Оазисът Бастард

"Бастард" е особен оазис сред случващото се в нашия съвременен театър. Повече от всички други представления на Явор Гърдев и t.a.g то изпъква собствената си особеност. И тя не е в изключителната му театрална естетика, макар че, разбира се, тя е много важна. Не и в изключителния избор на място за неговото случване, макар че, разбира се, Избите "Димят" са изключително място за подобен проект.
Неговата изключителност е в способността му да предизвиква сериозно и в същото време почти екзалтирано писане за Театъра, разсъждавайки върху естетическата територия "Бастард": на Георги Каприев, на Георги Тенев и пр. Намирам това за изключително качество, защото подобен факт е екзистенциално важен за театъра, изобщо. Иначе, просто казано, какъв смисъл има изобщо да се занимаваме с театър.
Сред чакълестия терен на депрофесионализирано сценично кривене по нашите сцени и миметичното уподобяване на безформеното ни ежедневие, "Бастард" се изправя в чистите симетрии на една посткласицистична форма и играе върху една доста чужда за традицията на театралното ни изкуство територия: зоната на абсолютно естетическото, което тревожно и нагло се самопосочва, за да се самоизпита, за да пита в радикализираната си чистота, защо в своята безсмисленост осмисля всяко човешко действие.
Проектът "Бастард" е създаден с респект към сценичната форма, който познаваме само от представленията на Иван Станев. И е радикално отместен от статуквото по начин, който познаваме единствено от представленията на "Сфумато". В този смисъл той не е напълно сиротен. Но в същото време той е уникален жест в естетическото, рационално екзалтирано заставащ пред погледа, пред скобата на традиционно театралното у нас.
Малцина са се решавали да нагазят в сюжета на отношенията между Човек и (политическа) Власт, без да се заплетат в изкушенията на текущи аналогии, заставайки под каменните сводове на фундаментални за европейската цивилизация ценности. Гледната точка към нашето Тук става още по-съществена за него, защото го разполага под тези сводове без комплекси и сантименти.
Входът към подобно рязко изрязване на естетическа територия, чужда на всичко останало, е мистификацията. "Апокалиптическата мистификация", както я нарича режисьорът, позволява сюжетът да бъде едновремено отчужден и "оживен" в своето доведено докрай случване. Няма да предлагам своя интерпретация на спектакъла в кратък текст като този. За мен по-важното е, че с всяка появила се интерпретация на бастардизма представлението доказва нещо, което у нас почти не се случва. То доказва, че театърът все още е изкуството, което може да провокира обсъждане на високи, едри проблеми на живеенето, да оголва обсъждането на човека и обществото, изправяйки го пред/сред смъртта.
Това, че представлението се разиграва в Избите "Димят", не е просто показ, че спектакъл може да се създава на неконвенционални за правене на театър места. То е рязък, естетически жест, който превръща пътуването към "Бастард", влизането в него (обличайки зрителските-"съдийски" тоги), гледането, отпътуването от него в много важна част от самото представление. Превръща гледането и обсъждането му в личен опит.
Представлението подхлъзва оценките за себе си, като показва очаквани от него очевидни неща: добра актьорска игра (но нищо изключително), красива визия (но "Квартет" например беше много по-красив), ясен сюжет (но твърде експлоатиран), необичайно място (но обичайно за "историческа пиеса") и т. н. Необичайното в него е, че всички тези "очевидности" то ги поставя някак в хоризонтала и не позволява вторачване в някоя от тях - например доминирането на визията би отместило вниманието от останалото. По този начин Явор Гърдев изтегля вниманието по хоризонтала към концепта "Бастард", изостря усещането за чистота на всеки елемент, на всеки камък, градящ структурата на спектакъла.
Каменната, хладна фактурност на пространството е подчертана, извадена пред погледа в своята дълбочина, осезаем хлад и осветеност. Ритмично се повтаря един и същ сюжетен ход: конфликт майка-син; желание синът да поправи майчината "грешка" - набавяйки си власт, вкопчвайки се във властта; трупове. В наслагването на един и същ сюжетен модел чрез фигурата на бастарда, чрез незаконно родения, се поставя пред погледа Закона, очертава се чистата форма на вечния сюжет в историята: човек и власт, човек и любов; етическото и естетическото. Актьорите трансформират персонажите в говорещи машини, чиито тела увисват в смъртоносни властови прегръдки и са изхвърлени от историята (за крал Джон или историята изобщо).
Ритъмът на говорене, на движение, на смяна на картините, на натрупване в сюжета не само емоционално нагнетява, но главно рационално оголва концентрирането в концептуалния свод на спектакъла. Оттук нататък започва писането за него, говоренето за него, мисленето върху него - изпълването на театралното със смисъл, със собствената ни необходимост от седенето в него, със собственото ни законно пожелаване на естетическото.

Виолета Дечева


P. S. Това със сигурност е усилие. И не само да вземе човек влака до Варна. Но кой е казал, че това е задължително за всеки. Прав е Каприев да напомня азбучната истина, че това е елитарна работа. И понеже у нас, когато това се отнася за изкуство, а не за друг тип елити, елитарното не е особено престижно, бих също азбучно напомнила, че култура, която не поражда, не отглежда и подобно изкуство, не може да бъде спасена от никакви реформи.














Реплика
от ложата