Интелектуалецът и ценностите
- Имате ли Ваше определение за това "Що е интелектуалец"?
- О, да. Но работно, тъй като всяко определение рискува да се окаже непълно. Лекомислено е днес да се предлагат каквито и да е определения, след като има томове литература по въпроса. Но бедата на нашето общество, на българската наука и на българската интелектуална среда е, че никога не сме се занимавали с този проблем. В Европа изучаването на елитите е важен дял от социалните науки. По дефиниция в т. нар. социалистическа епоха интелектуалецът като такъв не се признаваше. Ако разгърнем речниците и енциклопедиите от това време, ще видим, че такова понятие липсва. След промяната механично бяха възприети неща, чути оттук-оттам и се лансираха какви ли не дефиниции. Очевидно е, че с еволюцията на обществото интелектуалецът и концепцията за интелектуалното присъствие се променят, тъй като се променя неговата функция. Говоря за функцията на интелектуалеца като вид обществен медиатор, говорител на определени нагласи и тежнения или по-скоро на определени ценности. Ограничителни са всякакви дефиниции, които се стремят да сведат интелектуалеца само до някой, който се занимава с размишление или обяснение на хаотичния свят. Наскоро беше написано, че интелектуалецът е някой, който се занимава с интелектуална дейност, е разсъждаващ човек. По принцип от такава гледна точка днес цялото общество е интелектуализирано, тъй като не може да направи и една крачка в която и да е област, без да разсъждава или тълкува. В областта на техниката, на новите технологии, на социалните технологии и политиката - всички, ангажирани в тези сфери, се занимават с рационалното, с ratio-то, с обясненията на света. Следователно не това е функцията на интелектуалеца. Неговата рационалност е обърната рационалност, рационалност наопаки. Оттук и функцията да се намесва в тези моменти, когато рационалното прекалено взема връх и заплашва да премине в своята противоположност...

Несъстоялият се български интелектуалец

- В тази връзка има ли някаква специфика относно функциите и задълженията на българския интелектуалец?
- Специфичното за българския интелектуалец е, че той до голяма степен е несъстоял се. По простата причина, че е част от едно общество, което няма нужда от него, което все още не е осъзнало нуждата от него. Тази нужда, разбира се, не се осъзнава по един буквален начин - сядаш и започваш да осъзнаваш нуждата, тя назрява чисто функционално. В своето общо социално развитие обществото не е достигнало до такъв етап, който позволява съществуването на един широк и автономен слой социализирани индивиди, които можем да наречем "интелектуалци". Още не е достигнато ниво на развитие, когато се изпитва нужда от интелектуален продукт и той се цени и използва. Между другото, няма чиста фигура на интелектуалеца. Би било доста опростителски да се каже: "Ето този е интелектуалец, а този не е". По принцип днес високообразованите хора, свързани със сферата на социалните технологии, писането, политиката, академичната среда, медиите в едни моменти могат да се проявяват и да придобият функции на интелектуалец, а в други моменти да ги загубят и да се превърнат в експерти, в трети момент да станат политици. В определени моменти някой, който има потенциал за мислене, се проявява като интелектуалец. У нас, за съжаление, по-голямата част от тези, които имат капацитет да мислят, да разсъждават аналитично и критично, не се проявяват като интелектуалци, тъй като самата среда, самото общество не са развили тази необходимост. Ние не се развиваме по диалогичен начин, по начин, при който се търси истината чрез сблъскване на аргументации. У нас регулацията е все още силова, на базата на силовите аргументи, на властовата позиция. Смешно е да говорим неща, елементарни на Запад, ала които у нас все още не са достатъчно популярни. Както казва теорията, интелектуалецът не може да съществува без това, което се нарича "интелектуално поле". Трябва да има една общност, едно поле със свои специфични закони, която да бъде негова опора, негова хранителна среда. Без това интелектуалното присъствие се свежда до индивидуални камикадзе-актове. Българската среда не осигурява специални възможности за интелектуално присъствие и интелектуална функция в качеството й на израз и опора на гражданското общество. Регулираща функция, по-скоро апостроф на силните на деня, на тези, които притежават механизмите да решават, да налагат мненията. От нищо, разбира се, не следва, че интелектуалецът е винаги прав, че не греши. Като всички останали и той греши, но в името на известна идея за превантивност. Това тук не се е състояло.
