Catch & catch: имитации

Да пишеш след Барт за кеча е твърде рисковано и като че ли няма смисъл; той сякаш е казал всичко, изчерпал е темата: "Това е истинска Човешка комедия, където най-социалните оттенъци на чувствата (самонадеяност, основание за някаква постъпка, изтънчена жестокост, чувство за "разплащане") винаги имат щастието да срещнат най-ясния знак, който ги подхваща, изразява и разнася победоносно до дъното на залата. Ясно е, че на тази степен няма значение дали чувствата са истински или не. Публиката иска представяне на чувства, а не самите чувства. При кеча въпросът за истината е толкова условен, колкото и при театъра. И в двата случая публиката очаква ясно представяне на обикновено невидими морални ситуации." Колкото и да е различен кечът на 1952 от кеча на 2001, тази условност на чувствата, това представяне на конкретни и добре структурирани ситуации си остава: кечът продължава да бъде оня сблъсък, при който не толкова самата истинност на схватката, а разиграването на схватка е водещо. (За разлика например от бокса (Барт прави сравнение с джудото), където боят е съвсем истински, макар по зададени правила, и където побеждава именно по-силният, не предварително уговореният.)
Феноменът обаче, интересен в българския кеч-случай, е защо тая "микрофонна" борба (докопването до микрофона, изсипването на закани и ругатни от него или на обяснения и увещания е същностен момент от кеч'2001) се превърна в такава социална привлекателност, по която луднаха не само деца, но и възрастни (аз поне познавам няколко). Ако тръгнем от тезата на Барт, че става точно въпрос за представяне, трябва да уточним какво е това представяне, защото може да става дума за симулакрум, може да става дума за спектакъл, а може да става дума и за най-тривиална имитация. Изглежда като че ли, че спектакълът покрива най-точно самата същност на кеча такъв, какъвто е: той е именно зрелище, сиреч спектакъл: "Кечът не е спорт, а зрелище", уточнява Барт. Но също така е вярно, че той е спектакъл, който симулира начина на функциониране на едно общество, в което успехът, лидерството е въпрос на живот и смърт (в случая въпрос на бой по другия, съперника). Стремежът "да бъдеш първи" е придружен с едно извънмерно самохвалство, с пределно изтъкване на самия себе си (в интервю за "Капитал" холандският професор по социални науки Хеерт Хофстеде изтъква, че тъкмо самохвалството е при американците основна гаранция за успех), така че можем да кажем: "светът на кеча" е симулакрум на "света на Америка". Спектакълът си е спектакъл, но същностно при гледането е не той самият, а моделът, представян от него, моделът на един свят, който ни привлича.
И тук може би идва главното: този "привличащ-ни-свят", който ни липсва, компенсираме с увлечение по кеча. Ясно е, той е "спорт", който представя; и в изгражданите от него представи ние намираме това, което желаем да притежаваме. В този смисъл той е заместител, а всеки заместител, знаем, е имитация. Имитира това, което желаем да хванем (catch ще рече и улавям, хващам), тоест едно общество, което ние още не сме. Спектакълът на кеча е не просто забавление, а илюстрация на един живот, който, макар и труден, съпернически, зъл дори, е заедно с това бляскав, илюминативен, разкошен. В кеча интериорът и костюмите съвсем не са обикновено допълнение, а са фундаментален елемент: виждаме светлини и фойерверки, виждаме ефекти, които впечатляват и въодушевяват. И понеже кажи-речи нищо от видяното не е част от живеенето ни, ние се измъкваме и забравяме тукашното, увличайки се по кеча, сиреч тамошното. Така той се явява нещо като "сапунен сериал" екстра качество (не случайно вътре в залата преди всяка схватка се разиграват сюжети, твърде сходни с това одиозно кино), благодарение на който се измъкваме от битието ни, приличащо на груб домашен калъп сапун. Бидейки Скалата, всеки един от нас е не само шампион, а е и (в) светът, в който той живее. Имитирайки кеч-борбите, ние имитираме лукса на спектакъла и зрелището, които е кечът в US вариант.
Но в един свят като нашия, където всичко е имитация - на пазар, демокрация, република, съдебна система, парламент - още една имитация не е нито трагична, нито опасна. А само симптоматична.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин