Гневът и гордостта
Искаш от мен да говоря този път. Искаш да наруша поне сега мълчанието, което съм си избрала, което от години съм си наложила, за да не се включвам в хора на жабите. Така да бъде. Защото чух, че и в Италия има хора, които ликуват, както онази вечер по телевизията ликуваха палестинците от Газа. "Победа! Победа!" Мъже, жени, деца. Ако въобще могат да бъдат определени като мъж, жена, дете способните на подобно нещо. Чух също, че и някои специални жаби, политици или т. нар. политици, интелектуалци или т. нар. интелектуалци и други индивиди, които не заслужават да бъдат окачествени като граждани, на практика се държат по същия начин. Казват: "А така! Хак им е на американците." И съм много, много, много разгневена. Обзета съм от един хладен, трезв, рационален гняв. Гняв, който заличава всяка дистанция, всяко извинение. Който ми повелява да им отговоря и преди всичко да ги заплюя. Аз ги заплювам. Разгневена като мен, афро-американската поетеса Мая Ангелу вчера изрева: "Be angry. It's good to be angry, it's healthy. Бъдете разгневени. Хубаво е човек да се гневи. Здравословно е". Дали на мен ще се отрази добре - не знам. Но знам, че на тях няма да се отрази, имам предвид онези, които се възхищават на Усама Бин Ладеновците и заявяват разбиране, симпатия и солидарност към тях. С твоето искане ти задейства един детонатор, който от много време иска да се взриви. Сам ще видиш. Искаш и да разкажа как аз лично съм преживяла този Апокалипсис. Един вид - да свидетелствам от мястото на събитието. Тогава ще започна със свидетелството. Бях вкъщи, домът ми е в центъра на Манхатън, и точно в девет изпитах усещане за надвиснала опасност, която може би няма да ме засегне, но със сигурност ме засяга. Усещането, което се изпитва на война, в битка, когато с всяка пора на кожата си предчувстваш приближаващия куршум или снаряд, наостряш уши и изкрещяваш на хората около тебе: "Down! Get down! Долу! Залегни!". Отърсих се от него. Да не съм във Виетнам, да не съм в една от толкова многото шибани войни, които от Втората световна насам изтезават живота ми! В Ню Йорк съм, по дяволите, в една прекрасна септемврийска сутрин през 2001 година. Но усещането продължи да ме владее, необяснимо, и тогава направих нещо, което никога не правя сутрин. Включих телевизора. Звукът не работеше. Но екранът - да. И по всеки канал, а тук каналите са почти сто, една от кулите на Световния търговски център гореше като грамадна клечка кибрит. Късо съединение? Малък объркан самолет? Или целенасочено терористическо нападение? Почти окаменяла стоях и се взирах, и докато се взирах, докато си задавах тези три въпроса, на екрана изникна един самолет. Бял, голям. Редовен пътнически самолет. Летеше много ниско. И така летейки, се насочи към втората кула като бомбардировач, който се прицелва в мишената си, спуска се към мишената си. Тогава разбрах. Разбрах и защото в същия момент звукът се върна и се разрази в хор диви писъци. Много, диви. "God! Oh, God! Oh, God, God, God! Gooooooood! Боже! О, Боже! О, Боже, Боже, Боже! Божееееееее!" И самолетът потъна във втората кула като нож в бучка масло. Беше станало девет и четвърт. Не ме питай как съм се чувствала през тези петнайсет минути. Не знам, не помня. Бях вцепенена. И мозъкът ми беше вцепенен. Не помня дори дали някои неща ги видях на първата или втората кула. Хората, които, за да не изгорят живи, се хвърляха от прозорците на осемдесетите или деветдесетите етажи например. Трошаха стъклата на прозорците, прекрачваха ги и се хвърляха надолу, както парашутистите изскачат