Аскетичният Чехов на Лакаскад
Повече от век по-късно Чехов остава гениалният поет на баналното. Остава все така жестокият лекар, отказващ и диагноза, и лечение за човешките трепети и взаимоотношения. Спомнете си, че лекарите във всичките му пиеси казват, че са забравили да лекуват.
Повече от век по-късно Чехов остава гениалният драматург, предизвикващ възможностите на театралната сцена, иронично гледащ към посягащия към неговите пиеси режисьор или актьор. Предлагащ ни анамнеза на крехкия свят на човешкото, в който боли все така силно, когато наранят. В който загадката на чувствата и общуването е все така непрогледна като мрака на Треплевата пиеса: "и тази бедна луна напразно пали своя фенер." Всичко се повтаря: банално и поетично, битово и възвишено, низко и високо, фарсово, трагично и сантиментално са омотани в кълбетата на делничното. "Пусто, пусто, пусто. Страшно, страшно, страшно", казва Нина Заречная отново в пиесата на Треплев.
Гениалният доктор, разбира се, е знаел, че по-добро място за подобна анамнеза от театъра едва ли има, защото единствено в неговото пространство се омесват на живо тела, думи, музика, дъх, прах, мръсотия и светлина, за да създадат уникалния жест на уникално изкуство. А той най-сантиментално и дълбинно е вярвал, че изкуството е единствената човешка утеха. И написал "Чайка". И всичко останало. Ироничните проблясъци на пенснето му от онази известна негова снимка всъщност прикриват тъкмо тези му "сантименти" към изкуството. В пиесите му толкова се говори за литература, театър, толкова се разсъждава за значението на изкуството, толкова е писано за това, че повечето режисьори със сакрален трепет и страх са търсили символ във всяка дума и ремарка.
Ерик Лакаскад и неговата творба са застанали пред Чеховата "Чайка" почтително и внимателно загледани в тъмнината на нейната сцена, огряна от проста свещ, търсейки в мрака й своя театър, своя път към Чехов, себе си: прости неща в изящни и чисти форми. А както е известно, това не се постига нито просто, нито лесно.
Много е писано за предметите в Чеховите пиеси. За тяхната символика. Прочутият руски самовар и шалове са само най-сувенирните предмети, седяли на сцената в множество постановки - и като символ на руското, и като обикновени знаци на бита, и като част от средата на т. нар. реалистичен или психологически театър. С какъв ли не смисъл са натоварвали всяка вещ, спомената в ремарките. Подкупващото в представлението на френската трупа е, че тя е застанала пред прочутата Чехова пиеса като Нина Заречная пред Треплев с неговата чайка в ръка и сякаш като нея си е казвала: "И тази чайка очевидно е символ, но извинявайте, аз не разбирам..." С което искам да кажа, че режисьорът Ерик Лакаскад, драматургът Владимир Петков и актьорите са чели пиесата, без да се изключват от нея, включвали са се като част от нейните персонажи. И са изхвърлили всички предмети. И клишета. Застанали са на голата тъмна сцена и са се фокусирали върху взамоотношенията между хората - със страст.
Линиите, изтеглени от тези взаимоотношения, рисуват мизансцените, чистите геометрични форми на представлението: класическите любовни триъгълници (например Тригорин - Заречная - Треплев в дъното), квадрата на експерименталната сцена, обрамчен от свещи и столове от едната страна, линията Аркадина - Тригорин, по която тя лази, молейки го за любов, Дорн и Полина - усукани в прегръдка около вертикала на един трошер, застанали в ъгъла на поредния триъгълник, etc, etc. И винаги пред някой зрител - на сцената или пред нас, долу в залата. Напомняне, че да се занимаваш с Чехов означава винаги да си отговаряш на въпроса какво е театър и какъв театър искаме, какъв театър гледаме, какъв живот искаме, какъв живот живеем. Без претенция, без патетика, без излишно и демонстративно натоварена символика. Впрочем, и в двете представления на Лакаскад - и в "Чайка", и "В семеен кръг за три сестри", няма излишни жестове и жестикулации.
В "Чайка" режисьорът играе ролята на Тригорин, от време на време "показвайки" ту известния Тригорин, ту друг възможен - като роля, която непрекъснато търси. Театърът като процес, позволяващ на всеки да започне живота си отначало, като изкуство-утеха се промъква и у него. Има много силна сцена в представлението. Когато Треплев се вкопчва в Нина и се опитва да я задържи, той се плъзва и двамата се овалват в перушина, разхвърчаваща се по цялата сцена. Нина се изплъзва и избягва, Треплев остава сред купчина пера на колене, раздърпан, безпомощен и сам. Внезапно вдигнал се вятър отвява перушината. Представлението трябва да продължи. Треплев както всички - също.
Тъкмо осмислянето и преживяването на разликите между това, което искаме, и това, което живеем; между само на човека присъщото желание да формира и живее с представи и статуквото, което се измъква от тях или се опитва да се помести в тях; тъкмо това "между" е изначалното трагично нараняване, неизбежното човешко накърняване, което, според представлението, превръща всички в чайки. И с което трябва да се занимава изкуството. С това трагично накърняване би трябвало да се занимава днес театърът, струва ми се, твърди Ерик Лакаскад.
