Бях в Монголия...
Преди да замина, вече си представях как го пиша: "Бях в Монголия." Но не бях готов за това, което изживях. За пореден път се убедих от какви предубеждения, застинали визии и обикновено невежество се изграждат представите ни за другите светове, за другите култури... Обидно лековерно подценяваме другите, другото. Независимо от декларациите, ние не приемаме различността като ценност сама за себе си...

Преди да замина приятели и колеги с бяла завист в очите и игрива загриженост в думите ме предупреждаваха: "Ще се наложи да пиеш чай с лой, да пиеш кумис и непрекъснато да ядеш овнешко. При това монголците са много гостоприемни и няма как да им откажеш." Когато се върнах, въпросът се задаваше хорово: "Е, как е чаят с лой?" Отговорът е семпъл: "Не зная."
Очевидно съм бил в някаква друга страна, защото във втората половина на септември 2001 година в Улан Батор никой не ми предложи подобен чай или кумис, пак там и тогава ядох всякакви меса и дори към края поисках овнешко, за да съм ял нещо, за което в София ще ме разпитват. Писането на пътеписи е нагло занятие. Бил не бил десет дена някъде и хайде пред празния поглед на компютъра. Затова още тук искам да подчертая: нямах време дори да си дам сметка какво не съм разбрал, видял, усетил. Времето ми стигна само да почувствам, че бих се върнал там. И думите, които следват, не описват града или страната. Те се опитват да свидетелстват, че съм спечелен от монотонността на меките планини на Монголия, от техните многопланови линии и хоризонти. Изненадан свидетелствам, че и на зряла възраст човек може да изпадне в захлас...

Поводът

за гостуването на българската група (актьорите Десислава Минчева-Тодорова и Адриан Петров и моя милост, като с нас беше и словенският хореограф Грегор Камникар) беше Първият международен театрален фестивал в Улан Батор (18-25 септември 2001), който се организира от Монголската фондация "Отворено общество", Международния театрален институт (ITI) и монголския Център на артистите от професионалната драма. С този фестивал се отбелязва и 70-годишнината от създаването на професионалния театър в Монголия. Имаше гости от 12 страни: Великобритания, Франция, Швеция, Русия, Република Корея, Виетнам, Словения, Литва, Унгария, България, Хърватия, Югославия. Някои участваха със спектакли, други с уъркшопове, трети с лекции или изказвания на симпозиума за новите насоки в театъра...
България се представи успешно със спектакъла "Аз, душата" на Театъра за нови форми "Щрих" (автор и режисьор - Петър Тодоров, двете роли се изпълняваха от Десислава Минчева-Тодорова и Адриан Петров).
Сравнително скромният афиш на фестивала включваше и: два монголски спектакъла - "Сън в лятна нощ" и "Ромео и Жулиета"; словенския "Кайсиеви листа" (този спектакъл ми беше най-интересен от фестивалните; негова режисьорка е Барбара Новакович, чийто спектакъл "Парацелс и Франкенщайн" гостува в София през 1999 година на Балканския фестивал на младия театър "Съседни гласове"); унгарския движенчески спектакъл "Стъбла на времето"; литовския моноспектакъл по "О, щастливи дни" на Бекет с много интересната и талантлива млада актриса Бируте Марцинкевичюте; колажа по Шекспир "Хамлет-Офелия" (показан от английски актьор и монголска актриса) и финалът на "Отело", изпълнен само от един монголски актьор. Както виждате, Шекспир е бил избран да свърже в едно така различните култури, събрани през слънчевия септември в Улан Батор.
Само две думи за монголските спектакли. Това беше силов театър, изпълняван с много енергия. В него липсва изненадата в художествените средства, но пък тече плътен и достъпен разказ. Публиката го следеше с видим и чуващ се интерес, нещо, което "европейските" спектакли не предизвикваха. Монголските спектакли не пропуснаха никакъв повод за хумор на сцената, в тях актьорите бяха атлетични и с дълбоки гласове, а жените - прекрасни, свенливо игриви, смели.
Не зная дали така съставения афиш на фестивала може да активизира прекия обмен на театрално мислене между монголския театър и този на гостите. И не съм сигурен, че това би било кой знае колко полезно - и за двете страни. Но по-опосредстваният театрален обмен се случваше пред очите ми. Най-важното е, че подобни форуми държат очите на участниците в тях отворени, а това вече не е малко.

