Енигматично отвращение
Иван Павлов странно присъства в игралното ни кино вече двадесет години - ха да го уловиш, и ти се изплъзне (подобно на днешността, която неизменно го вълнува). Не щеш ли, след време изскача отново, сякаш от хралупа (подобно на самото ни кино през последните десет).
Тъкмо се пръкна Иван Павлов с "Масово чудо" (сц. Константин Павлов, 1981), и потъна - накъсан, непривичен и несресан, филмът не се хареса на тогавашните управници и те го пуснаха на екран само за отбиване на номера - без плакат, за седмица в тогавашните студийни кина. Две години по-късно в студия "Екран" заснема "Черно-бяло" по сценарий на Владимир Ганев (от 80-те емигрант в САЩ), забранен до 1992 и все още видян само от телеманиаци. Чак през 1990 Иван Павлов се появи на екран отново с "Разходки с ангела" по сценарий на Валери Петров (Специална награда на журито от Страсбург `91) - калейдоскопична интелигентска равносметка за достойнството и славата, чиято ексцентрика обаче се оказа задушена от бъбривия дидактизъм на текста. През 1995 сътрудничеството му с големия поет продължи с "Всичко от нула" - 10 иронично-патетични новели на тема любов, адекватни на българското време и настроение, а помежду им: интермедии. Непресторената хуманност и игровата структура на филма надвиха екранната логорея и "Всичко от нула" се превърна в един от успехите на киното ни през 90-те (Награди за режисура и за мъжка роля на Ицко Финци от Минск `96, Награда на Сдружението на кинокритиците от "Любовта е лудост" `96, Специална награда на журито, заедно с "Приятелите на Емилия" на Людмил Тодоров, от "Златна роза" `96).
Двадесет години след режисьорския си дебют "Масово чудо" Иван Павлов отново засне филм по сценарий на Константин Павлов. Отново за море и строеж. Но в друго време. И други герои - будният кандидат-студент по кинорежисура е заменен с лумпени в делириум.
Иван Павлов получи субсидия от Националния филмов център за този проект още през юни 1998. Но дълго-дълго се щура из трънаците на продуцентството, докато събере достатъчно пари - в крайна сметка и Министерството на културата на Македония подкрепи "Съдбата като плъх". Докато четох сценария на Константин Павлов в средата на 90-те, бях ударена от болезнено-мизантропската му енергия. Някакви отрепки кретат из съдбата, както им дойде. Безчинстват като на шега, а всъщност всичко си е лепкаво-истинско. Обиталци на морално дъно, за тях животът е безсмислен катадневен грях. Не търсят опрощение, тъй като не са изправени пред морални колизии (с изключение на един). Изхвърлени от съдбата на морен морски бряг, те нямат хоризонт. Самодостатъчни са си в своя примитивен свят. Безпросветно Зло, лишено от перфидността на демонизма, се стеле на талази отвъд думите. Откъртва катинара на сънищата. Превръща се в кошмар от вилнеещи метафори на гнилото ни време. Сценарий, зареден с експлозива на омерзението.
И филмът "Съдбата като плъх" дъха на омерзение, коленопреклонно верен на сценария. И въпреки това е най-сложният и амбициозен проект на Иван Павлов.
Петима шушумиги взривяват де що видят, сякаш дишат - заради пироманските им екстази човек си отива мърцина, един от тях (Ивайло Христов) изкарва пет години зад телена мрежа (и показва, че Вапцаров е прав), водолаз загива във водата покрай бракониерската им риба, излита във въздуха и пристанището, което строят, а накрая взрив ги отнася като забавено, но незабравено възмездие.
