Памет за Васил Стефанов
Десет години изминаха откак го няма сред нас Васил Стефанов. Прекрасният музикант, убеденият пропагандатор и изпълнител на българското музикално творчество, верният приятел и съратник, сдържаният, но твърдо отстояващ професионалните си принципи и критерии диригент и ръководител.
Свързваше ни близка дружба, дългогодишна, топла, човешка, лишена от сметки и козни. Крепеше я единствено взаимното уважение и доверие, вярата ни, че вървим по общ път към общи цели. Началото й се губи някъде в 50-те години на миналия век, а корените й - в назряващия по онова време бум в българския музикален живот. Появяваха се нови имена на композитори и изпълнители, създаваха се условия - невиждани дотогава - за формирането на професионални оркестри и оперни театри. В редица градове на страната кипеше енергията на хора-ентусиасти, посветили нерядко десетилетни усилия да организират, макар и на любителско ниво, някоя и друга музикална изява извън столицата. В този процес Васил Стефанов беше основна фигура, отдавна утвърдено име, несменяем концертмайстор на Царския симфоничен оркестър - вече Софийска държавна филхармония, известен като високо ценен концертиращ артист-цигулар, един от създателите на клавирното трио с Люба Енчева и Константин Попов и, разбира се, като току-що завърнал се от специализация в Прага млад диригент. Огромният му опит на водещ оркестрант и контактите му с редица големи диригенти бяха солидна база за бързото му израстване и в новото поприще. Той познаваше в детайли, "отвътре", процеса на колективното оркестрово музициране и това му позволи за кратко време да се утвърди като перфекционист и тук. Притежаваше изумителната способност почти на прима виста да се ориентира не само във фактурните характеристики на всяка партитура и (което е по-важното) в нейния дух, в намеренията на автора - до подробностите в темпа, динамики и агогика. Той издирижира почти всичко, което съм написал като композитор - симфонични творби, стотици страници филмова и театрална музика - и не е имало случай, в който още от първото просвирване да не усети същественото, основното в моите намерения. Нещо повече: успяваше с големия си опит да тушира тук-таме и някое и друго неизбежно разминаване между намерения и написано от все още недотам опитната ръка в първите оркестрови страници. Няма никога да забравя първото изпълнение на моята вокално-симфонична поема "Двубой" по стихове на Вапцаровата поема. Беше през пролетта на 1952 година. Солист бе големият български тенор Георги Рударов, по онова време светило в Софийската опера, който и до днес не знам как бе приел риска да се заеме с творба на един съвсем млад композитор, още студент в Академията. А риск действително съществуваше. Подобно произведение като жанр и форма нямаше в българската литература, а не ни беше известно да има и в чужбина. (Тогава никой от нас не познаваше още творчеството на Густав Малер.) На всичкото отгоре моя милост, израснал сред певци и наслушал се на оперни спектакли, бях се постарал да разтегна докрай възможностите на един теноров глас в рамките на две пълни октави и, естествено, с ефектното високо до накрая! да не говорим, че като в първа симфонична партитура не бях пощаден да се "преосигуря" с цял куп ненужни дублирания и сравнително усложнена оркестрова фактура. Моят учител проф. Веселин Стоянов ме предупреждаваше многократно, че повече от шест "системи", звучащи заедно с гласа, ще го удавят на практика, ама кой да слуша. Именно тук си пролича големият майстор-диригент. Веднага и безпогрешно усети къде съм прекалил и, без дори да разбера как, успя да балансира и намести всичко така, че да прозвучи творбата както беше мислена. Този урок ми остана за цял живот. И в работата ми на диригент често ми е помагал в многобройните ми сблъсъци с подобни или близки на тази ситуации.
Случаят е, разбира се, един малък детайл от богатите на дългогодишни контакти, но е показателен, защото се отнася в по-малка или в по-голяма степен до безбройните изпълнени и записани творби на много поколения.
Васко бе един чудесен човек, незаменим приятел и неотделима част от нашите понякога буйни, но винаги богати на преживявания веселби. Сашо Райчев, Митко Карагьозов, Вальо Попов, Кольо Велчев - имена твърде добре познати навремето си - и колко още други приятели и колеги изплуват в съзнанието ми като спомен за едни пълни с творческо и човешко доверие години.
В чисто човешки план не мога и не искам да свикна да говоря за Васил Стефанов в минало време. За мен той присъства и днес като мярка, като еталон в живота ни. Както ще присъства в паметта на онези, които обичат и уважават българската музикална култура.

Проф. Иван Маринов