Кислород, повече кислород!
В началото на предизборната кампания на Н.В. Царя един сливенски скулптор го попита ще отпуска ли пари за спасяването на българската култура, ако спечели. Царят отговори, че българските творци не са спрели да жънат успехи по цял свет и за това няма какво да й се спасява. Сега, вече като Министър-председател, дано устои на натиска на обикалящите с протегната ръка приструван-творци и да спре това дърпане на хляба от устата на пенсионерите за тяхна сметка. Българската култура не е умряла, българските творци и българските теми не са в криза. Те просто са притиснати в ъгъла от политика, вестникарски шум, мързел, тунеядство, суета и агресивна стерилност. А читателят, зрителят, слушателят не може да си пробие път до това, което му трябва.
Стига това пълнене на страниците на специализираната преса с прахоляците от чекмеджетата на бившия интелектуален елит! Теории, структурологии, деконструкции и колуратурология. Нищо за живия живот и за живото творчество! Що за деформация! Що за слепота, когато има толкова много за четене! Само през последните месеци ми минаха през ръцете няколко поразителни книги и даже драснах по нещо за тях. Някой да е чул да се говори за тези неща, да е чул да се е заинтересувал от живата литература, да жадува за повече кислород!???!!!
Друг път! Едва ли сте чували имената на авторите им. А ако сте, щяхте да им се смеете, защото не са се зацепили в някоя от националните литмафии. От моята словесна провинция са. Ето:
Едно откритие на медвенчанина Чирпанлиев, че генетическият кълн на националната ни традиция се е съхранил само в периферните мутанти на миналото, в провинциалните чудаци. Сетне разтърсващото откровение на ямболията Карастоянов, че във всяко кътче на нашата провинция се отразява и винаги се отразявал хаосът на Европа, така както чашата вода отразява цялото небе. И един самотен порив за прегръдка към мизерията на българското политическо емигрантство в цялата му обичлива безпомощност на лондончанката Анабел Дилке - съпругата на Георги Марков.

За сборника от разкази на Стефан Чирпанлиев Чудаците

Тоя прилича на Хемингуей; пие си дайкирито в "Славянка" и подстриган в стил канадска ливада. Оня изреченията му текат като лауреата Ала-ба-бала де Гасет. Оня пък мяза на западноевропейски символист. По периферията на шапката.
Стефан Чирпанлиев на никой не мяза.
Чета го и просто съм си у дома. И сега, като си говоря с вас, като дращя тез думи, потъвам в някакво странно ехо; боксува нещо в мен: писалката върви, после осъзнавам думите, които слагам на хартията, и ги чувам да звучат, и чак след туй в топлината на контакта с вас усещам дълбоко, дълбоко и бавно в мен сърцето ми да тупа. Глухо. Изостава все по-назад; и аз плувам нагоре към Медвен, спускам се в дупката на селото под мен; бучат водите на Ичера; плавам в Йовковите припеци над Жеравна; прохождам в глухите, бухащи усои на Даулския букак. Ееее, стига с тези сълзи, с този отплуващ наш живот; домът, мирисът на ошав и умиращи бабешки клетки!
Но какво ли пък ни остава тогава?
Животът на Горненските села, в които сме проходили и отрасли със Стефан, си отива, може и да си е отишъл вече, докато се усетим, но остават неговите отпръски. Той ги е събрал в тази книжка, чудаците, които по онова време са се шляели извън пълноводното течение на оня живот, и за туй са останали неударени от пороя на реката на Ада, и сега бродят по бреговете и съхранили по някоя парчетия от нашето си! Еди-кой си е духчето на гората - кука по-кукувиче от кукувица. Кука за душите, дето искат да се усмихнат на спомена за чистотата на битието ни - за другите е ням. Еди-кой си се качва да оправи свличащите се градешки плочи от покрива на баба еди-коя си и седи връз двестегодишните им лишеи и не ще да слезе, и това е покривът на света, Чумалунгма, защото сто поколения време са се свличали, и сто поколения чудаци са ги дигали обратно на покрива на живота ни, и лишеите са расли, зеленясвали, избелявали са; а домът ни е бил вечен и безкраен. (Не е ли Стефан всъщност тоя, дето дърпа нагоре свличащите се плочи от сградата на нашия Горненски живот?)
Стефан мяза на себе си.
На свако Панайот. На вуйчо Борис. На мене. На чичо Георги, като заразказва. И една удавена, неспасена сърна ни гледа с невярващи очи от кристалните води на запустелия вир, дето никога вече няма да го намерим; къде беше този вир, де се загуби тази чистота... февруари 2001 г.

