Бохеми - сцени от епохата и още нещо
Предизвикателство е наистина да се оценява оперна премиера, като се започне от режисурата. Но това отговаря на осъщественото предизвикателство - да се покани известен с театралните си експерименти драматичен режисьор в националния ни оперен театър за дебютна постановка на традиционно репертоарна творба като "Бохеми", предвидена и за турне в Япония(!).
Предварително раздухваните ревниви страсти в тази посока обаче на самата премиера бяха разнесени още с изненадващото вдигане на завесата от несъществуващ (по партитура) персонаж - Ангелче, с гротескно клюмнали криле (Живка Ганчева). Измислено от режисьора Бойко Богданов, очевидно по асоциация с Шекспировия Ариел (неукротимото музикално духче!), то продължи пантомимно да кръжи около фатално обречените чувства в лиричната интимна драма на Пучини, до раздялата на влюбените оставайки видимо само за публиката. Оттук нататък всеки подобен театрален символ с не-оперен смислов подтекст е призван да подсили въздействието на цялостния преднамерено традиционен оперно-режисьорски прочит на прочутите "Сцени от живота на Бохемите" на Мюрже. Всъщност, опирайки се най-вече на фундаменталната оперна драматургия и веристичния музикален изказ на страстния театрал Пучини (според когото театърът е театър само когато "заинтригува, поразявя и трогва"), Бойко Богданов ни най-малко не изневерява и на собствената си театрална чувствителност - особено в бравурните жанрови сцени. Режисьорско попадение са не само карнавално-хоровите шествия и площадно освободените комедийни ансамблови сцени от II действие, но и изобретателните пластично-танцувални етюди на бохемите от началото на I и IV. Сценичното внушение откровено и настойчиво балансира именно върху парадоксалния контраст между неудържимата стихия на артистичния дух и обкръжаващата го битова нищета - същия контраст, заради който по свое време Пучини най-яростно е критикуван. И толкова по-толерантен е режисьорът към чисто лиричните интимни сцени между централните герои Рудолф и Мими, отстъпвайки като че ли пред широтата и мелодичния блясък на пучиниевата вокална кантилена и театрално-колоритна оркестрация.
Охотно следващият го в темпераментно разиграните ансамблови речитативи диригент Георги Нотев окончателно и пълновластно поема сценичното действие в най-сюблимните и за изпълнителите, и за публиката лирични арии-изповеди и любовни дуети (във финалите на отделните действия). А перфектно изравненият във вокално-стилово отношение солистичен ансамбъл: Цветелина Малджанска (Мими), Снежана Драмчева (Мюзета), Цветан Цветков (Рудолф), Нико Исаков (Марсел), Стоян Балабанов (Шонар), Димитър Станчев (Колин), Стоил Георгиев (Бенуа и Алсиндор), разкрива докрай възможностите си, импулсивно преживявайки вътрешния психологически момент на своя герой и на драматичната ситуация. Двете млади актриси с тембристите си, макар и с по-малък волум оперни гласове, с великолепните си физически и пластични качества са повече от обещаващи в централните лирични партии на Мими и Мюзета. За всеки от опитните им партньори и за мъжкия ансамбъл като цяло постигнатите ярки характери в тази постановка са пореден личен успех на сцената на националния ни оперен театър. Заслужава да се отбележи и достойното представяне на оперния хор, особено на дамския му състав (хормайстор Христо Казанджиев), както и на органичното присъствие на децата от хор "Бодра смяна", подготвени от Лиляна Бочева.
Оркестърът на първия ни оперен театър под диригентството на Георги Нотев отдавна не е показвал толкова високо организирано чувство за музикантско съпричастие към динамичното изграждане на спектакъла. От общото постановъчно-екипно решение не мога да не отделя и визуалното пиршество на новия оперен сценограф Светослав Кокалов: стилизираният в духа на "бел епок" парижки мансарден интериор и живописните стръмни улички на Латинския квартал, както и рядко постиганото поетично осветление и сценични ефекти. Към костюмите на Петя Стойкова, също издържани в стила и акварелните тоналности на епохата (впрочем, доста разточителни в детайла и аксесоара), едва ли би могло да има повече претенции, при положение, че в съвременните условия, както е известно, е трудно да се шие пълен комплект нови театрални костюми дори при щедро спонсорско съдействие.
Но онова, което сегашната постановка на "Бохеми" постига като цяло, въпреки някои неизбежни възражения, е впечатлението от един въздействащ авторски спектакъл, детайлно разработен и отрепетиран. Постановка, която едновременно прави възможни две (иначе почти невъзможни) цели: да доведе различна театрална публика в операта и да накара операта да мисли по различен театрален начин.

Румяна Каракостова