По следите на изчезналия Ритон
Пловдив си е все същият - поне през очите на софиянеца. Градът на тепетата се радва на завидното спокойствие на Марица и меката топлина на циганското лято. Малките вечно зелени дворчета приютяват уютни кръчмички, чиито менюта са с автографи на Йоана Буковска и трябва да привличат все повече клиентела. Старият град си е старият град, с калдъръма, Чандлъровата черна кола, Рахат тепе. И празната галерия "Златю Бояджиев", която иначе пази толкова живот в картините на стария майстор...
А забелязали ли сте как пловдивските мостове плавно се издигат. Правят парабола и доста често взеха да свързват руслото на живота със света на киното. Ето един такъв мост - фестивалът "Златен Ритон", организиран от Националния филмов център, Министерството на културата, Съюза на българските филмови дейци и Община Пловдив. И тази година той стъпи на брега на българското неигрално кино. Само че брегът се оказа посипан с

Плаващи пясъци

които бавно, бавно потъват. За 13-то издание на "Ритона", провел се между 10 и 14 октомври 2001 в Пловдив, може да се обобщи "Фестивалът не е същият!". Атмосферата е твърде... застаряваща, във всеки смисъл на тази дума. Застаряваща като хора, като мислене, като начин на правене на филми, като (кино)манталитет. В предни години поне имаше по някои друг млад човек - както Георги Дюлгеров си бе довел през 1998 студентите, които показаха добри документални миниатюри. Сега обаче нямаше кой да излъска прахта и мухлясалата зеления по "Златния Ритон". Чудно - никой ли от студентите (не само от НАТФИЗ, разбира се), дипломантите и наскоро завършилите кинаджии не се занимава с неигрално кино? Какво става? Пари ли няма? Последното "оправдание", което е и най-често чуващото се като болезнен хленч от всичко живо, обаче става все по-малко валидно. Пари, уви, има, и те диктуват няколко много страшни тенденции във и за българското неигрално кино, показано на фестивала. Но затова след малко. Общото негативно впечатление се подсилва и от факта, че "Ритона" няма селекция. Няма и категории. Редно ли е коректно направен телевизионен филм-репортаж на Елена Йончева "Що сакаш?" да се състезава в общия куп? За това недомислие отговорността трябва да падне върху НФЦ. Каквото дошло - дошло е, и ще се гледа. И то в конкурса. Да му мисли журито, което на 13-то издание бе в състав: Людмила Дякова (председател), Иво Драганов, Иглика Трифонова, Красимир Линков и Чавдар Гагов. Зрителят - той няма какво да мисли. Тази възможност му е отнета, просто защото е отнет и крехкият шанс за елементарна гледаемост на повечето от филмите. Или с други думи - петдесет и четири заглавия

На килограм

Таз мерна единица май са почнали да прилагат - и някои фондации (или институции, или спомоществователи, или както щете ги наречете), и някои автори. Посоките са различни, но това е само на пръв поглед. Посоката е жестока и една: въртене в затворен и порочен кръг. Какво се случва: програма за подпомагане развитието на гражданското общество и малцинствата. Едно почти отклонение: Ако зададете въпрос на лица, отговарящи за аудио-визуалната и медийната политика в Съвета на Европа, за необходимите критерии за присъединяване на България към ЕС, отговорът, който ще получите, е, че основният ни проблем е неуважението на българина към малцинствата. И у нас нещата се взимат присърце. Почва се организирането (на килограм) на масови програми, проекти, пърформанси, уъркшопове с цел да се докаже, че онези в Страсбург не са прави. В капана пада и киното. Българското документално кино изведнъж става пренаселено с блуждаещи ромски очи, етнически проблеми, неоправдани души от малцинствен произход, възродителни процеси и пр. Други хора и други съдби сякаш изобщо няма.
Най-голямото изключение в този ред на мисли направи филмът на Джеки Стоев "Побратимени кръчми" (2000), който има чудесна идея, заявена още в заглавието. Но нещо не става ясно, кои са тези хора и какво им е на сърцето, та се събират да пият и да си разказват истории на маси. И не само това - ами и да пътуват и да се побратимяват с веселяци като тях от Македония до Белгийско Конго.
Кинаджията, горкият нали му се снима, взима парите и тръгва да прави филм. Дотук добре. Но никой не го пита дали това му харесва, дали е намерил подходящите обекти. По-лошото е, че авторите - и те самите не се питат. Юруш на снимки. Още: нали е поръчка, трябва да спазват някои точки от конвенцията - като времетраене например. И в края на краищата (в голям процент от случаите) новоизлюпеният филм е филм, в който липсва сърце и топлина. Той е дълъг и тромав, често с неинтересни хора, снимани по неинтересен начин. Или: има великолепни, атрактивни герои, които имат какво да кажат и го казват, но се загубват из килограмите излишества. Какъвто е случаят с "Кърджали: лица от пейзажа" на Антоний Дончев (2001). Или става дума за откровени безумици.
Ето и най-тежкото разочарование от "Златен Ритон" `2001 - "Импровизация" на Румяна Петкова и Андрей Слабаков (2001). Това трябва да е филм за преживяването на една болка от възродителния процес. Лошото е, че на екрана я преживява не кой да е, ами гениалната Йълдъз Ибрахимова. Тя плаче в кадър - дълго. Същевременно обаче става въпрос и за музиката, и за фантастичния й глас. Хора от антуража й говорят за нея - скучно и протяжно. И какво се получава - нищо. Няма я Йълдъз, няма я болката, изпята в Балкананатолия, няма искрица човещина. За щастие, този филм не влезе в