Бележки

Монголия наближихме на разсъмване. От самолета се виждаха хълмове, гладки планини, дерета, сухи русла на реки, тук-там дървета. Всичко беше в един цвят - на прегоряваща трева. Извечност и утихналост се носеше над всичко. Над летището се рееше сокол. (По-късно видях сокол, кацнал на рамката със снимки у един уличен фотограф. Соколът очевидно беше питомен и хората се снимаха с него. С какво животно или птица се снимат у нас?) Когато автобусът от летището приближи Улан Батор, минахме през масивна бетонна арка, бележеща началото на столицата. По нищо друго не се разбираше, че приближаваме град с над 700 000 жители. Вярно, виждаха се дъсчени огради, зад които имаше дървени бараки и юрти (по-късно разбрах, че в бараките се живее през лятото, а в юртите - през дългата зима), навсякъде обикаляха някакви домашни животни. Чак след като минахме моста на река Тул, градът стана предимно каменен, познато панелен, с малко повече растителност.

Още веднага след настаняването ни в луксозния хотел "Улаанбаатар" (където установих, че ми е спрял ръчният часовник) излязох на главния площад с паметника на Сухе Батор. И виждам някакъв възрастен човек, облечен с националната им дреха-халат, завързан с цветен пояс и с телефон в ръце.
Вървеше някак безцелно по асфалта и току вдигаше слушалката. Помислих си, че съм попаднал на някой болен старец, но по-късно видях и млади хора, дори с марлени маски пред устата си, да седят до някакъв телефон или да го разнасят по улиците. Излезе, че това са радиотелефони и тази непривична за нас услуга се предлага, тъй като няма улична мрежа от телефонни автомати. Само си представете: стоят прави двама души, единият нещо увещава някого за нещо си по телефона или провежда един от онези разговори, в които си мисли, че се решава емоционалната му цялост, а другият, замръзнал, обръгнал, загубил любопитството си дори, стои до него и чува интимните или деловите уговорки на клиента... Въобще в Монголия често се чувствах като студент в паника. Не толкова в смисъл на млад, с активирани рецептори, колкото на човек, който чете, а нищо не разбира. Буквите наши, четеш без проблеми всеки надпис и... нищо.

Николай Марин - българският посланик в Улан Батор - е човекът, който най-много ни помогна да почувстваме Монголия. С него, с усмихнатата му съпруга и енергичния му колега Юрий имахме няколко паметни срещи. И друг път съм бил в чужбина на фестивали, но за пръв път виждам как наши представители правят всичко за гостуващи български творци, как просто искаха да научим колкото е възможно повече за страната-домакин. И не само защото не всички участници на фестивала имаха свои представителства в Улан Батор, дискретните грижи на нашето посолство будеха основателна завист. Това пък ме караше да се гордея, че съм от България, нещо, за което други наши представителства в чужбина до днес поне лично на мен не са ми давали основания. Та Николай Марин ни показа как съжителстват различни култури в Монголия (като ни заведе на общо гробище на мюсюлмани и ламаисти), как скромността на пейзажа кара погледа ти да търси детайла и от него да извлича така потребната на всеки наслада, накара ни да се вгледаме отблизо в растителната покривка на степта (това не са тучни ливади, а рехаво покритие от тревни кичури), той ни обясни, че в голяма част от Монголия земята не се обработва, тъй като има много тънък плодоносен слой и всяко механично въздействие върху него го обрича на бърза и непредотвратима ерозия. Затова страната е огромно пасище на милиони глави добитък: крави, коне, овце, кози, якове, а по на юг и на камили. При това и конете, и кравите, и яковете са някак дребни, клето несресани, като полудиви... Не искам да идеализирам видяното. Сигурно хората там не живеят леко. Улан Батор е на 1700 метра надморска височина и най-вероятно през дългата и студена суха зима им е трудно. Както ни казаха, това е най-студената столица в света.