- Защо?
- Имам една теза, която звучи като ретроспективна утопия. Изследвайки в моите семинари взаимоотношенията между интелектуалците и властта в различните епохи, открих, че българското интелектуално поле има особен генезис - то покълва (под формата на литературно, но най-често на журналистическо) като предрешено политическо или по-точно в него при деятелите на Цариградския кръг в последните две десетилетия преди Освобождението се оформя и политическото - но, така или иначе, интелектуалното има приоритет. Докато в Западна Европа, изобщо в страните с нормално развитие интелектуалното поле е късно поле, то възниква някъде в края на 18 - началото на 19 век. Възниква и се конституира вътре в политическите полета и в дълга борба за еманципация от могъщото политическо, което се обляга на абсолютизма, на силната държава - щедрите, но тиранични меценати. В Западна Европа интелектуалното поле е едно късно образование, докато у нас то е в началото на структурирането на българското духовно и политическо пространство. Именно оттук започват недоразуменията и голямата битка между българските политически и интелектуални елити за първенство и надмощие. Политическите елити са смятани за малоценни, като произлизащи от публицистичното, от интелектуалното поле. Това съперничество започва в първите дни след Освобождението и продължава и до днес. Да си припомним поведението на Пенчо Славейков и кръга "Мисъл". Краят на 19 - началото на 20 век могат да бъдат определени като "Златен век", когато интелектуалците - писатели и университетски професори - са успявали да си осигурят относителна материална база и независимост от властта, формирали са враждуващи концептуално кръгове. За жалост това самочувствие често е бивало изкористено. Поведението на Пенчо Славейков изразява неприкрито пренебрежение и настроение на самоизолация от обществените делнични неща. По-късно мотивите се променят, но огънят на този изключително непродуктивен за българската история дух на вражда между политическо и интелектуално остава.
- Един вид политиката е само за "фасулковците"...
- И, разбира се, след катастрофите изчезват вече икономическите условия, които в по-предишния момент ги е имало. Според класическата теза на Пиер Бурдийо основно условие за съществуването на интелектуално поле е наличието на културен или научен пазар, който да смекчи икономическия натиск върху интелектуалния труд. Намирам тази теза за малко крайна и неприложима към условията на страни, закъснели в политическото си самоопределение, но не можем да пренебрегнем факта, че новата българска история почти не познава период, в който да е съществувал интелектуален пазар, който да послужи за гръбнак на независимо поведение. Винаги институционализирането и преживяването на интелигенцията е минавало някак си през властта. Всъщност има едно показателно изключение - създаването и укрепването на Софийския университет в края на 19 - началото на 20 век - тогава се създават всъщност истински академични елити, появяват се 10-15 големи фигури, които биха стояли добре във всеки европейски университет от това време. Защо? По това време неговото изграждане е било символичен акт - университетът е удостоверявал зрелостта ни да бъдем независима държава. Тоест има университет - има държава. Съдейки по днешното състояние на университета, можем да стигнем до извода, че са налице сериозни смущения в самоидентифицирането на страната ни. Открих една книга, анализираща в сравнителен план университетите в европейските страни и заплатите на професорите през 1912. Приведените данни показват, че тогава заплатата на българския професор в Софийския университет е била малко по-висока от средната заплата в европейските университети. По-висока от заплатите на професорите в провинциалните френски университети, от университетите в Италия, в Унгария, в Скандинавия и т. н. И тогава наистина се създават крупни фигури във всички области. Тези хора не остават там, където са защитили докторатите си, не емигрират, тъй като извън чувството за мисия са имали и чувство за равнопоставеност. Не са били заинтересовани да бъдат икономически емигранти. След това постепенно тези условия се стопяват. И в това е цялата сложност на проблема - българският интелектуалец не се е състоял в степента, която всички ние - и неговите крайни критици, и неговите почитатели - искаме да го видим по простата причина, че самото общество поради факта, че сме закъснели с развитието си, че сме малка страна, бедна, с един локален език, с несъществуващ пазар на интелектуалния продукт, без изработени механизми за селекция на ценностите и т. н., и т. н., отказва изграждането и възникването му... Той битува като някаква виртуална реалност.