от самолета, и падаха тъй бавно. С размахани крака и ръце, плуваха във въздуха. И се носеха ли носеха. Към трийсетите етажи падането им се ускоряваше. Започваха отчаяно да ръкомахат, сякаш крещят help-помощ-help, и може би вече съжаляваха. Може би наистина крещяха. Накрая политаха като камъни и тряс! Знаеш ли, аз мислех, че всичко съм видяла по войните. Вярвах, че съм ваксинирана срещу войни, всъщност съм. Нищо вече не ме изненадва. И дори когато се гневя, когато се възмущавам. Но на война съм виждала хора, които загиват насила. Никога не бях присъствала на самоубийството на хора, които скачат без парашут от первазите на някой осемдесети, деветдесети или стотен етаж. Пък и на война винаги е имало неща, които експлодират. Гръмват във всички посоки. И винаги са се чували страшни трясъци. Двете кули обаче не експлодираха. Първата имплозира, глътна сама себе си. Втората се стопи, стече се. Заради жегата, точно като бучка масло на огъня. И всичко стана, поне така ми се стори, в гробовна тишина. Възможно ли е да е било така? Реално ли беше това мълчание, или мое, вътрешно? Трябва да ти кажа и че на война винаги съм виждала ограничен брой мъртви. По двеста-триста мъртви на сражение, максимум четиристотин. Като в Дак То, във Виетнам. Когато боевете приключиха, американците взеха да ги събират, да ги броят, не вярвах на очите си. След касапницата в Мексико Сити, там, където и аз отнесох доста куршуми, останаха най-малко осемстотин. И когато, убедени, че съм мъртва, захвърлиха и мен в моргата, труповете, които скоро се струпаха около и върху мен, ми се сториха цял потоп. Е добре, в двете кули работеха почти петдесет хиляди души. И много малко от тях успяха да се евакуират. Асансьорите вече не са работели, то се знае, а за слизане пеша от последните етажи е необходима цяла вечност. Ако пламъците те пуснат да минеш. Никога няма да разберем точния брой на мъртвите (четирийсет хиляди, четирийсет и пет...?). Американците никога няма да кажат. За да не подчертават извънмерността на този Апокалипсис. За да не дадат удовлетворение на Усама Бин Ладен и да поощрят други Апокалипсиси. А и двете бездни, които погълнаха десетките хиляди човешки същества, са прекалено дълбоки. Най-много работниците да изровят от тях откъслечни парченца плът. Тук нос, там пръст. Или пък още от онази тиня, която прилича на мляно кафе, а всъщност е органична материя. Утайката от изпепелените в миг тела. Вчера кметът Джулиани прати още десет хиляди чувала. Но те останаха неизползвани.

***

Какви са чувствата ми към камикадзетата, които умряха заедно с тях? Никакво уважение. Никаква милост. Не, дори и милост не. Аз, която винаги все някак й се предавам. На мен камикадзе, тоест типовете, които се самоубиват, за да убият други хора, винаги са ми били антипатични, като започнем с японците през Втората световна война. Никога не съм ги смятала за нови Пиетро Мика, които, за да спрат настъплението на вражеските части, подпалват барута и вдигат във въздуха себе си и цитаделата в Торино.1 Никога не съм ги смятала за воини. Още по-малко ми се струват мъченици или герои, като каквито, кряскайки и пръскайки слюнка, ми ги описа господин Арафат през 1972 година. (Когато го интервюирах в Аман, мястото, където неговите маршали обучаваха и терористите от Баадер-Майнхоф). Смятам ги за хвалипръцковци и точка. Хвалипръцковци, които вместо да гонят славата в киното, политиката или спорта, я търсят в собствената си и чуждата смърт. Смърт, която вместо награда "Оскар", министерско кресло или купа на купите, ще им осигури (така си