Бележка за романа на Христо Стоянов Кукувича прежда

Не посягайте към "Кукувича прежда", без да сте сигурни, че сте в безупречна форма. Бях я отворил да я прелистя уж, че като ме сграбчи с деветдесет и деветте си пипала, толкова гърчове от смях бяха, че се изсипах. Добре, че Еми е докторка.
Става дума за свиреп, утробен смях. Не за смешката с Чудомировия бузльо (от "буза" - А.С.), дето не можело да му клепне окото, като му зацръцкала в него майчино мляко вместо илач оная с големите цици, или Елин-Пелиновите Пижо и Пендо, дето сами си изпили ракията, преди да стигнат пазаря. Карата, т.е. Карастоянов, е изтръгнал от тинята, буците и праха на това наше казъл-агашко поле нелепия кикот на губещия. Сякаш пиян шофьор вижда джасната от него баба да се прескимбичва разкикерчена на предното му стъкло; сякаш вечно прецакан мазохист се хихика оргазмено в момента, когато джандарът му избива предните зъби в килията. Неканен смях на ужас и болка.
Епически ужас всъщност.
Картината е следната. Времето е заключено в едно огромно оловно кълбо, пъкащо с идеалисти, ментарджии, прилични граждани, младежи, стражари, бизнесмени, докторки и достъпни госпожици от католическата гимназия. Да поясня. Това става там, дето каца Цепелина в редовния си въздушен маршрут от Берлин за Багдад; дето между гара Ямбол и Елхово се пуска първият междуградски конски трамвай; дето най-напред се издигат големите като къщи плакати, на които пише "Пийте Кока-Кола!". И пак да поясня. Това става, когато се трепят помежду си анархисти, комунисти, фашисти, дружбаши и горски разбойници; когато белогвардейски певици пърхат с ветрила и донски казаци им акомпанират на балалайки, а негри (дезертирали от англо-френските африкански части и останали тук след световната война) джаскат джаз по бели панталони и червени сака. Кланетата от 1923-1925. А "времето лети" - както казва авторът. "И свирепо завива в нощта."
И вечният наш комплекс, че "аха-аха!" и ставаме Европа; и под това, то се знае, се разбира някакъв пореден български идиотизъм, при който след кръвта, глада, пожарите, разрухата и пладнешките убийства "по главната улица ще вървят чужденци със златни предни зъби, хванали под ручка своите красиви дами".
И най-кристалните лирически епизоди, които съм срещал в българската литература. На една едва напъпила докторка, която напразно чака да почука на вратата й първият й клиент, или първият й любовник - все то; и една двойка влюбени непорочни анархисти, тъй чисти в нелепата свирепост на бунта си - смляни на кайма, и тя, и те, в дъжд от куршуми
И тази грандиозна композиция! Тази древногръцка трагедия с лашкащите се герои по авансцената и хорът от добри, работни, семейни хорица, които си сърбат кафето в кафене "Сливен", или "Сговор" отсреща, претръпнали и кажи го безчувствени вече на изстрелите и труповете, дето се валят на пл. "Батенберг". Или не беше ли "Кобург"?
И това диаболично владеене на българския език. Това вихрено темпо на разказа, това свистене на гуми по виражите на словото, толкова разхлопано понякога, че цялата работа направо дерайлира. Но е грандиозно и отнема дъха като джумбалдаците на състезателните коли, на улучени самолети, на рухващи мостове и разлитащи се в огнени кълбета сгради и складове от американските екшъни (разбира се, че е част от сценария!); и от това няма загуба, а просто замираш, защото образите, езикът, картините на разказа на Карата напират, и усещаш как зад всяка негова дума има още десет, дето няма време и място да се изкажат. В българската литература такъв напор на изобразителност съм срещал само в младия Вазов и в ранния Хайтов. Вазовият, разбира се, е овладян и слънчаво-есенен. Хайтовият ромоли свеж и звучен като планинско дере през август. Христо-Карастояновият е разтрисащ като оргазъм.
Трябва да призная, че ако търсите тук любимата на българския читател надута мъдрост (като че някой Сте Це се напъва на голямото цукало, и бръчка чело, и помпа отчаяно да измъдри някоя фаталност), Карата няма да ви я даде. Но нека ви припомня, че преди Втората световна война, когато литературата ни бе върха си, нейните ценности не бяха ни абдоминалната компресия, ни социо-психологическата депресия, а тонусът. Питаха по него време на нашата улица циганката Дуда, като я хванеха попийнала, какъв го обича - дебел ли, тънък ли, дълъг ли, закривен ли, кафалия ли*, а тя викаше: "Да фърга, да фърга ми дайте на меня**!"
Карастоянов хвърля като кит.
Времето лети в епоса на Карата и страшно завива в нощта, и в това черно кълбо на българската безисторичност прави пълен кръг и удря с нос опашката си, крайно лявото опира рамо в най-дясното, извисеното показва глава през помийната низост, и толкоз! И целият този ужас Карата го обезсилва за нас и го пречиства с неотразимия си хумор.
Адски ми хареса тази книга.
Ашколсун!
6 май 2001 г.