Политически коректно и интелектуално почтено

- А има ли разлика между интелигента и интелектуалеца?
- Ами интелигентните хора са неговата хранителна среда. Колкото е по-широка интелигенцията, тоест образованите хора с духовни интереси, толкова повече интелектуални позиции могат да се откроят и устоят. За съжаление, нашето мислене при обсъждане на проблема за интелектуалците е останало на равнището на понятието "интелигенция". Тоест мисли се за едно, а се говори за друго. Налице е по-скоро едно народническо схващане за интелигенцията като опозиция на безпросветната маса или, ако използваме фигурата на Евгений Дайнов в "Що е интелектуалец и какви ги върши по нашите земи" (вж. "Култура", 35/2001) - опозицията между интелектуалния дискурс и кръчмарския разговор. Съвременното общество е сляло тази опозиция или поне тя не съществува във възкресения предреволюционен руски вариант. Смятам, че на нивото на проблематиката няма нищо странно, че двата типа разговори могат да бъдат близки. По начало в балканските условия, пък и не само, кръчмата е мястото на обмен на мнения от всички, а не само от "гражданите на физическия труд", които изпитват нужда да споделят нещо, да коментират нещо. Това е едно отворено социално пространство и като такъв кръчмарският разговор не е за пренебрегване. Въпросът не е само в стила на говорене, а и в характера на форума. Значи интелектуалецът може да изкаже или може да има мнения, близки с това, което е изказано в кръчмата, но неговият обществен кредит на базата на успех в една определена сфера му позволява да изкаже мнението си в централните медии и да бъде чут. Той ползва определен обществен кредит и, разбира се, може да разгърне друг тип аргументация. Ако смятаме, че неговите настроения и мнения в никакъв случай не трябва да съвпадат с тези на човека от кръчмата, значи да изпаднем в демодиран провинциален елитизъм. Кръчмарският разговор е фолкът в политиката, но не обезателно нейната "долница". Определението "долница" не рядко подхожда на политическата "горница". Функцията на интелектуалеца не е в това да просвещава масите. Масите са си просветени, те са просветени от училището, от обществения живот, от политиката, от медиите. Работата на интелектуалеца е много по-ограничена, много по-скромна, но и по-рядка и отговорна - той трябва да бъде коректив и да се опитва да облагородява аргументите на разума. Защото понякога точно аргументите на това, което изглежда разумно, водят до опасности и преминават в своята противоположност - в неразумност. Струва ми се, че най-срещаните обвинения срещу несъстоялите се български интелектуалци са именно по линията на опита им да се появят. Има едно понятие, на което според мен българската политическа среда робува - това е терминът "political correctness". Става нещо и реакциите на този, който на някого се привижда като интелектуалец, трябва да е реакция политически коректна, прагматична, полезна. Дискурсът на политическата коректност е дискурсът на реда. Всичко, което се отклонява от реда - различното мнение, протестът, бунтът - всичко това изглежда като безотговорно, нихилизъм, деструктивно, песимизъм, черногледство и т. н. Между другото, точно тези аргументи за осъждане на другомислието се използваха през социалистическата епоха.
- Интелектуалците не са водачи, но значи ли, че са хора, които не могат да си държат езика зад зъбите и се изказват за щяло и нещяло?