въобразяват) възхищение. Както и, в случая на онези, които се молят на Аллаха, място в Рая от техния Коран: Рай, където героите чукат хуриите. Обзалагам се, че са хвалипръцковци и физически. Пред очите ми в момента е фотографията на двамата камикадзе, за които разказвам в "Иншалах", романът, който започва с разрушаването на американската (над четиристотин убити) и френската база (над триста и петдесет) в Бейрут. Снимали са се преди да отидат на смърт, а преди да отидат на смърт са били на бръснар. Виж само каква хубава подстрижка. Какви напомадени мустачки, каква лизната брадичка, какви кокетни бакенбарди... Ех! Кой знае как щеше да му ври и кипи на господин Арафат, ако ме чуеше. Нали знаеш, с него се недолюбваме. Той никога не ми прости нито крайните различия в мнението, които имахме по време на онази среща, нито начина, по който го окачествих в книгата си "Интервю с историята". Що се отнася до мен - никога не съм му прощавала каквото и да било. В това число и факта, че веднъж заплашил с насочен към сърцето пистолет един италиански журналист, който непредпазливо му се представил като "мой приятел". Ерго, вече нямаме взимане-даване. Жалко. Защото, ако го срещна отново, по-скоро - ако рача да му дам аудиенция, ще му изкрещя в муцуната кои са всъщност мъчениците и героите. Ще му изкрещя: многоуважаеми господин Арафат, мъченици са пътниците на четирите отвлечени самолета, превърнати в живи бомби. Сред тях и четиригодишното момиченце, което се изпари във втората кула. Многоуважаеми господин Арафат, мъченици са служителите от офисите в двете кули и Пентагона. Многоуважаеми господин Арафат, мъченици са пожарникарите, загинали в опита си да ги спасят. А знаете ли кои са героите? Пътниците от полета, който е трябвало да се вреже в Белия дом, но завърши в една горичка в Пенсилвания, защото те са се противопоставили. Ето за тях има нужда от Рай, многоуважаеми господин Арафат. Проблемът е, че сега Вие сте пожизнен държавен глава. Че играете ролята на монарх. Посещавате Папата, твърдите, че не харесвате тероризма, пращате съболезнования на Буш. И заради хамелеонската си дарба да отричате собствените си думи, като нищо можете и да ми отговорите, че съм права. Но хайде да сменим темата. Аз съм много болна, както всички знаят, а от разговорите с Арафат ме втриса.

***

Предпочитам да говоря за неуязвимостта, която толкова много хора в Европа приписваха на Америка. Неуязвимост? Каква неуязвимост?!? Колкото повече едно общество е демократично и отворено, толкова повече е уязвимо за тероризма. Колкото повече една държава е свободна, неуправлявана от полицейски режим, през толкова повече изпитания минава и е изложена на толкова по-голям риск от отвлечени самолети или от касапниците, които в течение на толкова години се случваха в Италия, в Германия и други европейски страни. И които сега се случват, чудовищно уголемени, в Америка. Не случайно недемократичните страни, управлявани от полицейски режим, винаги са приютявали и финансирали терористите и им помагат.
Съветският съюз, сателитните държави на Съветския съюз и Народна република Китай например. Либия на Кадафи, Ирак, Иран, Сирия, Ливан на Арафат, самият Египет, самата Саудитска Арабия, чийто поданик е Усама Бин Ладен, самият Пакистан и, разбира се, Афганистан, и всички мюсюлмански региони в Африка. По летищата и в самолетите на тези страни аз винаги съм се чувствала в безопасност. Спокойна като пеленаче, което спи. Единственото нещо, от което се страхувах, беше да не ме арестуват, защото се изказвам зле за терористите. По европейските