Венецианското стъкло - лед и огън
Италианският културен институт съвместно с Археологическия институт и музей към БАН ни зарадваха с изложба на венецианско стъкло от Ренесанса до ХIХ век, която преди София е гостувала в Киев, Москва и Анкара. Тя представя за първи път пред широка публика част от колекцията на венецианското стъкларско художествено производство, показвано в Националната галерия за антично изкуство в палацо Барберини.
Началото на стъклената колекция е сложено през 1874 година, когато се създава Художествено-индустриалният музей в Рим и той откупува първата партида художествено стъкло, произведено по стари образци във фабриката на Антонио Салвиати. При последвало раздробяване на оригиналната музейна колекция, около 150 изделия са поверени на Националната галерия за антично изкуство в Рим в палацо Барберини. По-късни спонсорства, насочени към откупки, обогатяват колекцията с венецианско стъкло, датирано от ренесанса и барока и най-вече - от златните векове на Мурано, което е причина името му и днес да се счита за синоним на майсторство.
През изминалите десетилетия колекцията е допълвана от завещания, дарения, депозити и покупки (колекцията на Евън Горда, завещанията на маркиза и маркиз Дюсмет, даренията на колекционера Джузепе Клементи, на маркиза Мария Роса Галеарди и др.), а повече от 2000 предмета са придобити чрез правото на държавата да купува "преди всички други" на официални търгове или в сделки с частни продавачи.
Тази колекция е уникална - тя съдържа антични фрагменти, стъклени предмети от ХV-ХVII в., много образци от ХVIII и ХIХ в., както и богата сбирка образци на стъкла, произведени в Мурано през 1870-1880 г. Колекцията включва и стъкла, изработвани с архаични техники - палеохристиянска техника на златен фон, чаши тип "слънчогледи", емайли и др. Тя е характерна с това, че широко представя и тенденции, характерни за модата по неоархеологични, неоренесансови и необарокови образци от края на ХIХ в.
Едно от най-поразителните впечатления, които преди години остави в мен "Ромео и Жулиета" на Пазолини, беше пиршеството в пресъздаването на богатството и блясъка на ренесансовата жилищна среда - изписаните стени, касетираните тавани, резбованите мебели, пищните костюми и драперии. Сред цялото това великолепие гостите изискано отпиваха вино от прекрасни стъклени бокали.
Венецианските стъкларски изделия са почти неизменен реквизит във всяка реконструкция, която има претенцията да пресъздава сравнително достоверно някакъв аристократичен италиански сюжет от миналото. Славата на венецианското стъкло не е заглъхнала и днес. Произведенията на венецианските и муранските стъклари още от средата и края на ХIХ век се радват на извънреден интерес от страна на антиквари и ценители. Изложбата на венецианско стъкло от ХV до ХIХ век ни изправя пред загадката на една крехка материя, чиято слава не само е успяла да надживее вековете, но и днес пали въображението ни, успоредно промъквайки в главите ни досадния въпрос как италианците са успели да я опазят.

Малко история

Производството на стъкло започва в Северна Италия още в началото на миналото хилядолетие благодарение на монасите бенедектинци. Първият писан документ, потвърждаващ стъклопроизводството във Венеция е от 981 г. След ХIII в. в него се вливат и избягалите от превзетия Константинопол византийски стъклари, които носят със себе си познания за смалта (стъклената мозайка) и стъклената бижутерия.
Регламентирано твърде бързо като монопол на венецианската република, с всички мерки за запазване на технологичните тайни и под претекст, че съществува опасност от пожари в центъра на града, още в края на ХIII в. стъкларските работилници са прехвърлени на остров Мурано, в непосредствена близост до Венеция и под засиления й контрол.
По това време венецианските стъклари вече произвеждат не само тънкостенно духано стъкло, но и оптическо (за очила) и прозоречно стъкло. През ХIV в. венецианците откриват костеното стъкло, на границата с ХV в. - стъклените снопчета за декорация и мрежестото стъкло, през ХV в. технологиите се обогатяват с кристалното стъкло и с оцветяването на стъклото със злато, кобалт и мед, а през ХVI в. преобладава интересът към тънкостенното содено стъкло, декорирано с апликации, прищипани на "горещо". Освен прозрачното, цветното и костеното, венецианците познават и опаловото, заледеното (като разбит лед) и "милефиори" (хилядоцветното) стъкло, а също духаната куха пластика и резбата върху кристално стъкло (вариант на глиптиката).
Венецианското стъкло с право може да се счита за представител на едни от най-старите стъкларски традиции в Европа. То се развива, заимствайки от различни източници - колкото от романското наследство на Венеция и Рим, толкова и от елитарното стъклопроизводство на късния Египет, Византия и ислямския Изток.