- Лансираната метафора за кръчмарския разговор означава точно това. Трябва да притежаваме някаква търпимост към различните мнения. Лозунгът за Свободата, който издига Евгений Дайнов и който според него трябва да бъде знаме на българския интелектуалец, предполага именно търпимост, възможност за различни мнения, независимо дали са верни, коректни и т. н. Впрочем как бихме могли да го знаем предварително! В момента, в който другото мнение се обявява за грешно, деструктивно, несъстоятелно и т. н., и т. н., това означава по принцип самият ти да се самоположиш като носител на истината, като ментор, който определя какво трябва да се говори. Има един значим факт - 11 септември, и демократичната позиция, изпълнена с респект към ценностите на свободата, предполага да се чуят различни мнения, а публиката да ги сравни и да направи своя избор. Но ако зачертаем различните мнения, то би означавало, че решенията в обществото трябва да се вземат само от хора, за които е решено, че мислят коректно, че мислят разумно. От тази гледна точка е по-добре да "плямпаш", отколкото да мълчиш.
- Позицията за "грешните" мнения май е доста разпространена...
- Разгърнатата теза от Евгений Дайнов не представлява някакъв екзотизъм. Тя битува някъде в политическите кръгове от всички партии, които все още привиждат това съперничество от края на Отоманската империя между интелектуално и политическо. Така да се каже, осигуряването на известен минимален комфорт на нашите политици, които трябва да работят в много трудни условия, води до съблазните за облекчаване на живота чрез елиминиране на гласовете, които подкопават увереността, авторитета, легитимността. Разбирам цялата деликатност на ситуацията, която сякаш изисква определен тип примерно поведение, което да помогне да излезем от дупката по-бързо или поне да поддържа илюзиите, че ще излезем по-бързо. Всичко това го разбирам. Но то не оправдава изворите на един толкова силен негативизъм в отношението към интелектуалците. Той наподобява опит за покушение срещу нещо, което е само зародиш, един зародиш в четвъртия или петия месец. Трябва да се разбере, че държавата ни има спешна необходимост от политика за създаване на елити, защото само те могат да решават ефективно проблемите й. Няма нищо добро от насилствен аборт в петия месец, още повече, ако това е поредният аборт...

Разумът - дискурсът на Реда

- Какви са теоретическите основания, стоящи зад подобен акт?
- Това е отношение, което идва заедно с определени идеи на глобализма и на суперлиберализма. Тук ще разпознаем настроения, намерили израз в автори от Пол Джонсън до Ричард Рорти. Има едно предубеждение в англосаксонското мислене към европейския интелектуалец като продукт на радикалното, на лявото. И понеже лявото и радикалното са определени като деструктивни, следователно интелектуалецът е безполезен. Според тази позиция на обществото не са необходими големи идеи, а прагматични решения. Евгений Дайнов е примерен последовател точно на тази школа. Той, бих казал, се изразява по един малко по-фриволен, артистичен начин, което го прави по-уязвим, без да казва нещо принципно непознато. Ще ви обърна внимание върху своеобразната триада, която формулира и която според него трябва да мотивира дейността на интелектуалеца: "Разум, Свобода, Солидарност". И понеже формулирането на триади не е обичайна практика, то асоциацията ни отвежда към единствената прочута триада - тази, издигната от Френската революция. Имплицитното позоваване не е случайно, безспорно то е полемично. Ценностната триада на Френската революция е "Свобода, Равенство, Братство". От 1848 година до днес тече един незаглъхващ дебат относно смисъла, вложен както във всеки един член на триадата, така и в тяхната взаимовръзка и последователност. Имало е множество опити за подмяната на един или друг от членовете й или за разместване на местата им. Всички те са срещали яростен отпор и