Абсурда на наградите

Вторият филма на Слабаков "Али Мехмед - самотният поет и смисълът на живота" (2000) обаче влезе (със специална награда). Явно членовете на журито доста са се развълнували от патетичната природа и романтичните стихове на един овчар. С тази разлика, че при изглеждане на десетки етнофилми (които в никакъв случай не са етнографско или антропологично кино!) се оказва, че всеки втори самотник пише стихове...
С името на Андрей Слабаков е свързан още един абсурд: ненаграждаването на "Перловец - реката на живота" (2001). Из кулоарите на фестивала това бе най-спряганото заглавие за "Златен Ритон". Филмът е бляскав пример за това как може от банален сюжет да се направи сатирична история. Река Перловец, минаваща през София като "Канала" под Орлов мост, колкото повече слиза към града, толкова по-мръсна става. Това е всичко. Обаче е направено майсторски, като екшън-пародия на Нешънъл джиографик или Дискавъри чанел. С експедиция и гид англичанин (Дейвид Мосъп), поучително обясняващ ту на български, ту на английски, ту на латински имената на видовете, маршрута, заключенията, и... как и къде все пак Перловец се влива в Темза. Е, някои неща се казват по няколко пъти, но нали вече говорихме за килограмите.
Слава Богу, че поне "Родени с века" на Елдора Трайкова взе адекватна награда - тази на Българската национална филмотека. Филмът е едно от прелестните и носталгични изключения, където думата абсурд не е валидна. Разбираш, че все още по тая земя има живи и естествени хора, които не са малцинствена извадка. Хора, които са не само интересен обект за документалиста, те са интересни за самия живот.
Втората специална награда бе за филма на Малина Петрова "Децата на Мария Магдалена". Историята - една жена решава да помогне на ромските деца (естествено), живеещи пред блока й, като ги събира, учи ги на готварство, шивачество, и изобщо тече тежко "труд и творчество". Напевен дикторски текст, обилно захаросан, нелепо се лее зад кадър, а циганетата от него правят бисквитки... Трогателен призив за хуманизъм, от който просто ти се повдига. За да не стават недоразумения, въпросът в този случай опира до "как" и "защо така, бе". Не че има нещо лошо да се прави филм на такава тема.
"Мойте песни все ще се четат" на Андрей Алтърпърмаков пък получи наградата на критиката или по-точно - на критиците на фестивала, които членуват в Съюза на българските филмови дейци. Документалният филм е за Иван Вазов, направен по повод на юбилея му. Чуваха се възторжени мнения, че за първи път някой е успял да сблъска върху целулоидната лента мнения на редица интелктуалци от епохата, които са били за и също така против личността и творчеството на Вазов. С таз голяма разлика, че в "Мойте песни все ще се четат" го няма нито лицето на писателя, нито страниците му. Филмът преминава като скучен урок от литература за средното училище и, за съжаление, с това се изчерпва.
Впрочем подобен момент има и в още едно документално произведение - "Благослов" на Любомир Халачев (2000), който разказва за "живота и делото на монсеньор Аджело Ронкали". Или т.нар. Добрия Папа Йоан ХХIII, известен с топлото си отношение към България. Жалко, че във филма (получил и той награда от Телевизия "Европа") са използвани личните "Дневници на душата" на отчето, а всъщност на екрана няма и помен от душа... Но може би най-тежкият и неразгадаем случай на фестивала, движещ се по полосата личност - документално кино, за мен си остава "Едуард Захариев и документалното кино" на Оскар Кристанов и Георги Стоянов (2001). Явно добрите издания на предаването "Понеделник 8 1/2" не са гледани от авторите - без коментар. Направо

