благодарим на Фондация "Про Хелвеция" и Националния филмов център.
Светът, в който живеем, съвсем не прилича на анимираното глобусче, въртящо се на телевизионния екран преди новините. В този смисъл последните едва ли имат много общо с това безформено, страховито и гальовно чудовище, на което сме екзистенциално обречени.
Светът - това е болното от синдрома на Даун момиче от филма на Фернан Мелгар "Обучението", което за пръв път отива на училище; това е тайванският художник Саню от едноименния филм на Роберт Франк - творец, чиято ръка е движена като че ли от самия Ерос; това са двама полицаи от Лозана, единият от които не се срамува да признае пред камерата на Рафаел Сибила, че е откровен расист ("117, полиция"). Светът - това е майката от късометражката "Пристигането", прегръщаща за пръв път осиновеното си момиченце, която се разплаква... Светът е 120-милионната армия от гробове, която се ниже пред очите ни в "Реквием" - най-многобройната армия на всички времена.
Светът не е просто един BIG MAC! Да не забравяме, че швейцарците бяха сред първите, които се противопоставиха на глобализирането на икономиката. Ето защо режисьорът на "Биг Мак, малък свят" (2001) Петер Гюер (в сътрудничество с Андреас Дитрих и Макс Рюдлингер) се спира на най-типичния пример за мултинационална компания - веригата за бързо хранене "Макдоналдс". Филмът представлява анкети със служители на компанията от различни държави и континенти, които си приличат като две капки вода, когато са на работа - изглеждат по един и същ начин, вършат едни и същи неща, дори говорят еднакво. Извън чистата, достъпна (а у нас и престижна) закусвалня обаче всеки от тях е уникален. Един вечеря със странна брашнена каша и танцува мамбо със семейството си, друг отглежда кокошки... Ако перифразираме особено актуалния днес Самюъл Хънтингтън, посланието на филма би прозвучало така: Светът е уникален, не универсален.
Изобщо, швейцарските документалисти като че ли са предусетили проблемите, които ще доминират и управляват света в началото на новото хилядолетие. Може би същите, които старото не можа да разреши. Филмът на Вадим Йендрейко "Башким" (2000) ни запознава с боксьора Башким Бериша - косовски албанец, заминал в Швейцария още като дете заедно със семейството си. След войната емигрантите се завръщат в родното си място, за да открият само развалини. Дългите години в изгнание са оставили отпечатък у Башким - той е неконтролируемо агресивен и вместо да печели пари от бокса, чрез него се опитва да укроти животното в себе си, да разбере откъде е този гняв
. Специално внимание заслужават късометражките от по 8-9 минути на Фернан Мелгар, обединени от заглавието "Първият ден". Натурализираният швейцарец от марокански произход се е спрял на три съвсем обикновени историйки и в шепа лента е събрал почти всичко, което може да се каже за живота. За две от тези филмчета вече стана дума. Болно момиче отива за пръв път в специализираното училище, което му е отредено. Наскоро ослепял млад мъж излиза за пръв път с кучето си водач и посещава своите родители ("Посещението"). Чернокожо момиченце за пръв път се докосва до новата си чужда майка ("Пристигането"). Драми, мелодрами, трагедии... Животът не признава чистите жанрове. Няколко минути от съдбата на трима души. Прикрит страх, пълно объркване, безнадеждност, желание за живот, нарочни усмивки, тревожност, майчини сълзи... Филмите на Фернан Мелгар са безпощадно истински, емоционални, лишени от нихилизъм въпреки нещастната участ на героите.
Може би най-специалният, най-необикновенният филм от тази панорама бе "Реквием" (1992) на Рени Мертенс и Валтер Марти (и двамата вече покойници). Това е филм-експресия, без нито една дума. През цялото време чуваме единствено невероятната траурна музика на Леон Франчоли - скръбен джаз (духови инструменти, виолончело, пиано), носещ се като заупокойна молитва над лобните места и гробовете на всички загинали през Първата и Втората световна война от целия свят. Филм-памет и молитва едновременно, който, струва ми се, много повече от всички батални екшъни трябва да се съхрани за поколенията. Оставяме след нас цели градове от каменни кръстове.
Доброто документално кино действа отрезвяващо. Човек, свикнал да проумява нещата, вървейки сред тях с грубите ботуши на новините или пък с носещите се из въздуха балетни пантофки на сръчно "фабулирани" истории, изведнъж се чувства смутен. Озовава се на една "тера инкогнита", сам със сетивата си, бос и неподготвен, въоръжен единствено със собствения си духовен опит. Човешка ситуация? Глобална ситуация?

Ирина Иванова