Нашият закон
Миналата седмица българската Медийна коалиция даде пресконференция, на която огласи отношението си към промените в Закона за радио и телевизия, които парламентът гласува.
Сред юридическите тънкости по "съгласуването на интереси", "хармонизирането с директивите на Съвета на Европа" и т.н., сред уморено летящите из залата загрижености за свободата на словото изведнъж - поне за мен рязко и внезапно - прозвуча въпрос, зададен от водеща в Българската национална телевизия: "Защо не обсъдихме тези неща заедно, нали този закон е за нас?"
На всички читатели, слушатели и зрители отдавна е омръзнало да ги занимават с положението на медиите, с призивите за плурализъм, различни гледни точки и прочие. Ситуацията, в сравнение с началото и средата на 90-те години, днес е коренно променена - множеството медии позволяват на българина да намери всяка гледна точка - ако не по българските, то по чужди телевизионни и радиоканали. Това, което не се е променило, е самочувствието на журналистите, което навираме постоянно в уши и очи, под път и над път.
Телевизионните журналисти от БНТ на тази пресконференция защитаваха виждането, че единствено телевизионният им професионализъм е гаранция за добрата информация, ерго, законът само трябва да гарантира журналистическата свобода. Защото законът е за тях.
Тази позиция на изключителност, на нежелание и невъзможност да се видиш като елемент на обществото е характерна за нашата журналистика - от пресата ще спомена само сензационно-самовлюбената тупурдия по приключенията на един екип в Афганистан. Това нежелание прави от журналиста проповедник, а не медиатор, нещо, което също безкрайно много е отбелязвано.
Наистина страшничко е, когато през 2001 година един журналист не разбира, че всеки закон има за задача да регулира, като ограничава. Включително и журналистите - в интерес на това, което обществото е сметнало за свой обществен интерес.

Христо Буцев