Черна дупка

За жалост, в нея попада доста и от анимационната продукция и ти става много, много, тъжно. Защото голяма част от филмите са с великолепна техника и рисунък. Е, някои яростно залитат към непонятните импресии и самоцелни игри с молива.
"А бяхме круши" на Красимир Иванов и Слав Бакалов (2001) прелива от форма във форма, от цвят в цвят, а защо - отговор на този въпрос няма. Сюжетът - група птици маниакално си въобразяват, че са круши по дървото, но се намира някой просветител, дето все му се лети. А те, останалите, му пречат. Докато гледа "А бяхме круши", зрителят също се чувства като круша. Защото не може да разбере какво се случва пред очите му. Но художниците от СБХ разбират, защото му дадоха наградата си.
"Сламеният човек" на Анри Кулев (2001) също има изключително красива рисунка в изненадващ за Кулев "Дисни стил". Сламен човек, Тенекийчо, каменен човек и дърво тръгват да търсят съкровище. (персонажите в хода на филма доста напомнят "Магьосникът от Оз"). Но приятелството се оказва много по-ценно съкровище, което също така лесно се губи. Всичко е наред, анимацията е за по-малки деца, но... Текстът е многословен, свръхобяснителен, тромав. Поне за "Лека нощ, деца" да ставаше, ама надхвърля десетте минути. Не думи, а действие, движение, екшън искат отгледаните с Картуун Нетуърк детски очи.
Свежестта и изненадата на вица като че ли са увехнали в българската анимация. Липсваше остроумие и при стари майстори като Доньо Донев - този път само сценарист на поредната серия от "Тримата глупаци" - "Диагноза" (2000), режисирана от Настимир Цачев. Няма виц, за съжаление, и в новия епизод от "Малкото Анче" на патриарха Тодор Динов (2000). По-живички са миниатюрите "Трикси" (2001) на Стоян Дуков и "Game Over" на Господин Неделчев (2000).
Фестивалният връх (и единствената смислена награда на "Златен Ритон" `2001) според мен е "Луната със сините очи" (2001) на Пенчо Кунчев. Направен по "Песните на Билитис" на Пиер Луис, филмът е осемминутна изпипана еротична импресия. Картина, нежна като сецесион, чувствена и изящна. Без досадни дължини, кристален като послание. "Луната..." е направо грейнало светило над черната дупка на родната анимация. Остана само

Златният Ритон

за документален филм. Той бе връчен на "Страсти по Леа" (2000) на Николай Йотов. Мотивът на журито бе "за изящния, дълбок и човеколюбив филм". Може би имаше и друг мотив - на мемориална почит към режисьора, починал тази година. (Дано не е било по стар български обичай.) Нали казват, за отишлите си от нас: или добро, или нищо. Значи, нищо. Каквото бе казано за "Страсти по Леа", когато излезе на екран, Николай Йотов го чу и го знаеше много добре. И оспорваше различните мнения.

Това бе

финалът. На текста, който дано не предвещава финал на фестивала. Из коридорите на Новотел "Пловдив", където се проведе, се носеха вредни идеи, че по-хубаво би било всички форуми на българското кино с конкурсно начало да се обединят и да се провеждат в София. Не е хубаво така. Все ще се намери някой смел български кинаджия, някой Индиана Джоунс, който ще тръгне на експедиция я по Перловец, я из боите на аниматорите, я из тепетата на Пловдив. И ще напипа следите на изчезналия Ритон. Дано.

Андроника Мартонова


Андроника Мартонова (1974) е кинокритик, гост-асистент по филмова критика на Владимир Игнатовски в НАТФИЗ.
Награди:

Златен ритон за документално кино - Страсти по Леа, реж. Николай Йотов
Златен ритон за анимационно кино - Луната със сините очи, реж. Пенчо Кунчев

Специални награди

Али Мехмед - самотният поет и смисълът на живота, реж. Андрей Слабаков
Децата на Мария Магдалена, реж Малина Петрова
Награда на критиката - Мойте песни все ще се четат на Андрей Алтъпърмаков
Награда на община Пловдив - Цяр, реж. Атанас Киряков
Награда на телевизия Европа - Благослов, в лицето на сценариста Влади Киров
Награда на Съюза на българските филмови дейци - Диагноза, реж. Елдора Трайкова
Награда на Българската национална филмотека - Родени с века, реж. Елдора Трайкова
Награда на Съюза на българските художници - А бяхме круши, реж. Красимир Иванов