Търсения в ничията земя 2. Корупцията
Центърът за култура и дебат "Червената къща" избра на 3.ХI. за втора тема на програмата "в зоната на "Ничията земя" корупцията. Четири бяха докладите по нея: на Иван Кръстев от Центъра за либерални стратегии - "Защо посткомунизмът е/изглежда по-корумпиран от комунизма?", на Тихомир Безлов от Центъра за изследване на демокрацията - "Измерима ли е реалността на корупцията", на Иван Еленков от Катедра "Културология" на СУ - "Антикорупционно законодателство и политически практики в България от края на ХIХ до средата на ХХ век", на Михаил Неделчев от Нов български университет - "Каква корупция се/не се привижда по тези земи?"
В най-общи линии говорителите очертаха помежду си водораздела: 1) Е ли възможно корупцията да се мисли като цялостен или поне частичен обяснителен механизъм на спецификата на българския преход?; 2) Е ли всъщност корупцията реалност и ако е, къде е тя и що да сторим, че да се справим с нея? Първите желаеха за нея да се говори по-скоро като представа, не като реалност, докато вторите настояваха, че все пак тъкмо реалността конструира представата.
Текстът, явяващ се най-радикален утвърдител за необходимостта от положителен отговор на първия въпрос, беше на Иван Кръстев. Той попита: има ли съвпадение между корупцията като реалност и корупцията като представа. Според него в т.нар. посткомунизъм е сменен типът корупция: от корупция на "вторите мрежи" се преминава към монетаризация на корупцията, което позволява ефективно функциониране единствено на мрежите на силните и богатите, което все повече поляризира обществото. Така тя се превръща в механизъм за производство на социално неравенство и заедно с това - в обяснителен разказ на отхвърлените от прехода за причините за тяхната маргинализация. С други думи, няма корупция; има обаче корупции и разказите за тях са най-различни. В потвърждение на тезата си Иван Кръстев приведе за пример Германия, където след разкритията около аферата "Кол" общественото мнение рязко повишило положителните отговори на въпроса "Има ли корупция в страната?" В руслото на тази теза се вписаха изказванията на Кирил Дрезов, който преформулира леко въпроса в "Защо посткомунизмът изглежда по-нелегитимен от комунизма", отговаряйки на него така: "Понеже не ни е ясно в какво точно общество живеем, затова се явява проблемът за корупцията"; на Георги Ганев, който подчерта, че в умствения модел на българина визията за успеха е "да вземеш от другите чрез държавата", което налага разбиране за капитализма като грабене; на Александър Кьосев, който апелира за рефлексивност, в смисъл дебатът да излезе от митовете на антикорупционната реторика, предполагайки по този начин, че тя съществува тъкмо митологически, и т.н.
Втората линия бе защитена индиректно в текстовете на Тихомир Безлов и Михаил Неделчев. Първият предложи методика за измерване на корупционен индекс, като извади смайващи числа за разминаването между данните на различните страни за внос и фиксираните количества на българските митници. Именно на базата на това разминаване се гради методиката, която, разбираемо е, след като открива обект за измерване, предполага, че той съществува. Михаил Неделчев призова за персонализиране на лицата на корупцията, което също го вкара в парадигмата, че корупцията е реалност. Според него обаче, когато говорим за корупция, ние изпускаме един много важен неин персонаж - организираната престъпност, която била намерила своята светскост, своите публични пространства и тъкмо там конструира онова поле, в което става възможно да участва в решения, които са обществено вредни.
Най-яростно срещу тезата на Иван Кръстев възропта Андрей Райчев. Той откри три методологически грешки в нея: първо, тя твърди, че корупцията е мит, но остава единствено при този факт, без да разкаже защо той се е появил (а то е поради разпадането на други два български мита - за комунизма и за Европа); второ, че извор на богатството в България е всъщност не модернизацията, а демодернизацията, което прави корупцията не съпътстващо явление, а основен механизъм за първоначалното натрупване на капитала, и, трето, че рухналата социалистическа втора мрежа се е възпроизвела в дегенерирали втори мрежи от най-различно естество, което прави корупционната практика не единствено и само практика на властта, но и практика на масите. Оттук изводът: българинът живее в страна, където корупцията е не просто обяснителен механизъм на провала, а начин на живот. Като в него съвсем не незначителен факт са и политическите партии, израстващи върху тези дегенерирали втори мрежи и следователно всички са в една или друга степен криминализирани. Тук Иван Кръстев внесе някои разяснения: първо, че проблемът "корупция" в България е изцяло внесен (от доклад на Световната банка); второ, че той се разглежда единствено в институционален план; трето, че изследванията показват, че за най-корумпирани се смятат системите, които респондентите познават най-малко; четвърто, че никоя антикорупционна практика няма да доведе до промяна в настроенията на хората; пето, че няма пряка връзка между динамиката на корупцията и антикорупционния дискурс; шесто, че корупцията е, разбира се, зло, но и че антикорупционната реторика е опасна и, седмо, че мерейки корупцията, ние всъщност не знаем какво мерим. Преди това в своето изказване Румен Аврамов погледна исторически на проблема в светлината на една, както той я нарече условно, "политикономия на корупцията". Той отдели три момента: 1) винаги се разследват само предишни режими; 2) колкото е по-аморфно обществото, толкова е по-трудно да се конкретизира и намери отговорността на предишния режим; 3) в моменти на рязък преход разкритията за корупция се увеличават. Той очерта интересния факт, че в България липсва неутралният трети, който преценява и разрешава проблеми от подобен характер - тук винаги се е зовяла държавата да се намеси, което съответно създава корупционна среда.
Исторически беше докладът на Иван Еленков. От изложението му се разбра, че антикорупционното законодателство, респективно антикорупционните настроения имат пикове, моменти на изостряне, които преди 1944 са след Стамболовисткия режим, войните 1912-1918, Голямата депресия през 1929 и 19-майския преврат през 1934 година. Те обаче съвсем не повишавали ефективната борба срещу корупцията.
Точка на полемиката в известна степен сложи бизнесменът Евгени Кънев, който постави някои съществени въпроса, затвърждавайки, че корупцията е все пак и реалност, а не само дискурс. Той попита: "Не е ли корупцията начин за запазване на политическата власт?"; "Би ли издържало което и да е парламентарно мнозинство без корупцията?", за да си отговори сам на третия въпрос: "Можеше ли да бъде избягнат клиентелизмът?" с "Не!". След което приведе част от главните черти на "правилната" приватизация: 1) кратък срок за конкурса; 2) последният по ред е пръв по право; 3) залагане на неизпълними, но "печеливши" следприватизационни обещания; 4) отмяна на конкурса, когато "правилният" кандидат не печели; 5) оценка с пъти по-ниска от действителната; 6) ключовата роля на адвокатските кантори - пощенските кутии при сключване на сделка. От което стана ясно, че макар корупцията несъмнено да играе ролята на обяснителен механизъм, тя също е реалност и върху нея в голяма степен се гради функционирането не само на българската власт, но и на обществото.

Митко Новков