Из писмо за романа на Анабел Дилке - Марков Стената на купоните

...Получих романа й преди около две седмици, прочетох го, седнах на компютера няколко пъти да й пиша и да й благодаря, и така нататък, но всеки път се отказвах. Страх ме беше, че ще изглеждам в очите й като един от онези пърдящи отчаяни чаровници зад стената на купоните, чиито устни заемат "позиция за комплименти". Както устните на нейния български политемигрант заемат "позиция за целувки" всеки път, щом жулне десетина уискита с поредната избеляла англичанка, която им гостува в емигрантската бърлога на ул. "Шипка" в Лондон. Така че този път направо ще го кажа: Бях поразен от книгата й.
Трябва да съм гледал Анабел някак отгоре като последен глупак. Знаех, че е чувствителна, силна и как обича Георги, но не съм имал представа, че е такъв проникновен автор. При това е английски автор, и то "английски" от тези, дето са на изчезване. За мен от "Били Лъжеца" на Уудхауз и нататък до Стивън Фрай дивият, необуздан, пробивен британски хумор, който англичаните така майсторски сервират от дистанция (която те кара още повече да огладняваш за него) започва да се свлича по посока на изфинената артистичност. Просто защото разстоянието между автор и обект извън всякаква мярка. Просто зарад дребнобуржоазното чувство на приличие на днешния английски писател, което все повече расте. Анабел обаче си е запазила стария безпощаден мускул върху крехката кост. Толкова близо и с такава чувственост до ирландско-българската кочина на ул. "Шипка", колкото Шекспир е до жълтите чорапи и жартиери на сър Тоби. Сангвична, боса, влюбена, предизвикваща човек да се задави от кикот и все пак поддържаща невидимата дистанция, през която се присяга, без да докосва. Всички тези нейни проникновени наблюдения, цялото това нахвърляне на детайлите, които винаги ще останат скрити за 50% от българските читатели и 95% от английските - просто са невероятни!! Сигурно е обичала Георги и неговите български съемигранти ужасно много.
И отново - много от това трябва да е недоловимо за английския читател. Книгата имала ли е успех? Преведена ли е на български? Някой ще я превежда ли? Ако - "да" - ще бъде убийствена задача, трябва да е ясно. Трябва магьосник за езика и особено за английските салто-морталета с българския акцент на героите й.
20 март 2001 г.

* * *

Исках да напиша най-яростната статия на целия си живот. А сега взе, че излезе най-пълната с любов. Победи ме морето от талант, което поради егоизъм се правим, че не виждаме, но което - докоснем ли го - прочиства с планинския въздух на столетията от зелени гори и сини камъни над главите ни.

Атанас Славов


Атанас Славов (1930) е писател, литературен теоретик, преводач и журналист. През 1974 напуска България и мемоарните му текстове, публикувани и у нас през 1992 под заглавието "С точността на прилепи", звучат всяка седмица по Радио "Свободна Европа".
Славов е автор на "Сливен - град на сукното и барута", "Порнографска поема", "оловното кълбо", "Пак заедно. Яворови до елхови", на многотомна биография на Петър Дънов...

Правописът на текста тук е съобразен с изискванията на автора.

































































































































































































































* с голяма глава (кафа) - А. С.

** "меня" - по сливенски. Не "мене" - А. С.