За доматите и интелектуалците
Четвъртък вечер е времето, когато се запознавам с последните "културни" броеве на българския печат (не само в. "Култура"). Днес е събота, което ще рече, че статията на Евгений Дайнов благополучно е заседнала в главата ми около два дни и вместо да отида в кръчмата тази вечер, търся буквите из латинската си клавиатура. Самата статия, оказа се, не е толкова тревожна, колкото редакционната бележка, в която е обадено за "естествените несъгласия" с Дайновия текст с допълнението, че вестникът е предложил "много по-интересни, различни и умни разсъждения от всичко, което успяха да произведат българските политолози. Включително самият Дайнов." Това за отразяването на 11 септември. Редакционната реакция - на ущипана госпожица - навява мисълта, че "бомбастично-генерализиращите обвинения" май не са точно такива, а напротив: че болно удрят, където трябва. И че ударът е усетен и сега е време да се "отпочне" една "дискусия", в която интелектуално да се извие вратът на въпросния Дайнов и да се пресекат овреме всякакви опити да се дири сметка на българските интелектуалци за неспособността им да бъдат такива, за каквито са се (само)обявили. Тревожността на редакционната бележка иде от следното: статията на Дайнов не е срещу "Култура". Защо редакцията се смята ущипана госпожица? Каква именно дискусия може да предложи ущипана госпожица? Ако ще се тръгва от тази позиция, Дайнов - уви - е прав.
Аз искам да избегна фокусирането върху "Култура", избрано от редакцията. Би трябвало да е ясно, че вестникът е елитистки и следователно ролята му е да предлага разнопосочни мнения, от чийто сблъсък читателят ще направи своите си заключения. Става дума за "обигран" читател, способен на заключения. Не става дума за - да използвам уместния израз на Дайнов, към който ще се върна по-късно - "отглеждащия домати". Различните мнения вестникът е предоставил. Крахът е на мненията и нападението е срещу тях. Те не предлагат нищо повече от умел жаргон и се свеждат накрая до това, което дядо ми наричаше "дъдрене". Това, което Дайнов поставя именно в кръчмата след отметнати две големи мастики. Дъдренето е предателството на интелектуалците. Дъдренето е гола констатация на нещо съществуващо (или мислено, че съществува). Само че предлага ли нещо дъдренето някому? На този въпрос постмодернистите веднага вдигат учудено вежди и цитират героя на Ричард Русо: работата на преподавателя по литература не е да се занимава, преподава и дори да се интересува от литература. Всичко е Текст и всички сме в Текста (знаете кого цитирам). Или "а животът е туршия и всички сме в нея" (Уикеда, "Спомени" от албум "Революция", 1999). Как да се - хм - "впише" отглеждащият домати в туршията не е наша работа, казват гореспоменатите. Тогава къде в туршията се "вписват" интелектуалците?
Кривата пътечка започва на Запад. В случая ще спомена Северна Америка, моята непосредствена реалност. Преди две-три години канадските данъкоплатци остро протестираха срещу "изложба", състояща се от еднократното и пълно разрушаване на предварително изграден за тази цел обект. Причината за протеста бе в предоставените от държавата (т.е. данъкоплатски) средства за въпросното начинание. Защо трябва да се финансират няколко месеца живот на артист, чиято изява не само че ще тече няколко минути, но и папер няма да остане във веществен вид. Артистът бе защитен от "интелектуалците" с два аргумента: единият с дословните думички, отбелязани от Дайнов - "символно", "знаково", "декодиране", "деконструкция" - с които бе обадено на данъкоплатците да не си пъхат гагата там, дето няма как да разбират, а другият - изненадващо хуманистичен: артистът трябвало да живее от нещо и следователно нека го спасим от гладна смърт. Или на показ бе изваден данъкоплатецът: ако е човек, да даде. Не ще и дума, данъкоплатецът засрамено загуби битката и "деконструкцията" се състоя. Размитото в случая бе ролята на "гилдийните" интелектуалци: тези, които отдавна са се съсредоточили върху изкуството да оформят писмени проекти, хващащи декиш при кандидатстване за държавни стипендии - последните давани от същата категория люде. На чашка посветените признават, че в техния вид "интелектуалност" най-важната изява е придобиването на пари за проекти (не самите проекти). Истината е, че става дума за самообслужваща се гилдия, чиято единствена допирна точка с обществото е измъкването на средства от хазната. Колкото по-малко разбира обществото за какво точно става дума, толкова по-добре. Тук постмодерният жаргон се оказва изключително подходящ: в него не се и претендира за някакъв обществен принос, следователно интелектуалците не могат да бъдат обвинени в измама. Те остават достатъчно достоверни. Понеже това е "големият постмодерен дискурс", българските интелектуалци се напнаха от 1990 г. насам да настигнат западните си колеги. Това, което пита Дайнов обаче, е за какъв дявол съществуват и едните, и другите. Защо съществуват в общественото пространство - не като физически хора. Заплахата, почувствана от редакцията на "Култура", е от удивително прагматичен характер: тревогата е, че недай Боже, общественото изворче на средства може да спре да църцори.