За разлика от разсъдъчните филми на Иван Павлов по Валери Петров, в "Съдбата като плъх" словесността е оскъдна, адекватна на персонажите. В откъслечните им реплики, предъвквани като кости почти през цялото време, не се прокрадва и хрип от екзистенциална тревожност. Безлични социални червеи, те се влачат напред-назад със служебен самосвал, използвайки го предимно за лични нужди. Мърляви грубияни в семейство и секс, върху престъпленията си зидат къщи за потомството - връх на примитивното им Его. Неслучайно и селището им изглежда грозно, кално, безлюдно - само високи циментови дувари подсказват за нечий друг живот, вероятно подобен на техния. Пролетариите в "Съдбата като плъх" странно приличат на вулгаризирана проекция на нищо-неправещите герои на Иван Терзиев от "Мъже без работа" и "Силна вода" - екзистенциалните проблеми на работниците от 70-те, впрегнати в социмитацията на съзидание, в безвремието (например на 90-те) в "Съдбата като плъх" са изродени до безмозъчност. Героите на "Съдбата като плъх" спокойно биха могли да бъдат и терористи - без кауза, заради едната сублимация. Едва на финала, след като са изиграли балканска вариация по "Дискретния чар на буржоазията", а жените и децата са по-мълчаливи от риби, приятелите споделят пред бутилките своята драма - когато пристанището бъде готово, ще дойдат богатите, ще им съборят незаконните къщи и... съдбата се намесва. Оцеляват само децата и бременната майка (Светлана Янчева).
За разлика от другите филми на Иван Павлов, в "Съдбата като плъх" разказът не подскача от фрагмент на фрагмент, а се друса по кърпения асфалт. Буксува само от време на време - когато свърне към психологически щрих, а той на свой ред повлече крак...
Както обикновено, Иван Павлов е подбрал адекватни актьори и е извадил от тях дори невъзможното, за да оформи безумния квинтет от различности: Ивайло Христов е изненадващо събран; Александър Дойнов демонстрира не само физическа, а и народопсихологична автентичност; Иван Савов е нелеп диско-любовник; Валентин Танев е горестен пощаджия, чийто невръстен син псува с неговия глас, но живее при героя на основния пироман Христо Гърбов, прегърбен от тичане подир шашките... Симпатичен е и Иван Радоев в ролята на лудичкия, оказал се, естествено, единственият реститут в селището.
Камерата на Светла Ганева (за първи път Иван Павлов не снима с Пламен Хинков) живописва атмосфера на примитивна невъздържаност и злокобно отегчение. Оловното синьо на морето пробожда пръстта на гробищата и се оглежда отчаяно в локвите, а унилите портрети на героите - в едър план или в акция, изглеждат като архитипове на долнопробното мъжкарство. Из кадъра ескалира зловещо-безбродна тревожност. Разбира се, за това апокалиптично внушение допринасят и ексцентричното решение за "битова безбитност" на художника Анастас Янакиев, и пронизително-дълбинната музика на Божидар Петков...
Странна работа, разфасован на компоненти, "Съдбата като плъх" притежава всичко необходимо за хубав филм. Лошото е, че трудно се събира отново. Въпреки че се гледа до края с лекота, той ме оставя равнодушна - липсва ми истеричавата човечност в другите филми на Иван Павлов. Очевидно е, че и на него му липсва.
За разлика от арсенала на екрана, "Съдбата като плъх" не е експлозив, а само съзерцателно отвращение - от уродливостта на света, живота, ценностите... И няма как да бъде, след като познаваме Иван Павлов като деликатен градски режисьор, прострял своето килимче между интелигентските размисли и артистично-хулиганската импровизация. А сега, дали от пиетет към Константин Павлов, дали от сантимент към успешната им първа съвместна работа, се е нагърбил с непосилна задача - да "материализира" история без история, герои без биография, профани без алтернатива... Авантюристично е нахлул в чужд дом, тръгнал да го обзавежда, но в крайна сметка таласъмите го сащисали и той се вкаменил. Нищо чудно, че атмосферата в "Съдбата като плъх" е толкова изкусурена, ала стерилна.
Метафизичната енергия на тоталното отвращение, заложена в сценария, на екрана изглежда скопена, притисната от менгемето на закодираната енигматичност. И въпреки че е почтен, филмът си остава на морското равнище - няма душа. Защо?