летища и самолети обаче винаги ми е било малко нервно. А по американските даже много. А конкретно в Ню Йорк - два пъти по толкова. (Във Вашингтон - не. Трябва да си призная. Самолетът срещу Пентагона наистина беше нещо неочаквано). Така че, по моему, въпросът никога не е бил "дали", а "кога". Защо, мислиш, във вторник сутринта подсъзнанието ми чувстваше безпокойство и усещане за опасност? Защо, мислиш, противно на моите навици, включих телевизора? Защо, мислиш, един от трите въпроса, които си задавах, докато първата кула гореше и звукът не работеше, беше и за терористическо нападение? А защо, мислиш, веднага, щом се появи вторият самолет, всичко ми стана ясно? Защото Америка е най-силната страна на света, най-богатата, най-модерната - всички се повлякоха по това обяснение. Дори донякъде и самите американци. Но именно от силата, от богатството, от мощта и от модерността на Америка произтича нейната уязвимост. Старата история за кучето, което си гони опашката. Произтича и от пъстрия й етнически състав, от либералността й, от уважението й към своите и гостуващите граждани. Пример: приблизително двайсет и четири милиона американци са арабомюсюлмани. И когато един Мустафа или един Мухамад дойде - от Афганистан например - да посети чичо си, никой не му забранява да тръгне на школа по пилотаж, за да се обучи в каране на Боинг 757. Никой не му забранява да се запише в университет (дано това се промени) и да се занимава с химия и биология, науките, достатъчни за започването на бактериологическа война. Никой. Дори и правителството да се страхува, че въпросният син на Аллаха ще отвлече Боинга или пък ще сипе епруветка с бактерии във водохранилище и ще предизвика мор. (Казвам "дори и да", защото този път правителството далеч не е било наясно със ставащото и излагацията на ЦРУ и ФБР надминава всяка граница. Ако аз бях президент на Съединените щати, щях да ги изхвърля всички на улицата с ритници отзад, защото са идиоти). След това уточнение, да се върнем там, откъдето тръгнахме. Кои са символите на силата, богатството, мощта, модерността на Америка? Със сигурност не са джазът и рокендролът, дъвката и хамбургерът, Бродуей и Холивуд. А нейните небостъргачи. Нейният Пентагон. Науката й. Технологията й. Тъкмо смайващите небостъргачи, толкова високи, толкова красиви, че като вдигнеш очи към тях, почти забравяш за пирамидите и божествените палати от нашето минало. Също и гигантските, невероятни самолети, дето сега ги ползват, както едно време платноходите и камионите - всичко тук се придвижва със самолети. Всичко. Пощата, прясната риба, ние самите. (И не забравяйте, че въздушната война те я измислиха. Или поне я развиха до истерични равнища.) Страховитият Пентагон, крепостта, която вдъхва боязън само като я погледнеш. Науката, вездесъща, всесилна. Смразяващата технология, която за броени години преобрази бита ни, хилядолетните ни способи за общуване, ядене, живот. Та къде пожела да ги засегне преподобният Усама Бин Ладен? В небостъргачите, в Пентагона. Как? Посредством самолетите, науката, технологията. By the way: знаеш ли какво най-много ме впечатлява в този злокобен мултимилиардер, този неосъществен плейбой, който вместо да се увърта около руси принцеси и да си развява байрака по нощни клубове (както е правил в Бейрут, когато е бил на двайсет), се забавлява да убива хора в името на Мохамед и Аллах? Фактът, че неговото безгранично богатство идва и от печалбите на една корпорация, специализирана в събарянето на сгради, и че той самият е експерт-събаряч. Събарянето е американска специалност.