са третирани като посегателство срещу духа на демократизма и републиканството. И въпреки всички разноречия, триадата устоява и се запазва като общо политическо наследство на съвременната европейска цивилизация, без оглед на политическите цветове. Налице е била борба за вътрешното съдържание на понятията, но не и за самите понятия. Особено драматичен е дебатът около понятието Равенство... Повтарям, важни са самите понятия, но не по-малко важен е и редът на подреждането им. Те изграждат едно победоносно ескалиране. Само Свободата прави възможно Равенството, но от друга страна само Равенството (като равенство пред закона) прави възможна Свободата. А Братството подчертава, че принципите на Свободата и Равенството са обект на свободно договаряне. Леру казва: "Ако Свободата е цел, Равенството е принципът, то Братството е средството, чувството, което ръководи действията на гражданите". Но безспорно в тази триада принципът на Свободата е водещ. Без него не могат да се реализират останалите два компонента. Какво обаче откриваме в предложената от Евгений Дайнов триада? На първо място е възкачен Разумът. Точно това са правили някои консервативно ориентирани политици през периодите на реставриране на Империята или на засилване на авторитаризма - поставяне Разума начело на триадата. Това е много любопитно, тъй като във всички подобни случаи Разумът винаги е асоцииран с Реда. Разумът трябва да предпази от политически некоректното. Но вече сме пред една съвършено друга концепция за изграждане на обществото: само ако си разумен, можеш да бъдеш свободен. Без шега това директно ни отвежда към марксисткото "Свободата е осъзната необходимост". А необходимостта какво е? Това е реалността като въплътен разум. Значи трябва да бъдем разумни, трябва да мислим и постъпваме разумно - и когато всичките тези разумни неща доведат до резултати, ние ще бъдем и свободни. Позната история. Затова аз мисля, че не можем да издигнем прагматичния Разум като един критерий за оценка на академичното, художественото или някакви други интелектуални дейности. Но не по-малко показателно в Дайновата триада е замяната на понятието Братство с понятието Солидарност. Понятието Братство в европейската политическа история също е натоварено със страшно много конотации. Да живеем като братя, това не значи да си делим ризите. Солидарността като принцип предполага нищо повече от общи интереси, докато Братството предполага добронамереност и споделени общи ценности. Някои съвременни моралисти наричат Солидарността рационално организиране на егоизма. Тя не е морална добродетел. Опитите за замяната на Братството със Солидарността предизвика голям идеологически дебат в самата Франция. Тези опити бяха преценени като подмяна на политическото наследство и на републиканските ценности. Правя това привидно отклонение от темата, за да може правилно да се ориентираме в дебата. Тъй като не би трябвало този дебат, който "Култура" подема, да се превърне в обикновена размяна на реплики между обидени колеги. Той трябва да провокира сериозния разговор, който не се провежда и не се е провеждал в нашето общество. Защото се смята, че едва ли не става дума за една вътрешна разпра, за вътрешна работа на някакъв тесен кръг от хора.
- Прочее, точно с такава аргументация получих отказ за разговор по темата - че тя никого не интересува...
- Точно мнението, че тази тема никого не интересува, стои в основата на цялата ситуация и на невъзможността на българското общество да реагира на много неща, случващи му се дори в най-елементарен битов план. Невъзможността на обществото да се защити по действително аргументиран начин от чиновниците в "Топлификация" до администраторите на масовите медии например.
- Интелектуалците са обвинявани, особено в англосаксонската традиция, както Вие подчертахте, в склонност към социализъм, Хайек е писал за това. Но има ли интелектуалци, склонни към капитализъм?