За да се "вържат" външният и вътрешният "интелектуализъм", си позволявам да цитирам Цветан Тодоров. Казаното важи за Северна Америка и България: "В професоналния (академичен) живот цялото внимание е насочено върху "методите" (в литературната критика хилядата и един нюанса на деконструкцията), а целите се забравят (За какво се коментират текстовете? За какво служи "културата"? Казаното от автора истина ли е?
Справедливо ли е?) Впрочем, човек трябва изцяло да се е откъснал от обществения живот и да не излиза от дома си, подобно на тези университари, за да възприема буквално "френските" теории и да вярва, че няма никаква разлика между факти и интерпретации, разум и поверия, справедливост и интереси. Или пък, нещо по-вероятно, трябва да имаш професионална дясна ръка, която не знае какво прави лявата, човешка, твърде човешка."(На чужда земя, Отворено общество, 1998) В този миг Дайновият "един цял хор от интелектуалци" казва: "Ха, това ли било? Стари работи. Какво е това - лява ръка, дясна ръка? Ала-бала. Всичко е даденият дискурс. С присъщата ни строгост поставяме всяко нещо в присъщия му дискурс". Или какви са тези прилики между Северна Америка и България? Вярно, приликите са малко - какво казва и дали казва нещо Ричард Рорти в Америка, няма почти никакво социално отражение. Животът продължава със и без Рорти. Обществото - дори и след 11 септември - не е в безпътица (дали е във верния път е друг въпрос, но по-малък). България обаче е в безпътица и родеещите се с Рорти би трябвало да желаят да подадат ръка на отглеждащия домати най-малкото за да ядат свестни домати самите те.
Но долно е да се занимават интелектуалци с някакви си домати. "Горното" е да са в унисон със западните си постмодерни колеги и логично погледът им е насочен извън България. В угода на този външно насочен поглед доматаджиите не само са изоставени - те са "деконструктурирани". Хронологията е кратка: след 9 септември 1944 селянинът чрез успешна деконструкция е превърнат в текезесар. Нова успешна деконструкция след 1990 го превръща във фермер. Последният, в текезесарски дочени гащи и гумени цървули на босо, се обажда по мобифон през пролетта на 2000 и казва "Абе още не са, да им ...". В смисъл, комисията, дето трябва да му връща гората, още не е дошла на оповестената за целта поляна. Този съвършено жив човек е благополучно деконструиран и освен да бъде обект на някакъв подобаващ дискурс, за друго не става. Ако не се отвори дискурс (желателно нейде на Запад), движещата се деконструкция не е обект на интелектуален интерес, щото обектът е простак. Но интелектуалците са подразнени от дишащата символика и смисловите й кодировки: доматите му не чинят, не снася послушно в хазната и чалга слуша. Казано по друг начин, чичо се опъва да храни извисените интелектуалци и също отказва да консумира техните продукти. Там, дето дочен чичо вилнее, "Култура" не се харчи, там е "долницата" на културата. Деконструкцията се е настанила, а за реконструкция не може и дума да става.