***

Когато се видяхме, забелязах, че си сащисан от героичната дееспособност и възхитителната единност, с която американците реагираха на Апокалипсиса. Е, така е. Независимо от недостатъците, за които постоянно я порицават, за които аз самата я укорявам (за сметка на това обаче европейските и особено италианските са още по-тежки), Америка е страна, която има много на какво да ни научи. И във връзка с героичната дееспособност на американците ще си позволя едно лирично отклонение за възхвала на кмета на Ню Йорк. Същият този Рудолф Джулиани, на който ние, италианците, би трябвало да благодарим коленопреклонно. Заради италианското му презиме, италианското му потекло и добрия начин, по който ни представя пред света. Той, Рудолф Джулиани, е един велик, величайш кмет. Казва ти го човек, който никога от нищо и никого не е доволен, включително от себе си. Той е кмет, равностоен на друг величайш кмет с италианско презиме, Фиорело Ла Гуардиа, и щеше да е хубаво толкова много от нашите кметове да се поучат от него. Да застанат отпреде му с наведена глава, не, с посипана с пепел глава и да питат: "Гусин Джулиани, молим, кажете ни какво да правим?" Той не упълномощава ближния си да му върши работата, не. Не губи време в изгъзици и алчност. Не се разкъсва между поста си на кмет и този на министър или депутат. (Чувате ли ме вие там, в трите Стендалови града - Неапол, Флоренция и Рим?) Той веднага се притече и веднага влезе във втория небостъргач, рискува да се превърне в пепел заедно с другите. Спаси се на косъм и по случайност. И за четири дни успя да реанимира града. Град с девет милиона и половина обитатели, обърни внимание, почти два милиона от които - само в Манхатън. Как го постигна, не ми е ясно. И той болен като мен, горкият. Ракът, който се връща, връща, и него не пощади. И той, като мен, се преструва на здрав и работи както преди. Но аз работя на бюро, по дяволите, седнала! А той... Приличаше на генерал, който лично участва в битката. На войник, който се хвърля с щик напред. "Хайде, хора, хайдеее! Да запретваме ръкави, по-живооо!" Но можа да го стори, защото онези хора бяха, са от неговото тесто. Хора скромни и чевръсти, би рекъл баща ми, хора, на които им стиска. Колкото до възхитителната им способност да са единни, до почти военно стягане на редиците, с което американците посрещат нещастията и неприятелите - трябва да призная, че отначало и мен ме изненада. Да, знаех, че веднъж бе сработила по времето на Пърл Харбър, тоест, когато народът се сплоти около Рузвелт, а Рузвелт бе влязъл във война с Хитлерова Германия, Мусолиниева Италия и Хирохитова Япония. Да, усетих я донякъде след убийството на Кенеди. Но последва войната във Виетнам, жестокото разделение, настъпило поради войната във Виетнам, нещо, което в известен смисъл ми припомни тяхната Гражданска война отпреди век и половина. Така че, когато видях бели и черни да плачат прегърнати, прегърнати, забележи, когато видях демократи и републиканци прегърнати да пеят "God save America, Господ да пази Америка", когато ги видях да отхвърлят всяко различие, окаменях. Същото изпитах, когато чух Бил Клинтън (особа, към която никога не съм изпитвала кой знае каква симпатия) да призовава: "Нека се сплотим около Буш, имайте доверие в нашия президент". И когато тези думи бяха повторени настойчиво от съпругата му Хилари, понастоящем сенатор за щат Ню Йорк. И когато ги изрече и Либерман, бившият кандидат за вицепрезидент от страна на демократите. (Единствено разгроменият Ал Гор запази жалко мълчание). И когато Конгресът гласува единодушно за започване на война и наказване на отговорните. Де Италия да можеше да си извлече поука! Италия е толкова разпокъсана страна. Толкова сектантска, толкова натровена от племенните си низости! В Италия се мразят дори членовете на една и съща партия. Не умеят да бъдат заедно дори когато са под