Венецианското стъкло и влиянието му

Връхна точка на венецианското стъклено производство е средата на ХV в., когато майсторите от Мурано откриват оловния кристал. Бистра материална субстанция, впечатляващи техники, интензивни или пастелни цветни хармонии, неръкотворност на изпълнението - всичко това става търговска марка на венецианската продукция. От този момент нататък световното стъклопроизводство задълго се вдъхновява от откритията във Венеция.
Успоредно се развиват и други европейски стъкларски центрове - не без участието на италиански майстори. От началото на ХVI в. много венециански стъклари бягат във Франция, Испания и Нидерландия, където съдействат за имитирането на венецианско стъкло ("а ла фасон дьо Вьониз"), макар да не успяват да постигнат рафинирания вид и бистра материалност на венецианското. В Германия и Бохемия се устройват т. нар. венециански пещи. В Хале и Тирол се произвеждат италианизиращи бокали. В испанските работилници по венециански образци се духат изделия със затопени нишки и кобалтови апликации. В Пражкия императорски дворец работят известни италиански гравьори от рода Мизериони. Френските стъклари, с помощта на венециански емигранти, правят усилия да постигнат чисто и прозрачно стъкло. Тези примери са само бегли пунктири от пътищата на венецианските майстори-художници, които очертават приноса им за обогатяване на стъклопроизводството в Европа.
Рисуването с диамант също е свързано с венециански приноси - първите писмени източници са записките на Йоханес Матези от 1562 г., където се споменава за венецианско стъкло, рисувано с диамант. Венециански диамантени декори бързо се разпространяват към централна Европа и получават развитие в Хал (Тиролия), Нюрнберг и Антверпен. Най-старата известна чаша, гравирана с диамант през 1566 г., е притежание на Художествено-промишления музей в Прага. Нейната декорация е характерна за италианските стъклогравюри, реализирани от Джакомо Верзилини. В Хал (Тиролия) се произвеждат чаши с типична венецианска яйцевидна или цилиндрична форма, със стъкло, близко по ефект до венецианското и декорирана по италиански образец с диамант.
В края на ХVIII в., когато Венеция изпада в политическа и социална криза, когато гражданските търговски и индустриални дейности замират, стъкларството изгубва първенстващата и ориентиращата си роля - ренесансовият вкус отдава предпочитание на фините и леки "филигранни" венециански стъкла, но с течение на времето модата се променя и това довежда до предимство на масивните барокови форми.
През 60-те години на ХIХ в. се наблюдава същинско възкръсване на местното занаятчийско производство, благодарение на възродения обществен и търговски интерес към големите художествени стилове на миналото. Знаменателна е дейността на абат Винченцо Занети - той открива Музея на стъклото в Мурано през 1861 г., Училището по декорация на стъкло през 1862 г. и основава списанието "Ла воче ди Мурано" през 1867 г. Като кмет на остров Антонио Колеони той подкрепя Антонио Салвиати за откриването на фирма за стъклопроизводство "Салвиати и Ко". Фирмата на Салвиати пуска през 1866 г. първата си пещ за духано стъкло.
Новото поколение занаятчии намират вдъхновението си в техники и форми на традиционни предмети от музея. Ранните производства се влияят от образци от ХV-ХVII в., но прякото заимстване е характерно само за началото. По-късно майсторите добиват достатъчно увереност, за да започнат да променят или импровизират с цвета и декорациите, адаптирайки оригиналното към викторианския вкус. През последните десетилетия на ХIХ в. венецианското стъкло също, както и другите изкуства, съдържа "диво" разнообразие от стилове, заимствани от ренесансови, антични и барокови модели. В това време на стилова всеядност са прилагани и всички познати техники - от ръчното духане до бароковите апликации върху лято стъкло; от романската "мурина" до златните фонове, характерни за палеохристиянското стъкло; от ренесанса с емайлирането до класическите "камеи".
През 1877 г. фирмата на Антонио Салвиати се разделя на две. Едната се преименува във фирма за стъкло и мозайка "Венеция е Мурано", а другата става "Салвиати дот. Антонио". До края на века, когато се утвърждава сецесионът, майсторите на стъкло в Америка и Франция много по-охотно възприемат новите веения, докато венецианското производство става все по-консервативно. Единствено майстори като Виторио Тосо Борела и Ханс Столенберг-Лерче възприемат новия стил във Венеция.

