През 2000 г. Институтът ХХ век и Историческият институт в Будапеща отпечатват фотографски албум за събитията от 1956 г. под наслов "...За да остане следа".
Жолт Байер, скромният автор на придружаващото черно-белите снимки есе, разказва тяхната история: "По това време един смел мъж бродеше по будепещенските улици. Фотографираше. Между 23 октомври и 11 ноември 1956. За да остане следа. Свидетелство - за една война, за чистота, за герои, за кръв. След това следите трябваше да бъдат затворени в залите на душата, отново превърнати в пустота. Повече от сто негативи се спотайваха на един таван през дълги, болни десетилетия, а мъжът почина.
И когато дойде свободата, която бе така великодушна, че остави убийците ненаказани, вдовицата му предаде укриваните фотоси на Историческия институт. Постави само едно условие: да не излезе наяве нейното име, нито това на съпруга й. Защото ония може и да се върнат - каза."
Днес дулата на съветските танкове, сдавили Унгарската революция, гледат и от българското издание на албума (безукорна работа на Издателска къща "Гутенберг" по поръчка на Унгарския културен институт в София и със спомоществователството на унгарското Министерство на националното културно наследство, превод Георги Крумов).
Текстът на Жолт Байер дискретно допълва и подкрепя фотографския разказ на неизвестния автор: революцията и контрареволюцията разпокъсват синтаксиса на есето; в някои свои изречения то добива истерична морална красота, внушава горест. Комунистическият терор на съветските войски и родоотстъпниците през 1956 г. всъщност е удар срещу детството и традициите, срещу добрите граждански обноски и почтения порядък, срещу милостта и опрощението, срещу тишината, убеждава ни Байер без капка интелектуалска самомнителност.
Работите на неизвестния унгарски фотограф предизвикват именно онова тихо "прищракване" на засягащото човешките основания изкуство, за което така съкровено говори Ролан Барт в своята знаменита "Записка за фотографията" - пред нас са уличен гроб, потрошен бюст на Сталин, опожарен танк, чучело на съветски мародер, мечок в детска ръчица, бягащо семейство, разсипана хартия, храбро момченце с нахлупена каска...
Ето така - през случайните дупчици на унгарското прищракване през 1956 - е изтичала свободата, накървявала е негатива на ужаса.

М.Б.