една и съща емблема, с едни и същи значки, за бога! Ревниви, жлъчни, суетни, нищожни, не мислят за друго, освен за личните си интереси. За собствената си кариерка, за собствената си славичка, за провинциалната си популярност. В името на своите лични интереси си играят номера, взаимно се предават, обвиняват се, окалват се... Аз съм абсолютно уверена, че ако Усама Бин Ладен вдигне във въздуха кулата на Джото2 или наклонената кула в Пиза, опозицията ще окне срещу правителството. А правителството - срещу опозицията. Шефовете от правителството и шефовете от опозицията - срещу собствените си съмишленици и другари. А сега ми позволи да обясня откъде произлиза способността на американците да се обединяват. От техния патриотизъм. Аз не знам дали в Италия видяхте и разбрахте какво се случи в Ню Йорк, когато Буш отиде да благодари на работниците (и работничките), които се ровят из останките от двете кули и опитват да спасят някой и друг оцелял, но не могат да измъкнат нищо повече от някой нос или някой пръст. Обаче не се отказват. Не се примиряват, тъй че, като ги попиташ как смогват, отговарят: "I can allow myself to be exhausted, not to be defeated. Мога да си позволя да съм изтощен, но не и сломен". Всички. Млади, още по-млади, средно стари. Бели, черни, жълти, кафяви, лилави. Видяхте ли ги, или не? Докато Буш им благодареше, не спираха да развяват американски знаменца със свити в юмрук ръце и да реват: "Юесей! Юесей! Юесей! USA! USA! USA!" В една тоталитарна държава бих си рекла: "Виж ти - как добре са ги организирали Властите!" Не и в Америка. В Америка не можеш ги организира тези работи. Не можеш да ги направляваш, да им нареждаш. Още по-малко в един метрополис без илюзии като Ню Йорк, при работници като работниците от Ню Йорк. Истински чешити. По-свободни от вятъра. Те и на собствените си синдикати не се подчиняват. Но а си посегнал на знамето им, а си посегнал на Родината... На английски няма дума за Родина. За да кажеш Родина, трябва да обединиш две думи Father Land, Отечество. Mother Land, Матерна Земя. Native Land, Рождена Земя. My Country, Моята Страна. Но съществителното Patriotism съществува. Прилагателното Patriotic съществува. И, освен Франция, май не се сещам за по-патриотична страна от Америка. Ах! Тъй ме трогнаха тези работници, които със свити юмруци и развети знамена ревяха: Юесей-Юесей-Юесей, без никой да им го нарежда. И някак се почувствах унизена. Защото италиански работници, които да развяват трибагреник и да реват Италия-Италия-Италия, не мога да си представя. Виждала съм ги по манифестации и банкети да развяват много червени знамена. Реки, езера от червени знамена. Но развети трибагреници съм виждала съвсем мъничко. Всъщност - николко. Зле управлявани или тиранизирани от една арогантна и покорна на Съветския Съюз партия, трибагрениците винаги са ги оставяли на противниците си. Но и противниците не е като да им намериха по-добро приложение. Е, и не злоупотребиха, слава богу. И богомолците - също. Що се отнася до простака със зелена риза и зелена вратовръзка, той дори и не знае кои са цветовете на трибагреника. Mi-sun-lumbard, mi-sun-lumbard, ломбардец съм, ломбардец. Неща, които ни връщат на нивото на някогашните войни между Флоренция и Сиена. И в резултат от които днес италианското знаме се вижда единствено по Олимпиадите, ако по случайност спечелим някой медал. Нещо по-лошо, вижда се само по стадионите, когато има международна футболна среща. Уникална възможност, между другото, да се чуе и викът Италия-Италия. Ех! Каква грамадна разлика има между една страна, в която знамето на Родината се развява от хулиганите по стадионите и туйто, и една страна, в която го развява целият народ. Например от свободомислещи работници, които разравят останките, за да извадят я ухо, я нос от съществата, изтребени от синовете на Аллах. Или събират онова мляно кафе.