Константин Павлов е могъщ поет. И когато четеш сценариите му, потъваш в страдалческата амалгама на словото, пренасяш се в космически далечен свят, въпреки че става дума за проблеми, страдания и илюзии, уж родни и земни. Узурпирано от вербалната мощ на философичните му послания, съзнанието оттласква недоверчивите сигнали на подсъзнанието - замечтаваш за бъдещия филм. А когато той се появи ("Спомен за близначката", реж. Любомир Шарланджиев, 1976; "Селцето", реж. Иван Терзиев, 1978; "Чуй петела", реж. Стефан Димитров, 1978; "Илюзия", реж. Людмил Стайков, 1980; "Масово чудо", реж. Иван Павлов, 1981; "Бяла магия", реж. Иван Андонов, 1982; "Памет", реж. Дочо Боджаков, 1985; "Без драскотина", реж. Зако Хеския, 1989; "Нещо във въздуха", реж. Петър Попзлатев, 1993), най-често оставаш разочарован (както впрочем и самият Константин Павлов, доколкото знам). Само че вината за неслучването на филмите в крайна светка е не само на режисьорите - все пак те са магьосниците, вречени с любов и вярност да материализират вербалните образи, но в случая се оказват лишени от магическа пръчка. И когато словото на Константин Павлов, властно-красиво, ала инатливо пред екранната адаптация, се запечати на лента, режисьорите, горките, излизат смазани от заниманието - вината им е в простичкия факт, че са се хванали за въже, оказало се сламка. Симптоматично е, че именно Иван Павлов е единственият от храбреците, удостоен втори път с честта да екранизира драматурга. В "Масово чудо" поетичните образи бяха имплантирани в екранната тъкан органично - като нонконформистки контрапункт на лицемерната соцпатетика; като скенер, безкомпромисно зорък за измамите. Но в онзи далечен и обичан филм отсъстваше ожесточената знаковост на "Съдбата като плъх", която на свой ред често препраща към болезнената префърцуненост на "Нещо във въздуха", също сниман край морето. Защо му е на Иван Павлов например това натрапчиво-клипово присъствие на тайнствения Марлоу с жълт фолксваген; защо му е безогледно честото приплъзване на плъха; защо му е гладенето с въгленова ютия; защо му е дори рамката с раздрънканото корабче "Фортуна" (съдба, де), след като съвсем наскоро Георгий Данелия ни го показа в цял филм?...
Ескалацията на безумието в "Съдбата като плъх" вписва филма в по-широк балкански контекст от края на 90-те (неслучайно македонците са подкрепили проекта). Ревналият мотор на низостта, запален от първосигналното недоволство, изродено в брутално насилие, откриваме в югославските "Буре барут" на Горан Паскалевич, "Хубаво село, хубаво гори" и "Рани" на Сърджан Драгоевич, "Филм без име" на Сърджан Каранович, в хърватския "Духът на маршал Тито" на Винко Брешан, в словенския "Аутсайдер" на Андрей Кошак... Но в тях, за разлика от "Съдбата като плъх", дори варварската стихия е изобразена с катарзисна виталност.
Новият филм на Иван Павлов се вписва и в друг контекст - на "експлозивната вълна" в българското кино от последните десетина години. Поела от "Тишина" на Димитър Петков, метафората "взрив" като че ли се оказва единствено възможният естетически израз на отчаяното отвращение от обществото. Едва ли това би направило впечатление, ако общият филмов контекст не бе хвърлен във въздуха. Но сега, когато гледаме по два-три филма годишно, тази метафора би могла да се чете не само като радикално послание, а и като баналност на инвенциите.
Още преди да се появи пред широката публика, "Съдбата като плъх" получи награда за сценарий от фестивала "Златна ракла", а седмица по-късно специално жури го удостои с честта да е българският претендент за "Оскар". И тъй като Американската филмова академия има изискване филмът да е бил на екран поне за седмица, малцина нетърпеливци станахме свидетели на безшумната премиера на "Съдбата като плъх" в Евро-българския културен център (шумната ще бъде на 5 ноември в НДК - филмът открива Киномания `2001).

Геновева Димитрова



Съдбата като плъх
България - Македония
Национален филмов център
Продуцент: АКТ-ПИК - Иван Павлов
Копродуценти: ПЕГАЗ ФИЛМ - Македония с подкрепата на Министерството на културата, БНТ
Сценарий - Константин Павлов
Режисьор - Иван Павлов
Оператор - Светла Ганева
Музика - Божидар Петков
В ролите: Ивайло Христов, Софи Диез, Христо Гърбов, Светлана Янчева, Валентин Ганев, Александър Дойнов, Иван Савов, Верица Недевска и др.