В "Семеен кръг за три сестри" това е отново основна тема. Геометричната форма е сменена. Репетицията на Чеховите "Три сестри" в семеен кръг (отново драматург е Владимир Петков) е в кръг. Отново осветяван от свещи, от прецизно пресметнато оскъдно осветление, насочено според отношенията върху лица, жестове, сцени. Сестрите влизат скупчени на една количка, теглена от актьор (напомняща сцена от "Акрополис" на Гротовски). Кръгът се насича от диагоналите-лъчи на взаимоотношенията: между самите сестри, между Маша и Вершинин, репетирани от две двойки; между мъжете и жените; между Андрей и сестрите, etc, etc. Къде завършва репетицията и къде започва представлението, тук няма значение. Защо го няма Сальони - също. (Актьорът, който го играе днес, може би е зает, все едно.) Всяка линия във взаимоотношенията - и в "Чайка", и в "Семеен кръг", е изтеглена ясно и се изследва като ситуация, в която актьорите живеят или играят екстремно. Инак винаги интерпретираният като мухльо или отвеян интелигент учител по латински, тук гневно избутва с гърди Маша към къщи в полутанц, в полускандал. Всяка отделна сцена е отделна пиеса, в която влизат забавено и почти молитвено, а заживяват трескаво. Играта е силно експресивна, на ръба на екстаза, на транса. Актьорите никога не напускат този ръб, преминавайки в натурност. Изглежда просто. Но е от най-трудното за постигане в актьорското изкуство.
Репетицията продължава. Вершинин мечтаеше в "Три сестри" да живее веднъж на чернова, веднъж на белова. Със "Семеен кръг за три сестри" неговите създатели сякаш мечтаят същото, "забравяйки" да разграничат черновата на репетицията от беловата на представлението. Съвсем по Чеховски. Независимо че много от думите ги няма.
Под заглавието на пиесата си "Чайка" Чехов е написал "комедия в четири действия". В представлението на Ерик Лакаскад смехът извира от пукнатините на театралното представяне. Напомнянето, че това е само спектакъл, е цезура към драматичните преобръщания във взаимоотношенията. Неговата "Чайка" може би не е комедия, но със сигурност е поставена не само със скрупульозно познаване на автора, но и с чувство за хумор. Всъщност, откакто работи сам (1991), режисьорът поставя предимно Чехов: "Иванов" (1991), "Три сестри" (1993). В Авиньон показва трилогия "Чехов": "Иванов", "Чайка", "Семеен кръг за три сестри". И му предстои работа върху "Платонов".
В представленията му осветлението е изключително важно. Поставени почти в черно-бяло, на сцената всеки нюанс, всеки лъч, всяка свещ се превръщат в действащо лице. Аскетичността на формата, напомняща театъра на Йежи Гротовски*, залага изцяло на актьора и неговата екстремност на сценичното живеене. В този аскетичен театър, събиращ едновременно практиките на Пина Бауш, Станиславски, Мейерхолд, Гротовски, безупречният ритъм идва от безупречното владеене от режисурата и актьорите на всеки детайл/и в конкретен момент.
Експресивният рисунък е изтеглен и от цялостната сценична визия, и от актьорското изпълнение. Изключително е изпълнението на Треплев от Кристоф Грегоар и на Маша от Крител Льогру - болезнено и чувствено лице като от платната на Ото Дикс.
В четенето на Чехов от Ерик Лакаскад бихме могли да разпознаем традицията на експресионистичния театър. И все пак това нищо не значи. Защото режисьорът, колкото видимо добре познава различни интерпретации, толкова и свободно се отнася към тях. Колкото познава различни театрални практики, толкова и свободно ги използва, за да оформя своя. Няма претенция за нови форми (защото, както казва Треплев, "работата не е в старите и новите форми"), а за лично преживяване на знанията за човека на Чехов и в този смисъл за свой изказ, а значи и за свой театър. Не се страхува от баналното (като класическото мизансценно показване на любовните триъгълници), защото преосмислянето и представянето им не е банално, а пределно. Лично. Както за него, така и за актьорите. Аскетичната форма на неговите представления е заредена с чувственост, с екстремност на преживяването, със страстност в представянето. Чистата, абстрактна линия на спектакъла затрептява, натегната от живота, който актьорите извикват всеки миг. Това не е "нова театрална форма", но е преоформена от Ерик Лакаскад по уникален, жив начин. Едва ли ще е пресилено, ако кажа, че той е от малцината млади режисьори в съвременния европейски театър, който има свое място в онези негови територии, където да се занимаваш с театър не е само занаят или експеримент, с който да те забележат, а е изкуство, което просто има какво да каже.
На излизане от "Семеен кръг за три сестри" чух зад мен един от зрителите възбудено да обяснява на приятелката си: "Ето това е според мене театърът! Гола сцена, добри актьори и светлина." (Забравил е вероятно във възхитата си да добави - и автор като Чехов.) Може и да подозира колко е прав, но едва ли подозира колко малко хора в театъра могат да постигнат това толкова семпло звучащо негово мечтание за изкуство, за театър.

Виолета Дечева


* Бях написала вече този текст, когато Владимир Петков ми каза, че Ерик Лакаскад е стажувал в Понтедера при Гротовски, показвал му е свой вариант на "Електра" и до края на живота му не е прекъсвал контактите си с него.


Н. с. I степен д-р Виолета Дечева (1964) е завършила НАТФИЗ "Кр. Сарафов" през 1988. Специализирала е в Берлин. Работи в Института по изкуствознание към БАН. Преподава в НАТФИЗ "Кр. Сарафов" и НБУ. Автор на множество публикации в специализирания и периодичния печат. Наблюдател е на "Култура" по въпросите на театъра.
Гастрол на Нормандския драматичен национален театър на сцената на Народния театър "Иван Вазов" с "Чайка" и "Семеен кръг за три сестри" по Антон Павлович Чехов. Режисьор Ерик Лакаскад. Драматургия Владимир Петков. Превод Зара Николова. Участват Жан Боасри, Кристоф Грегоар, Жан-Батист Жиле, Мюриел Колвес, Серж Тюрпен, Катрин Епар, Стефан Же, Ерик Лакаскад, Крител Льогру, Дария Липи, Арзела Прюненек.