- Има, разбира се. На български е преведена интересната книга на Ж. Ф. Сиринели "Сартр и Арон. Двама интелектуалци на века", която описва интелектуално дясно поведение. Дори мисля, че в този момент по-голямата част от българските интелектуалци са точно за капитализма, за тях другата алтернатива просто се е загубила, просто се е провалила - споменът за тоталитаризма е прекалено жив. Но от типа капиталистическо общество зависи и какъв ще бъде типът интелектуалец, който го подкрепя. Едно време интелектуалецът, опитващият се да поеме глътка свобода, реализираше "автономността" си в атака на реалния социализъм от гледна точка на "нереалния" социализъм, тоест от гледна точка на утопията, на проекта. По същия механизъм днес не е изключена критика на капитализма от гледна точка на един утопичен (за нашите условия) капитализъм или от гледна точка на развития капитализъм. Неразвитият български капитализъм е естествено да буди много критични реакции. Ако се вгледаме в историята на Западна Европа, ще видим, че епохата на първоначалното натрупване роди радикалната критика на капитализма, роди, между другото, и марксизма. Критично разсъждаващият и въобще мислещият човек не може да не бъде критично настроен към един капитализъм в началния си стадий, в който има страшно много нерегулирани, нерегламентирани неща. Просто защото човек е незащитен в една такава ситуация, изправен е пред много проблеми, от които не вижда изход.

Дисфункция: отруденият интелектуалец

- Интелектуалците значи не са чак така далеч от практиката или, да употребя фигурата на Евгений Дайнов, от производителя на домати?
- В нашите условия интелектуалецът не живее в едно привилегировано гето, а с трудностите на ежедневния човек. Чисто и просто българинът, занимаващ се с интелектуален труд, е буквално отруден човек. Познавам ситуацията в университета - там, където би трябвало да се родят социалните идеи, импулсите за модерно социално действие, да функционират форуми, които не просто да внесат чужди модели, а да предложат български решения на предизвикателствата на промяната и демократичното изграждане. У нас много често промените и реформите се извършват без базисно познаване на нивото, до което е стигнало социалното мислене в Европа и Америка, а на базата на някакви "управленски" интуиции. Само че хората от университета, длъжни да изпълняват тази функция, нямат възможност за това, защото са превърнати в най-обикновени даскали, които трябва да търчат по четирите краища на България, от сутрин до вечер да изнасят лекции, за да закърпят двата края. Те живеят в една принципно антиинтелектуална реалност. На времето социализмът им казваше: Вие не сте нещо по-различно! Обществото се състои от три категории - работници, селяни и трудова интелигенция и всички по някакъв начин изпълняват поверената им необходима функция. Най-уязвима беше позицията на интелигенцията - позиция на храненик на трудовия народ. Днес Евгений Дайнов отново припомня, че интелектуалците са освободени да произвеждат домати, тоест от труд. Напротив, мисля, че в съвременното общество нещата стоят по съвършено преобърнат начин; интелектуалецът, интелигентът е направил една огромна жертва: учил е 10 или 15 години повече от други, за да може да отговори на потребностите на обществото да бъде високо развито, да бъде информирано, да бъде обучавано и т. н. Битуването на мнението, че хората, които садят домати, възлагат, а т. нар. интелектуалци не си изпълняват длъжността, е точно преобърнатото взаимоотношение в едно модерно общество. Учудвам се, че подобни рецидиви на мислене могат да съществуват! Това е възможно само от гледна точка на убедеността, че физическото усилие е основна добродетел и че всъщност интелектуалците са безполезни. Същата мисъл може да се намери в тезисите на ХХ конгрес на КПСС, в който Н. С. Хрушчов заявяваше, че скоро навлизаме в комунистическото общество и тогава разликата между физическия и интелектуалния труд ще изчезне и всички ще станем интелектуално развити, всички ние ще бъдем интелектуалци - разбира се, той не употребява точно тази дума. Това е един много интересен начин за освобождаване от интелектуалците. Ако не искаш интелектуалци, трябва всички да станат интелектуалци. В споменатата статия на Евгений Дайнов също е казано: "Крайната спирка на този път (тоест вписването в живота на триадата Разум - Свобода - Солидарност) е всеки отделен човек да стане интелектуалец." Значи можем да си въобразим общество, в което всички са интелектуалци и тогава няма да има нужда от интелектуални напъни. Това ще бъде едно общество от полезни хора, тоест едно общество, в което всеки си знае мястото. По този начин пак стигаме до конструктора на обществото, някой, който носи идеята за структурата, който знае Истината.