Характер на колекцията

Тази колекция в основата си представя манифактурното производство на фабрика "Венеция е Мурано" и държи пряка връзка с Музея на стъклото в Мурано, който, образно казано, първоначално е играл роля на "асортиментен кабинет" към училище от художествено-индустриален тип. Скоро след създаването си, през 1864 г., Музеят в Мурано участва в изложение на стъкло, където показва с успех съвременни ръчни изработки, основани на модели, съхранявани в неговите колекции. Две години по-късно, когато Антонио Салвиати открива фабрика за стъклени изделия, неговото производство постига голям успех на Международната изложба в Париж. Обръщането към модели и техники от предишните векове дава нов тласък на традиционната индустрия в Мурано. След разделянето на компанията, новата компания "Салвиати дот. Антонио" продължава да подкрепя старите модели, методи и виждания.
Сред обичайните форми, изработвани в Мурано, най-голямо разпространение има бокалът, който започва да се изработва от втората половина на ХIХ в. и представлява преработка на моделите от ХVI в., например, големият кристален бокал в мавритански стил, който илюстрира тънката връзка между венецианските и испанските начини на стъклопроизводство. Бокалите от опушено и аквамариново стъкло на високо столче датират от втората половина на ХIХ век., като пресъздават венециански модел от късния ХVII век.
Разпространение добива и амфората с форма на раковина от млечно стъкло ("гиразол") от края на ХIХ в., инспирирана от ренесансовите ръчни предмети на ранния ХVIII век, докато малката яйцевидна амфора, появила се в края на ХIХ в. е базирана върху образци, подобни на създадените от втората половина на I в. сл. Хр. и води началото си от древните финикийски, гръцки и романски модели. Амфората от зелено стъкло произхожда от края на ХIХ век и може да бъде разглеждана като модел, показващ оригиналното творчество, произлязло от палеохристиянските форми. Такива интерпретации (т. нар. финикийски стъкла) са правени около 1881 г.
Една от основните черти на венецианската продукция, типична за ХIХ в., е експериментирането с вече създадени форми и композиции. Например, сферичната ваза от опушено стъкло датира от ХIХ в. и е преработка на типична форма, известна като "джарито", направена в Северна Испания (Андалусия и Гранада) и успешно адаптирана в Мурано.
Един пример за обновителните тенденции в края на ХIХ и първите десетилетия на ХХ век са две произведения от важно историческо значение: ваза от иризиращо стъкло с риби, основана на методите за производство на Ханс Столенберг-Лерче, изпълнена най-вероятно от братята Тосо Борела от Мурано през 1918-1920 г., и вазата, оформена като пресечен конус от мурански кристал с емайл в стила на "ар нуво". Несъмнено тези две произведения са чудесен пример за времето от ХIХ век до съвременните начини да се прави стъкло във Венеция.
Изложбата на венецианското стъкло е твърде интересна и полезна за разширяването на представите ни за значението на предметите.

Виолета Василчина

Д-р Виолета Василчина е старши научен сътрудник в Института по изкуствознание при БАН, публикувала e множество статии и студии върху предметна среда, български приложни изкуства и художествени занаяти в края на ХIX и през ХХ век.