В това време интелектуалецът е далеч, размахващ плакат с надпис "цивилизационен избор". Понеже дискурс на тема реконструкция няма, ходещата деконструкция силно противоречи на плаката и подразненият интелектуалец вади на показ тоталитарната си същност: от държавата се иска настоятелно да забрани чалгата и се появяват кандидати да надзирават концлагер. Това отбелязва Дайнов и за това ще му бъде интелектуално извита шията. Съвсем не за "дискусия" апелира ущипаната редакция на "Култура", забравяйки за клопката, заложена в "цивилизационния" постмодерен избор - непропусната обаче от Дайнов. То хубаво да се "извисим" над събитието и да си подъдрим върху многото "символика" и "знаковост", че дори "религиозен акт, жертвоприношение и, ако щете, молитва" да намерим в терористическия акт преди месец, ама тогава и дочен чичо си подава мустаките. Не са ли неговите баяти домати "единственият похват, с който да привлече (интелектуалното) внимание към своята отчаяност, към своята безпомощност, към своята абсолютна немощ"? Не е ли неговата чалга "акт на отчаяние, но и акт на съпротива"? След като интелектуалецът за едни домати е готов да организира концлагер, нищо чудно, че не му мига окото за някакви си 5-6 хиляди изтрепани. Аз съм готов да приема коравосърдечност, да не беше намекът, че интелектуалецът заставал на страната на милиардите бедни срещу ограничения брой богати. Как така хем на страната на бедните, хем дочен чичо в концлагер?
Тук, разбира се, хорът строги интелектуалци се провиква: "Бомбастично и некоректно! Бедните са в един дискурс, концлагерът в друг, а чичото - в трети, ако изобщо има такъв". Интелектуалците са последователни релативисти - според случая и позицията. Но не бяха ли и постмодернисти? Всичко е един Текст? Тук именно е клопката, забелязана от Дайнов: "битови кръчмарски аргументи се развихрят из т. нар. медийно пространство ..., претендирайки за значимост, меродавност и интелектуалност". Интелектуалецът благополучно кацва до чичо, "решил никога да не напусне това, което за Платон беше "пещерата" (Hannah Apendt, Between Past and Future, Penguin, 1968). Това му решение не само го нарежда сред създателите на културната "долница" (и понеже си е негово решение, никакви апели към държавата да забрани "долницата" няма да превърнат дъдренето в културна "горница"), но и следва по-страшното: интелектуалецът предава чичо, лишавайки го от всякакъв шанс да се превърне от същество, мятащо мастики, в човек. Отказът на българския интелектуалец (следващ западния си колега, без да е дори в приблизително същата обществена среда) да се занимава с "Разум", "Свобода" и "Солидарност" го прави обществено безсмислен (по собствения си метод: като всичко е безсмислено, той също е безсмислен). Немощен да предложи ценностна система, българският интелектуалец би следвало да напусне измисленото си поприще. Но тук хорът интелектуалци навъсено възразява: "По-полека! Нима забрави, че ние не сме по ценностите? Ние сме постмодернисти!"
