Избрано
На 7 ноември т. г. в галерия "Ирида" се откри изложбата "Избрано" (акварел, гваш, театрални проекти) на Георги Ножаров (1926-1999). На откриването на експозицията драматургът Константин Илиев сподели следните мисли:

Веднъж в един разговор режисьорът Любен Гройс каза: "Най-интересните хора в един театър са винаги художниците." Сега не мога да си спомня, дали във Варна или в Благоевград се водеше разговорът, но това всъщност няма значение, защото художник-сценограф в театрите на тези градове по време на отдалечената във времето наша съвместна работа беше Георги Ножаров. Запознах се с него на една железопътна гара през 1964 г., часове след това тримата пристигнахме в едно забравено от Бога селце да събираме материал за предстояща работа, а години по-късно един от местните чешити, с които Жоро тогава влезе в дълъг, неподдаващ се на възпроизвеждане разговор, постоянно ме питаше: "Кога ще ги доведеш пак онези момчета да си поприказваме?"
Направеното от сценографа и живописеца Георги Ножаров, малка част от което е представено в тази изложба, заслужава вещия и задълбочен анализ на специалиста. Всеки обаче, който е бил в непосредствена близост до него, може да свидетелства какви силни импулси идваха от самото му артистично присъствие. Една иронична дума подлагаше на основателно съмнение патетично поднесена режисьорска концепция, от най-неочаквана страна направен от него анализ онагледяваше несъстоятелността на драматургичен текст, точна, но щадяща актьорското самочувствие метафора караше изпълнителя своевременно да си даде сметка, че още не си е свършил работата. Жоро просто много разбираше от театър. Не само защото беше работил на многочислени сцени с многочислени режисьори, а защото беше изключително оригинална, душевно богата личност, основни черти на която като че ли бяха жизнелюбието, любопитството и чувството за хумор. Ако някой е искал да усети като какво нещо е това изкуството да живееш, основателно смятано за най-великото от всички изкуства, трябвало е да види Георги Ножаров на пейка във варненската морска градина, прегърнал младата си приятелка Лили Бенева, с гръб към клюкарския град и с лице към морето, да надникне във ателието му в благоевградския Варош, да го завари в следобедните часове след спокоен сън да пие кафето си с някой от томовете на Монтен в ръка. Той притежаваше способността на източните мъдреци никога за нищо да не бърза. Това качество можеше да подплаши някой загрижен за сроковете директор или режисьор. Но ако той видеше как Жоро часове наред, без да вдига глава, работи над поредния сценографски макет, изпипвайки и най-малката подробност, бързо щеше да се успокои. Защото щом истински се заемеше с нещо, Жоро беше фанатичен перфекционист. Дори след сто и повече години, когато все пак ще дойде време жилищният блок на художниците в квартал "Изгрев" да бъде съборен, багеристите на бъдещето с учудване ще забележат, че дъсчените стени на вградените шкафове в един от апартаментите са равно и грижливо оцветени и откъм страната на тухлената зидария. Естетическото чувство на обитателя му не е могло да позволи грозота и недовършеност дори там, където няма никаква вероятност да проникне човешки поглед.
Освен мисълта за толкова досадната при откриване на изложби словоохотливост, още нещо ме кара да бързам да прибера тези листчета в джоба си. Поводи като този сега твърде лесно предразполагат към патетика. А пък тя беше едно от нещата, към които Георги Ножаров беше силно алергичен. И аз, разбира се, не искам да се излагам на иронията му. Защото не мога да се отърва и от усещането, че отсъствието му сега тук при нас е само поредната му шега и тя няма да продължи дълго.


Константин Илиев