Мeдитиращият политолог
като пъте(ветро)показател
за непосветените
В битието си на един от първите (и отказал се навреме) политици на прехода и активен наблюдател на случващото се от гледна точка на политическата култура, проявявам искрен професионален интерес към синусоидата на еволюция и деградация при повярвали в своята "божествена" незаменимост публични персонажи. Когато това са политици, те лесно могат да бъдат сваляни от пиедесталите им и прекарвани през отходните канали на гражданското презрение. Нещо, което се доказва по блестящ начин от резултатите на периодично провеждащите се в страната политически избори. По-сложен е случаят с т.н. оперативни политолози, които за разлика от политическия елит са застинали в суетата на своята несменяемост. Те са вечни и непогрешими, те разбират и коментират всичко, те не задават въпроси, те дават само отговори, и то винаги "верните", те не дискутират, те поучават, и то от висотите на последна инстанция. И за съжаление никога не осъзнават, че (и) на тях се дължат не малкото горчиви парадокси в развитието на политическата ни (анти)култура през последните години.
Загубили политическата си независимост и обратната връзка с гражданското общество, някои от водещите ни политолози като че ли не забелязват рязкото обезценяване на резултатите от дългогодишните си амбициозни изследвания на взаимоотношенията между политическата система и различните социални общности. За пореден път те демонстрираха и продължават да демонстрират пълната си неспособност да осмислят шеметните събития през последните месеци както на национално ниво около парламентарните избори и новото управление на страната, така и на глобално ниво около борбата с тероризма. Очевидно връхлитащите ни промени като обект на анализа надхвърлят с неочаквания си развой скромния ръст на самия анализ и по този начин го обезсмислят.
Идеята да споделя публично своите тягостни впечатления като страстен (по)читател на актуалната публицистика и горещите политологични анализи се върти около мен отдавна, далеч преди да прочета "фундаменталната статия" на Евгений Дайнов (Е.Д.) "Що е интелектуалец и какви ги върши по нашите земи", публикувана в бр.35 на вестник "Култура" от 12 октомври 2001 г. Тази "трогателна" словесна изповед само катализира обобщаването на предизвиканите ми размисли. Защото Е.Д. (аналогията със съкращението Ф.Д. не е случайна) е може би един от най-блестящите синтезирани образи на българските политолози. Едно толкова интересно и толкова малко анализирано съсловие, израснало сред кривите огледала на българския преход. С голямо удоволствие си представям Е.Д. "медитиращ сам на плажа под звуците на природата", четящ за първи път от години в. "Култура" и разсъждаващ върху "Разума, Свободата и Солидарността". Разбира се, след като между другото е препрочел Роберт М. Пърсиг. Каква абсурдна картина на посткомунистическия сюрреализъм! Едва ли човек може да си представи по-великолепна карикатура на атмосферата, в която живеем...
Може би тук "му дойде времето" да подчертая, че напълно споделям разбирането на Е.Д. за "свободата като добиване на независимост от заварената ситуация". Осмисляйки приниципа за "свободата като самоопределение", отдавна съм направил личния си избор на "европеец в координатното пространство на евроатлантизма". И за мен тази позиция не е "новият ни цивилизационен избор", лансиран от Иван Костов и Петър Стоянов, а просто генетичният ми код.
Не по-малко от Е.Д. ненавиждам тероризма и точно поради това не мога да приема назидателния "терористичен" стил, с който "евроатлантикът" Е.Д. се опитва да налага възгледите си и да моделира общественото мнение на "непосветените". Всичко при него е "черно-бяло", нищо не се подлага на съмнение, категоричността на твърденията е потресаваща. И тъй като наистина не е коректно да се правят изводи въз основа само на една статия, ще си послужа с два типични примера от може би най-сериозния труд на Е.Д. "Политическият дебат и преходът в България", който като цялостно постижение ценя особено високо.
Всички си спомняме драматичния период в началото на 1997 г. и огромната роля на масовите протести в цялата страна. С типичната си категоричност, за която говорим, Е.Д. характеризира тези масови демонстрации като "национално гражданско въстание".1 Тази характеристика не само е твърде амбициозна, тя е смехотворно необективна, а и в известно отношение направо нелепа. Възникнали като спонтанни, уличните действия бяха бързо овладяни и оглавени от политическите лидери на ОДС, които контролираха тяхното провеждане. Протестите имаха за цел да демонстрират, че съотношението на силите в парламента драстично се разминава с това в обществото, да формират новата номенклатура на партията СДС и да катализират взимането на политическите решения. Но в никакъв случай не определяха дневния ред на обществото както през 1990 г., когато все още не съществуваха демократично избраните институции на властта.