- Не е ли това по-скоро сблъсък между едно експертно мислене и едно друго мислене, което не държи да бъде експертно, но държи на свободата на словото и на това свободно да изказва мнението си?
- Не искам да подозирам в този дебат стратегии за монопол на мнението. Против монопола на мненията съм и затова подкрепям различния тип говорене. Смятам, че експертът - платеният и дори много добре платеният експерт - е фигура напълно резонна, от която има нужда и която най-вече е реалност. Не мога да кажа: тя не трябва да съществува - тя си съществува. Несъгласията ми с тезите на Евгений Дайнов не идват от несъгласие по оценката на конкретния повод на статията му - оценката за 11 септември и реакциите след 11 септември. Аз съм много близко до това, което той мисли по този въпрос. Несъгласието ми започва от отношението му към другите мнения. Би било жалко, ако в едно общество всички възприемат прагматичната и коректна позиция на експерта. Ако станем общество от експерти, означава да се превърнем в общество от правилномислещи, което е най-опасното. - "Интелектуалецът утвърждава себе си в борба със специфичните закони на политиката". Думи на Бурдийо. Той "вечен опозиционер" ли е?
- Нещата не стоят точно така, има моменти, когато и властта трябва да бъде подкрепена. Това са трудни моменти за властта, когато тя е пред избор, когато разумната власт е оспорена от неразумното и т. н. Абсурдно е да кажем, че интелектуалецът е винаги критичен и винаги против властта. Както е и неприемливо да заявим, че интелектуалецът е задължително ангажиран. В повечето случаи обаче властта се нуждае от корекции. В България вероятно е имало няколко случая, в които властта се е нуждаела от помощ и тя я е получавала. Но, така или иначе, открояването на интелектуална позиция става на базата на едно критично оспорване на властващото мнение, което придобива аспекти на неразумност. Това според мен е основното. Днешната политика, днешната власт все повече се техницизират. Медийно-технократичният комплекс запълва пространството и остава много малко място за истинска дискусия, за интелектуален дебат. Именно затова интелектуалецът попада най-често в опозиция. Мисля, че това не е резултат на някаква мазохистична нагласа да бъде винаги против тези, от които той може да очаква тежки ответни удари. Чисто и просто това е една защитна реакция в подкрепа на хуманното и социалното. Политическото е в криза не само в България, а и по света. Политиката в епохата на развитата демокрация, все повече облягаща се на икономическия растеж, на непрекъснатия технически прогрес и т. н., се превръща в сфера, разминаваща се с културните измерения на промяната. И интелектуалните реакции са насочени срещу тези технико-рационални проекти. Това е естествена реакция. Интелектуалците са говорители на нещо, което рискува да бъде потъпкано.

Интелектуалците и проваленият преход

- Срещнаха ли се езиците на прехода и на българския интелектуалец?
