Културата
"Управленската програма на правителството на Република България" е почти 200 страници, като частта за култура е цели 7. Какво пиршество на идеи и проекти! - си мислиш най-позитивно, изтегляйки документа от интернет.
Но този дух на доброжелателство трае само докато започнеш да четеш тези седем страници.
Озонът на намеренията е изтласкан от гъстите пари на баналността, неконкретността, словоблудството и изплъзващите се, отложени за друг път (като му дойде времето, може би) мисли.
На пръв поглед почти всичко в структурата на тези седем страници си е наред. Всеки, който е бил дори на двучасова лекция по арт-мениджмънт, би написал горе-долу така проекта си за управление: мисия на проекта, приоритети, основни цели, действия (график на действията - тук краткосрочен до края на 2001, средносрочен до 2002 и дългосрочен до 2005), ресурсно обезпечаване. Липсват обаче части от програмата, които да коментират очаквания ефект; липсват констатациите, анализа на досегашното положение на културните ни институти, на нормативната уредба, на онова, което се е представяло за културна политика до този момент - всичко онова, което бъдещата дейност ще продължи или от което ще се оттласне...
На втори поглед всичко се размива и става изплъзващо се на какъвто и да е анализ.
Първо. В уводните думи е записано: "Основните посоки, върху които следва да се изгради моделът на културната политика в периода 2001 - 2005 г., произтичат..." Тоест седемте страници текст не описват политиката на държавата в областта на културата през посочения период, а само подхвърлят някакви репери за нещо, което ще четем по-сетне. Този подход на известно отстранение от собствения си текст е характерен за цeлия дял от програмата. "Действията на държавната политика следва да се насочат...", вместо, например, "ще подкрепяме..." Така всичко е поднесено с едната "осторожност" и абстрактност, поради което след прочитането на този раздел от програмата не става по-ясно какви близки бъднини очакват българската култура.
Второ. Програмата има една особеност (можем да го наречем "детската болест" на програми, писани или от неопитни, или от онези, които не знаят какво да напишат) - на намаляваща конкретност през годините. Най-конкретни са действията до края на 2001 г., по-малко - до края на 2002 г., а след това зейва черната дупка на общите приказки.
Трето. Отдавна вече е банално да се пише, че средствата за култура не стигат. В общество, което е постигнало консенсус по главните принципи, разликите в програмите на различни политически сили могат да бъдат основно в различното йерархизиране на приоритетите. Кои са приоритетите тук?
"I. Евроинтеграция и международна културна политика. II. Създаване на стратегия за развитие и разпространение на културата. III. Обновяване, поддържане и изграждане на материално-техническата база на културата. IV. Ресурсно обезпечаване. V. Подобряване на нормативната уредба." На пръв поглед нищо не е подценено и при една по-богата държава едва ли нещо от посоченото е редно да бъде подценено. Но защо никое правителство вече толкова години не намери кураж да каже: "Можем да отделим само толкова средства (горе-долу колкото и в предходните години). Те не стигат за всичко, което се е поддържало от държавата преди 10 години. Затова нашето правителство ще подкрепя главно..." И да изреди, примерно: паметниците на културата (нови теренни проучвания, консервация, осигуряване достъп на хората да тях, рекламирането им и т. н. с цел развитие на културния туризъм); книгоиздаването на нискотиражни книги и културна периодика; достойно битие на националните културни институти. Такава или друга поредица от приоритети винаги ще са спорни, но в тях ще е залегнала някаква философия, която, ако е и финансово обезпечена, поне ясно ще очертае целите на дадено правителство.
Четвърто. В програмата няма някакви числа, които бюджетът да предвижда през всяка от четирите следващи години за развитие на културата. Нито абсолютни, нито като процент. Така по първия от трите главни проблема (вторият - механизмите за акумулиране на средствата, третият - механизмите за разпределението им) седемте страници аристократично мълчат. Както и по третия. За сметка на това пък има шест точки, които описват откъде ще идват средствата: "Финансовото обезпечаване на културните дейности следва да се осъществи чрез: прилагане на европейски модели и механизми за функциониране на самостоятелни фондове в областта на културата; структуриране на ясни правила за участие на местната и централната власт в бюджетите на културните институти; развитие на разнообразни форми за алтернативни източници на финансиране на културата; създаване на взаимен интерес и контакти между бизнес средите, културни организации и отделни творци; създаване на механизми за финансова подкрепа на потребителите на културни продукти; подкрепа и участие в съвместни програми за финансиране между държавата, третия сектор и творците." Всичко това е изписано в глава "Ресурсно обезпечаване". Стана ли ви ясно с какви средства ще бъде "обезпечено" изпълнението на програмата? Направи ли ви впечатление, че и буква няма за това какви бюджетни средства се предвиждат за културата?
Пето. Имаше един принцип - "на една ръка разстояние"? Имаше го и в препоръките на доклада на европейския експертен екип "Културната политика в България", известен като доклада Ландри. Нищо в сегашната програма не напомня, какво остава да разширява приложението на този принцип. За каква децентрализация говорим, ако периодично се поставя под въпрос дори съществуването на националните центрове по отделните изкуства, ако отново са отнети самостоятелните сметки на културните институти и т. н. Мотивирането на последното с необходимостта от по-голям контрол върху разходите е израз на липса на доверие в кадрите; отнема инициативността на ръководителите на културните институти.
Шесто. В подчастта "Човешки ресурси" има следният текст: "Привличане на младото поколение в сферата на културата за реализацията му в България." Точка. Как? И тук, където всичко е най-драматично, липсва подсказки за възможните отговори.
Седмо. Програмата разчита на вяра в разумността на онези, които ще администрират реализирането й. Напримeр, когато ни се подхвърля, че до края на 2001 г. предстои "преформулиране на програмата за театрално развитие", или че "по отношение на осъвременяването и синхронизирането на действащата нормативна уредба се предвижда: промяна в Закона на народните читалища; промяна в Закона за закрила и развитие на културата; промяна на някои текстове в Закона за корпоративното подоходно облагане, Закона за ДДС, Закона за туризма и др.", от нас се иска силно да вярваме, че промените ще са за добро.
Аз обаче не искам да вярвам, а да знам. Поне да знам.
Програмите не бива да се пишат след изборите. Нормалното е: предлагаш програма и човек, който ще я реализира. Кой би гласувал за г-н Абрашев, ако знаеше, че е такава програмата му?

Никола Вандов