Другият пример е свързан с разбирането на Е.Д. за същността на прехода от гледна точка на политическата култура. Той дефинира българския преход като "онова време, от което се нуждаеше дебатът по политиката в широкия смисъл, докато стигне до трайното политическо и държавно устройство и ясно и трайно съгласие около ценностите, които се преследват на другите арени (икономическа, социална, международна и пр.)"2. На базата на тази дефиниция авторът с непоколебима увереност определя и края на прехода - 4 май 1999 г., "денят, в който българският парламент гласува съдбоносното решение да се даде въздушно пространство на НАТО, за да се бомбардират цели в Югославия като част от военната операция за решаване на кризата по повод Косово". Зашеметяващите политически промени в България през последните месеци, кризата в Македония и глобалният обществен катаклизъм, свързан с терористичните атаки срещу САЩ, показаха колко прибързани и неаргументирани могат да бъдат подобни твърдения в една толкова деликатна област на познанието като политическата наука. За разлика от точните науки, политическата теория не успява да развие предупредителни механизми за разпознаването на извънредни събития и с крайни категорични заключения като тези на Е.Д. може само да потвърди своята безпомощност. Българският преход като културно-политически феномен не само че не трябва, но и не може да завърши на определена дата, колкото и съдбовна да е тя. Той няма да завърши и с евентуалното приемане на България в ЕС и НАТО, а само ще се задълбочи в други свои измерения. А и не само българският. В непрекъснат и труден процес на културнополитическа трансформация се намира и самият ЕС, към който всички се стремим. Да не забравяме и прехода на цялото човечество към едно ново състояние. Става дума за процеса на глобализация, който придава съвсем нов политически, икономически и духовен смисъл на понятията за пространство и време. От този процес, разглеждан от проф. Георги Фотев3 като "четвъртото измерение на българския преход", никой не може да се самоизключи или да определи срок за неговото приключване. Нещо повече, драматичните глобални събития от 11 септември насам, които представляват и хранителната среда за последната статия на Е.Д. във в. "Култура", показват неимоверните трудности на този преход и загатват за безпрецедентните проблеми, с които може да се сблъска цялото човечество...
Ако в заключение се върнем отново към статията на Е.Д. във в. "Култура", първото ми най-общо впечатление е липсата на оригиналност. Подигравателното и презрително отношение към обществената роля на т.нар. интелектуалци в никакъв случай не е нов публицистичен подход. И ако него може да си го позволи някой колос като писателя дисидент Атанас Славов, то използването му от Е.Д. предизвиква главоболие като от водка "менте"... По-нататъшното задълбочаване в статията води до логичния въпрос - къде изчезнаха плурализмът на автора и многовариантността на анализите му, познати ни от първите му изяви в началото на демокрацията. С всяка нова публикация Е.Д. се отдалечава все по-трайно от основните характиристики на европейската политология - "обективност" и "диалогичност", и изпада във все по-голяма степен на "вътрешна несвобода". Може би като резултат от всичко това той (не)случайно е пропуснал към Разума, Свободата и Солидарността да добави Толерантността и Отговорността. Без тези базисни ценности на модерното гражданско общество игрословиците около другите три категории придобиват характера на студентско есе за американски университет. И нека не забравяме, че тук не говорим за семейна или професионална отговорност. Когато анализираш политическата ситуация и изпращаш сигнали в публичното пространство, отговорността ти е гражданска и политическа. А това е може би най-тежката отговорност, особено когато е натоварена със свръхочакванията на обществото за радикални духовни и материални преобразувания. Дефицитът на политическа отговорност при политиците води до закономерна загуба на следващите избори. При политолозите обаче подобни дефицити се приемат от обществото със странна снизходителност. А ако си позволя да перифразирам Е.Д., "изходът е толкова лесен: всеки политолог, комуто обществото е успяло да отдели някакъв ресурс така, че да не си цапа ръцете с производство или търговия, да вземе решение - от днес да поеме отговорността си за всички грешни политически анализи и прогнози, които е натворил." Но как се поема отговорност от един политолог, който не заема държавни и партийни постове? В случая с Е.Д. е много лесно. Едно обръсване на брадата, поне неколкодневно публично мълчание и ежеседмична реанимация с в. "Култура" биха представлявали жестове на отговорност, които всички ще оценим по достойнство.

София, 14 октомври 2001

Аспарух Панов


Аспарух Панов (1949) е завършил химия в СУ "Кл. Охридски" и работи до 1990 г. в БАН. Има десетки научни публикации в най-реномирани международни списания. В края на 1989 г. започва политическа кариера като член на РДП, чийто зам.-председател е до 1996 г. От 1991 до 1994 г. е народен представител от СДС и ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Бил е вицепрезидент на асамблеята и на либералната й група. От 1994 до 1996 г. е вицепрезидент на Либералния интернационал. В момента ръководи бюрото на германската фондация за либерална политика "Фридрих Науман" в София, председател е на УС на Института за либерални изследвания и е член на УС на Българо-германския форум. Автор е на редица публикации в периодичния печат в областта на политическата система, международните отношения и човешките права.
Даже Дачков е по-обективен от него - културологична оценка за Евгений Дайнов, направена от кротки пияници в столично кафене































































































1 Евгений Дайнов, Политическият дебат и преходът в България, изд. фондация "Българска наука и култура", София, 2000, стр.663

















2 Евгений Дайнов, Пак там, стр.15




































3 Георги Фотев, Многомерността и проблемността на българския преход, сп. "Демократически преглед", книга 37, есен 1998.