Под знака
на инструменталния разкош


Със стилна и дълга програма Радиооркестърът откри своя сезон. Концертът, воден от главния диригент Милен Начев, бе посветен на Васил Стефанов, диригентът, който създаде и институционализира радиооркестъра като най-важен за българската музика, което не му попречи да остави еталонни интерпретации и на класически шедьоври във фонда на радиото. Васил Стефанов просто бе зрял, мащабен и стилен музикант, който сякаш толкова добре знаеше какво представлява, че нито веднъж не показа с думи, че гледа на себе си като на велик диригент. Той беше фактор и толкова! Не обичаше да говори красиво за музиката; теориите не бяха неговата страст. Беше делови и очевидно твърде организиран, защото това, което е минало през главата и ръцете му като репертоар, е невероятно. Умееше да съчетае необходимостта от изпълнението и записа на новите български композиции със собствените си диригентски интереси. Но! Никога не забравяше, че е глава на радиооркестър, който има малко по-специфични задачи от всеки друг симфоничен състав. И заедно с това - и по-специфични привилегии. При това в концертния живот имаше реална атмосфера на конкуренция и подклаждане интереса на публиката - нищо, че беше социализъм. Личностите, които ръководеха и определяха оркестровия репертоар, бяха от извънредно качество - достатъчно е да спомена само Константин Илиев и Добрин Петков, а имаше и още. Имаше също така страхотни диригентски гастроли от чужбина. Особено в сравнение с днешния ден, за съжаление. И това беше действително здравословна възможност не само за всеки диригент, но и за всеки музикант да работи, за да се поддържа и расте колкото се може повече. Днес въпросът с конкуренцията между личностите е доста по-различен. Защото и понятието "личност" претърпя своите низходящи метаморфози. Но това е тема за отделна статия.
Що се отнася до откриващия сезона си Радиооркестър, той веднага скочи много високо - най-напред с изключителния солист, който бе поканил - 20-годишният челист Себастиен ван Куик (Франция), когото не смея да нарека дете-чудо, за да не го обидя. Защото огромният му талант е подплатен с много солидни професионални качества и една великолепна култура по отношение на звукоизвличането, динамиката и логиката на музициране.
Дворжак-концертът прозвуча естествено и леко, без традиционното емоционално звуково преекспониране и робуване на "същността" на романтичната естетика. В лицето на диригента Милен Начев Ван Куик имаше разбиращия партньор - и по отношение на темпата, и по отношение на търсената от него логика на драматургията. Вярно е, че младият солист постави на изпитание тихите прагове на звучността на оркестъра, който така и не можа да слезе до пианисимите, които авторът често изисква от състава или от отделни негови групи - за да бъдат под солиращото виолончело. Вярно е също, че изненадващо за мен, имайки предвид качеството на духовите в радиооркестъра, корните имаха своите чести неблагополучия, и то във възлови диалогични места от творбата. Но общата музикантска спойка и разбирателство и, естествено, удоволствието от възможността да се чуе такъв рядък виолончелист запазиха положителните емоции от изпълнението.
Пасакалията оп.1 на Антон Веберн откри програмата на концерта. Очевидно бе, че Милен Начев бе подчинил изпълнението повече на "чистотата на рисунъка, на формообразуващата дисциплина и на плътността на музикалната субстанция" (из предговора към партитурата), което обаче доведе до известно накъсване на художествената линия и на темпоритъма в тази толкова деликатна с контрапункта между двете основни темпа и с динамическите си предписания - и поради това изключително трудна пиеса.
Кулминация и своеобразно инструментално пиршество за оркестър и диригент бе интерпретацията на Петата симфония на Малер. Една интерпретация, в която се наложи сполучливо намереният от диригента баланс между неистовостта на трагедийното, просветлената тъга и духовното надмощие на личността. В техническо отношение той бе изключително градивно подкрепен от почти изрядната като качество инструментална изява на оркестъра. Подобно равнище позволява на диригента да реализира с лекота сложните темпови изисквания на композитора и емоционалните "изблици", на които той изрично настоява в партитурата ("Изведнъж по-бързо. Страстно. Диво"). И тук на първо място ми се иска да отбележа изключителното присъствие на младия валдхорнист Ясен Теодосиев, с когото би се гордял всеки европейски оркестър. Солата му бяха така красиви, одухотворени и разнообразно поднесени - с мекота и блясък, с благородство и пронизваща сила, че на места се усещаше как публиката затаяваше дъх пред обема и майсторлъка на този талант. Запомнящи се и ярки бяха и други солисти от оркестъра, и щрайхът като цяло, който бе компактно изразителен и рефлективен - качество, което се прояви най-ярко в адажиетото. В началото на финалната част - полифоничната структура поведе развитието повече по вертикал, отколкото в единна линия, но нататък до края на творбата усещането за компактност се възвърна.
В заключение: това бе най-доброто откриване на сезона от всичките симфонични изяви в неговото начало. Отрадни за диригента Милен Начев и радиооркестъра сравненията отново връщат въпроса за равнището на "симфоничната среда" в столицата в началото на ХХI век. Без да трябва да я съпоставяме с Европа; достатъчно е да се обърнем назад към близкото ни диригентско-оркестрово минало. Без носталгия, но с необходимата памет.

Екатерина Дочева







Кресчендо
декресчендо