- Не можаха, защото нещата се случиха извън тях. А не можеха да се случат с тях, тъй като интелектуалците, които излязоха от утробата на соцобществото, си останаха едни силно идеологизирани фигури. Тяхното място чисто количествено в различните институции след 1989 беше значително. Във Великото народно събрание 1/3 от депутатите бяха "интелектуалци", представители на т. нар. творчески съюзи. Всичките тези хора постепенно отпаднаха от политиката, отпаднаха и от интелектуалната сфера, защото самата ситуация, комбинирана с тяхното формиране, ги извади от играта. Те не можаха да играят роля в прехода по простата причина, че бяха силно идеологизирани и мисля, че в известен смисъл тяхното говорене силно затрудни прехода. Техният език беше неподходящ и неадекватен на задачите, които той поставяше. Това е основният негатив, който им тегне до ден днешен. Те дадоха тон на есеистично-идеологическата реторика - и отляво, и отдясно, напълниха общественото пространство с празнословия, в същото време зад техния гръб, докато не приемаха подходящи закони и не регламентираха прехода, "юнаците" ограбиха страната, бандитите се развихриха и всъщност ние виждаме, че трябваше бавно-бавно да се създава някакво ново политическо съсловие, което да се освободи от тази реторика, да бъде по-прагматично. Макар че, за съжаление, рецидиви още се наблюдават. Това е резултатът от действията на хора, превърнати в псевдополитици, бидейки преди това псевдоинтелектуалци. Нямаме наследство. Ако имахме зад гърба си един Хавел, един Михник, ако имахме унгарските събития... Просто нашата интелигенция нямаше нищо, от името на което да говори в новите условия. Оставаше й само реториката и лъжовната сметка, че колкото е по-силна антикомунистическата реторика, толкова по-голяма е демократичната референция, имплицитно толкова по-славно минало имаш. Защото от недрата на това минало е изскочила твоята реторика. Разбира се, и лявата реторика донесе много поразии на обществото, подхранвайки носталгии, илюзии и култове. За да се стигне до почетни караули пред паметник на Живков и т. н.
- Преходът ли "победи" интелектуалеца, или той сам се победи?
- Не, той не можеше да се самопобеди, защото е такъв, какъвто е. Но преходът се проточи и нашите митарства по прехода, условно казано, ще продължат, тъй като нашето общество не толерира създаването на едно пространство, в което да могат да се дискутират проблемите му и да се намират по-правилни решения. Нероденият интелектуалец, преждевременно абортираният "нов" интелектуалец е резултат от затварянето на обществото. Обществото просто се затвори в тегобите на прехода си. Никакво разрешение не може да се намери в такова капсуловане в тегобите.
- Значи според Вас интелектуалецът не е отмиращ вид, дори напротив, в България чак предстои да се роди?
- Наистина мисля, че предстои да се роди. Имам тези надежди, че просто идват други поколения, които няма да се примирят с приложните функции, които обстоятелствата в нашата страна са отделяли на хората от академичната сфера, медиите, от културата и изкуството в широк смисъл. Не е възможно едно пълноценно общество, без да се стигне до появата на тези корективи, които са интелектуалците. Вярно, медиите у нас се оказаха доста сериозна опозиционна сила, но те не се оказаха достатъчен коректив, що се отнася до високото ниво на ценностите. Високото ниво на ценностите може да бъде отстоявано само от едно интелектуално поле. Развитото общество си го създава, тъй като се нуждае от него. Надявам се, че занапред интелектуалните аборти ще бъдат по-малко.
- А Вие самият смятате ли се за интелектуалец?
- Никой не бива сам да се нарича интелектуалец, това трябва да се остави на преценките на другите. Ако обществото търси реакциите му, вслушва се в позициите, които заема, то той може да придобие някакъв подобен статут. Но никой не може да се самоназначи както за интелектуалец, така и за политически експерт. За да станеш политически експерт, някой трябва да ти плаща за това.
- Пол Джонсън ни съветва: "Пазете се от интелектуалците!" Да се пазим ли наистина?
- Има толкова други по-опасни неща, от които трябва да се пазим и от които всъщност не можем да се опазим. В този смисъл бих казал, че неговите проблеми са проблемите на един щастлив човек.

Разговора води Митко Новков


Проф. Ивайло Знеполски (1940) е културолог, семиотик, литературен, филмов и масмедиен критик. Ръководител на Катедра "Културология" във Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски".
Автор на "Актуалното кино", "Пътища и пътеки на българското кино", "Кинематографичният процес", "Между насилието и отчуждението", "Култура и социална активност", "Из историята на филмовата мисъл" в два тома, "Умберто Еко и уханието на розата", "Катастрофата като филмова метафора", "Езикът на имагинерния преход", "Новата преса и преходът" и др.

Разговор с
проф. Ивайло Знеполски