Парадоксите на еднаквостта
От 11 до 16 октомври т.г. в Солун се състоя конференция, посветена на балканската културна интеграция. Форумът беше организиран от "Хартата на Ригас", гръцка неправителствена организация, в която участват и представители на всички балкански държави, с изключение на Турция. В основата на нейната философия е залегнал документ, известен като "хартата на Ригас", дело на гръцкия просветител от XVIII век Ригас Велестинлис. В него бъдещето на Балканите е провидяно в рамките на обширна федерация под егидата на Елада, където народите се радват на всички свободи, съпътстващи либералната демокрация. Ригас е известен още и с поемата си "Боен марш", която призовава балканските народи да въстанат срещу поробителя. Самият Ригас Велестинлис, както мнозина от светлите умове на своето време, загива от насилствена смърт. Той е арестуван в Австрия (където прогресивните му възгледи са будели не по-малко неприязън) и предаден на турците. Ригас е хвърлен брутално от стените на белградската крепост, което навярно също е допринесло представители на Турция да отсъстват от този, тъй да се рече, цивилизационен проект.
В продължение на цяла седмица интелектуалци от Албания, България, Гърция, Македония, Румъния и Югославия обсъждаха пътищата за интеграция на Балканите, пречупена през специфичната гледна точка на изкуството. Организаторите се бяха погрижили да се чуят гласовете на представителите на почти всички "творчески" гилдии: изящни изкуства, театър, литература, музика... От българска страна координатор на проекта беше проф. Стойна Пороманска. Мeниджър на "Ригас Харта" е Георгиа Далдаки, главен редактор на списанието за култура "Перитекно".
Нашата скромна делегация - в лицето на проф. Никола Георгиев, поета Бойко Ламбовски и моя милост - пристигна, за да поеме щафетата от групата на театралите. Тук заварихме проф. Крикор Азарян, драматурзите Константин Илиев и Юрий Дачев, вече напълно интегрирани в медитеранския контекст. Те ни посветиха в опита си от изминалите дни и ни разкриха местоположението на единствената шкембеджийница в града - оказа се, че този неизменен символ на балканска идентичност се намира в непосредствена близост до хотела и се ползва с внушителна популярност сред местното население. Официалните дискусии се провеждаха в един от бившите складове на пристанището, преустроен в елегантна конферентна зала. Впрочем, недалеч от другия мощен извор на културна идентичност - прочутата солунска митница...
Когато отваряме реч за културна интеграция на Балканите, убеден съм, че никоя друга зона не крие повече подводни камъни от литературата. Потенциални конфликти дремят във всяка гънка на тази деликатна материя като чумни бацили. Причината се крие във факта, че балканските литератури неизменно са служили като фермент на националното съзнание. Основната им функция е била да извадят съответната нация на светло, да я направят видима сред аморфните етнически маси в пределите на Отоманската империя. Неслучайно възраждането на тези народи започва тъкмо от книгата. Границите между тях се очертават на базата на езиковото отграничаване, което предшества политическото. Тук писателят е преди всичко национален идеолог и чак след това - автор. Да бъдеш просто автор дълго време е било невъзможно, сетне пък е станало неприлично, по-сетне - съмнително и едва сега, като че ли - допустимо (макар и все още, в очите на мнозина, не съвсем редно). Предмет на литературна интерпретация са всички значими събития в историята на балканските народи и тъкмо тези произведения най-често съставляват фундамента на литературната им класика. Ето как съвсем естествено историческите сблъсъци и противоборства се интегрират и запечатват завинаги в художественото слово. Тоест винаги трябва да имаме предвид, че боравим с лесно избухлива материя.
Неслучайно проф. Никола Георгиев направи предложение за голямо сравнително изследване върху образа на "другия" в балканските литератури. Съвсем тенденциозно той беше ориентирал своя доклад към темата за ориентализма и образа на турчина в балканските литератури, като точка на пресичане на негативни нагласи. Очакванията, че това ще предизвика скандал, не се оправдаха и в крайна сметка дори най-върлите противници на тезата му бяха принудени да засвидетелстват уважение към "интелектуалната му дързост". Като че ли съвършено противоположен подход бяха избрали нашите македонски колеги, предвождани от мастития акад. Гане Тодоровски. В техните изказвания личеше откровеното желание да се харесат на домакините. Вместо това обаче предизвикаха гнева им, обявявайки Григор Пърличев за македонски поет. Тоест, проработи с пълна сила принципът "де го чукаш, де се пука". Оказа се, че гърците твърдо смятали същия този Пърличев за гръцки поет, известен като Ставридис. За нас беше трудно да проумеем цялата страст, която се влага в този спор. Както небрежно изтъкна проф. Георгиев, нищо не пречи върху скромната фигура на Пърличев да се проектират няколко идентичности, което напълно би съответствало на епохата, през която е живял. Макар всъщност да е бил просто охридски българин... В крайна сметка македонците се обидиха, взеха си шапките и отпрашиха за Скопие. Без дори да се сбогуват. Което за сетен път демонстрира колко е тънък ледът, по който се опитваме да напредваме едни към други. А може би просто сме твърде еднакви, за да генерираме помежду си достатъчно силно привличане?
Една сравнително модерна интерпретация на ситуацията в новата сръбската литература от страна на Миодраг Радович, поет и редактор в белградското издателство "Просвета", ме навежда на мисълта, че настоящето, в което сублимира разочарованието от несбъдналите се национални проекти, вероятно е най-безопасната територия - ничията земя, където всички се чувстваме еднакво несигурни и поради това, общо взето, доброжелателни. Радович акцентира върху отговорността на писателите за войната в бивша Югославия. Но това е тема, която има общобалкански измерения - никоя нация не може със сигурност да твърди, че се е преборила с призраците от миналото. В общества, където интелектуалният труд се възприема до голяма степен като функция на телесната слабост, писателите винаги ще мечтаят да са воини. И перата лесно ще се превръщат в щикове. Защото да се служи на една или друга кауза чрез литературата винаги ще бъде по-доходно, отколкото да се служи на самата литература. Докато тази унизителна зависимост не бъде преодоляна, проблемите остават. Докато националната аудитория продължава да бъде почти единственият реален "потребител" на балканските литератури, приносът им за разбирателството в района едва ли ще бъде значителен.

Алек Попов