Не съм забравил. Само дето чичо е по-постмодернист от вас, нищо че не е чел Дерида, Фуко и т.н. Ето къде е чичо: "Модерният човек е паднал жертва на варваризма на цивилизацията си. Той се е заселил в тази пустош като примитивен селянин, орящ нивата си. Той седи в канцелария или работи във фабрика. Той си изкарва хляба чрез каквито и да е средства, предложени от цивилизацията-пустош, но без да разбира цялото, често дори без да разбира ефектите на собствената си професия. В контраст на него, нова раса се появи, която използва тази цивилизация-пустош като номади, яздещи мотоциклети вместо коне; която не живее в културата, а скита през нея от едно работно място на друго, от един бордей в друг. Рокърите са първите хора, които по техния си начин са се освободили от модерната цивилизация, които не питат за нейния смисъл, за които тя не изглежда повече затвор, а самата природа. Техният протест е насочен към тези хора, които, при все че истински вярват, че живеят в затвор, никога не протестират срещу него. Рокърите са шок за филистинците, които, приели веднъж съдбата си за непроменима, й се предават." (Friedrich Durrenmatt, Plays and Essays, Continuum, 1982. "A Monster Lecture on Justice and Law"). Това есе е публикувано от Дюренмат през 1969 г. с оптимизъм. Днес то навява мисълта, че тогавашните надежди са докарали днешното дередже. Неусетно ролите са се разменили: интелектуалците са модерните филистинци, а рокърите - чичо, Бин Ладен, косовските "борци за свобода" и всякакви такива периферни същества. Отказът на интелектуалците да приобщят "номадите" в културата, доволството им да поддържат цивилизация-пустош (колко различно от Гьоте, примерно) е научило "номадите" само на едно: да яздят цивилизацията от едно пасище на друго, да й се изплъзват примитивно. Цивилизацията няма друг смисъл и не е друга ценност, освен като източник на "паша". Чичо и Бин Ладен са се научили да ползват мобилни телефони, да гледат сателитна телевизия, да стрелят с модерни пушки, да продават наркотици и да пият кока-кола, кога гласно, кога негласно насърчени от интелектуалците да си останат примитивни, да не знаят и да не трябва да знаят за цивилизицията повече от това, което може да се ползва. Да се разсъждава и констатира някакъв си бунт, някакво си жертвоприношение е само поредният филистински номер. "Номадите", бидейки примитивни, са в голяма грешка да вярват, че цивилизацията е самовъзпроизвеждаща се природа - в мига, в който (да предположим) спечелят битката си с цивилизацията, те ще са унищожили "природата" си и няма да има ни яздене, ни пасища. Докато обаче пасището го има, те ще го ползват като истински постмодернисти: без да дирят смисъл, без да търсят ценности. И това, без дори да са чували за вас, драги интелектуалци. Дали и как вие ще ги "обясните", няма никакво значение, след като отново не желаете - а по-вероятно не можете - да предложите ценности.
Но да се върнем на производителя на домати, който все още е търпелив с вас и вместо да ви гръмне (както сами му предлагате), само ви пробутва скапани домати. От 1990 г. насам го приемате за простак, сиреч, по-долен човек от вас самите. Да, той е такъв. Ваша длъжност беше и е да му посочите как да разбере хаотичния свят, да му предложите ценности, вместо да го подлагате на безсмислена (според собствените ви концепции) дисекция и да му дирите начина да го забраните. Евгений Дайнов е прав - липсва ви решителността да проявите солидарност с човешките същества. Липсва ви смелостта да помогнете на отглеждащия домати да вземе съдбата си в ръце, да изгради упование в себе си и в това, което прави, че да вземе той да отглежда читави домати, дето и вие ще ядете. "И какво общо има това с българското интелектуалство?", ще питате. "Това не е същият дискурс!" Най-вероятно нищо общо, драги интелектуалци. За съжаление. Но дочувате ли чичовия дискурс под сурдинка? Май на третата мастика отрони "и вас да ви няма".

Vancouver, Canada

Веселин Веселинов
(недорасъл за български интелектуалец)


P.S. Всички не изрично указани цитати са от статията на Евгений Дайнов "Що е интелектуалец и какви ги върши по нашите земи?", в. "Култура", бр.35, 12 октомври 2001.
Преди да ми отрежете интелектуално главата, моля, обяснете на по-низшите си читатели какво означава думичката "дискурс". Също така ще е похвално да аргументирате рязането на главата с дребен пример: посочете ми едно българско произведение от какъвто и да е жанр, придобило място в световната култура в последните десет години.
В.В.

... (който) разтревожи колегите си, обявявайки на първата факултетна сбирка за годината, че той не се интересува изобщо от литература.
Richard Russo, Straight Man (Random House, 1997)