Гребват с малки чашки в торбата и ти изсипват в пликче кедрово семе. Може да се види как го продават на всеки ъгъл. Замества нашите семки. Занимавката е популярна и е толкова нелепа, колкото и при нас. Също както и при нас има разлика между северните и южните склонове на хълмовете. Но там разликата е поразителна. Южните са абсолютно голи, докато по северните може да има растителност (видях странни, някак хилави брези и много красиви пихти - иглолистно дърво, което не е вечнозелено). И сега, представете си как, пътувайки на север, виждаме пред нас голи хълмове, а когато се връщаме по същия път, същите хълмове са прошарени с жълтото и червеното на есенните си редки гори.

Ово е купчина камъни (като грамада), която хората сътворяват на някои локални върхове или на някои превали. Всеки пътник намира по-голям или по-малък камък и го хвърля върху купчината. По нея видях оставени банкноти (днес в Монголия няма монети), небесносини платнени ленти, които символизират пожеланието за здраве и благоденствие. След като хвърлиш своя камък, трябва три пъти да обиколиш купчината. Това е като кратка молитва, някаква крайно достъпна и лаконична форма на контакт с бога. Наблизо до Улан Батор на върха на един хълм, от който се вижда целият град и долината на Тул с ограждащите я възвишения, е изграден величествен паметник на Съветската армия. Той е посещаван от най-различни хора. Та тъкмо до самия паметник видях "ово", около което обикаляха всички, които бяха дошли да разгледат паметника.

Ламаизмът. Природна среда определя материалите за религиозните действия. С какво в Тибет, откъдето идва ламаизмът, човек да отдава почит към боговете, освен с камъни. Камъкът е сечивото на опростеното живеене. Той е някаква изначалност, вечност. Тези долини и ливади отхвърлят истерията, помиряват те с необходимостта и някак предопределят примирението ти. Мисля си, че това не е релеф за амбициозни хора, но ето че Чингиз хан е аргумент за противното. Прочее на името на Чингиз хан са наречени хотели, бира, улици и какво ли не... Съхранените и действащи манастири и храмове са пълни с хора. За моя вкус подредбата в тях, украсата им, претрупаността с яркооцветени предмети на култа ми идва в повече, дори понякога граничи с кича. Но разбирам стремежа пространството за упражняване на култа да бъде радикално различен от монотонността на света около храма. В музея "манастира на Чойджин Лама" зад главното помещение има едно видимо по-скромно, по-опростено, с малко отвличащи детайли, дори цветово по-убито. Притъмненото пространство някак действа съсредоточаващо. Чета в пътеводителя: "Тук Лувсанхайдав е изпадал в религиозен екстаз." Пиша за това, защото видяното в Монголия ми подейства като пропадане в подобно пространство. Убедих се, че там човек може да постигне някакъв неочакван за него самия естетически и духовен екстаз.

И лицата, които срещах по улиците и в театралните салони, бяха приветливи, неочаквано често красиви - особено жените, спокойни. Чувствах се уютно сред тях. Бяха дружелюбни и усмихнати. Почти всеки държеше мобифон в ръка. По улиците се движеха главно корейски и японски коли. Да, човек може да види контрасти, но пък къде ги няма в нашия постсоциалистически свят. Важното е, че на всеки ъгъл в центъра на Улан Батор имаше интернет кафенета. Може би Монголия прави своя нов скок. Но е сигурно, че или Монголия е нещо друго, различно от популярните представи за нея, или се развива с големи темпове. Най-вероятно - и двете.

Я, колко еделвайси! Така спонтанно възкликнахме, когато Николай Марин ни обърна внимание върху какво стъпваме. Беше в местността Терелдж, където природата си играеше с каменните скали по начин, който се сънува и дълго след завръщането ти в родината. Ходихме по ливади с еделвайси, брахме, крадливо оглеждайки се, съсредоточени да не би да стъпчем някой от тях. Чудо!
* * *
Бях в Монголия. Направо си завиждам. И искам пак.

Никола Вандов

Пътуването бе осъществено с подкрепата на Центъра за изкуства "Сорос", София.