***

Работата е там, че Америка е специална страна, драги мой. Страна, достойна за завист и за ревност заради нещата, които нямат нищо общо с богатството й и пр. Такава е, защото се е родила от една душевна необходимост, необходимостта от родина, и от най-висшата идея, която някога е идвала на Човека: идеята за Свободата, за свободата, обвързана с идеята за равенството. Такава е и защото, когато се е раждала, идеята за свободата още не е била на мода. Нито пък идеята за равенството. Никой, освен броени философи, наречени Просветители, не говорел за тези неща. Не можело да се открият другаде, освен в прескъпото многотомно книжище, наречено "Encysclopedie". И освен писателите или другите интелектуалци, освен князете и господарите, които имали пари да си купят книжището или книгите, вдъхновили книжището, кой въобще разбирал нещо от Просвещението? Нали не се ядяло това Просвещение! Дори революционерите от Френската революция не говорят за него, а Френската революция е почнала през 1789 г., тоест тринайсет години след Американската, избухнала през 1776 г. (Още една подробност, която антиамериканците с тяхното хак-им-е-на-американците, не знаят или се правят, че са забравили. Гадни лицемери.) Това е една специална страна, страна за завиждане също, защото идеята за свободата била възприета от често неграмотни, най-малкото необразовани селяни. Заселниците от американските колонии. И защото била въплътена от една малка групичка изключителни предводители: мъже с огромна култура и огромни качества. The Founding Fathers, Бащите-основатели. Имаш ли представа какви са били Бащите на нацията, БенджаминФранклиновците, ТомасДжеферсъновците, ТомасПейновците, ДжонАдамсовците, ДжорджВашингтоновците и т. н.? Нещо коренно различно от адвокатчетата (както много точно ги наричаше Виторио Алфиери) от Френската революция! Нещо коренно различно от мрачните и истерични палачи на Терора, Маратовци, Дантоновци, Сенжюстовци и Робеспиеровци! Тези чешити, Бащите-основатели, гръцкия и латинския ги знаели така, както италианските преподаватели по гръцки и латински (ако още съществуват такива) никога няма да ги научат. Чешити, изчели на гръцки Аристотел и Платон, на латински - Сенека и Цицерон. А принципите на гръцката демокрация владеели толкова добре, колкото дори марксистите по мое време не владееха теорията за принадената стойност. (Ако допуснем, че изобщо я познаваха.) Джеферсън говорел и италиански. ("Тоскански", казвал той). На италиански се изразявал и четял твърде свободно. Затова заедно с двете хиляди лозови пръчки за разсад, хилядата маслинови дръвчета и нотната хартия, която трудно се набавяла във Вирджиния, през 1774 г. флорентинецът Филипо Мацеи му занесъл и няколко екземпляра от книгата на някой си Чезаре Бекария, озаглавена "За престъпленията и наказанията".3 Що се отнася до самоукия Франклин, той бил просто гений. Учен, печатар, издател, писател, журналист, политик, изобретател. През 1752 г. открил електрическата природа на мълнията и изобретил гръмоотвода. Е кажи сега, че е малко. И точно начело с тези изключителни, качествени хора, през 1776 г. често неграмотните, най-малкото необразовани селяни се вдигнали на бунт срещу Англия. Подели своята война за независимост, Американската революция. Е... Независимо от пушките и барута, независимо от мъртвите, които са цената, плащана за всяка война, те успели да не я удавят в реките от кръв на бъдещата Френска революция. Избегнали гилотината и кланетата във Вандея. Направили си я с лист хартия, който заедно с душевната необходимост, необходимостта от родина, конкретизирал най-висшата идея за свободата, за свободата, обвързана с равенството. Декларацията на независимостта. "We hold these Truths to be self-evident... Ние смятаме следните истини за очевидни. Че всички Хора са създадени еднакви. Че са дарени от Господа с определени неотменни Права. Че сред тези Права са и правото на Живот, Свобода, Търсене на Щастието. Че за да гарантират тези Права, Хората трябва да сформират правителствата..." Същият този лист хартия, който от Френската революция насам всички ние с по-голям или по-малък успех преписваме от тях, от който се вдъхновяваме, все още продължава да е гръбнакът на Америка. Жизненият сок на тази нация. Знаеш ли защо? Защото преобразява поданиците в граждани. Защото преобразява плебса в Народ. Защото го приканва, нещо повече, заповядва му да се самоуправлява, да изразява индивидуалностите си, да търси щастието си. Точно обратното на онова, което комунизмът правеше, като забраняваше на хората да се бунтуват, самоуправляват, изразяват, обогатяват и поставяше НВ Държавата на обичайното място за царете. "Комунизмът е монархически режим, старомоден тип монархия. И като такъв им рязва на мъжете топките, а като резнеш на един мъж топките, вече не е мъж", казваше баща ми. Казваше и че вместо да въздига плебса, комунизмът превръща всички в плебс. Прави от всички голтаци. Е, според мен Америка въздига плебса. Всички са плебеи в Америка. Бели, черни, жълти, кафяви, лилави, тъпи, умни, бедни, богати. Нещо повече - най-големите плебеи са най-големите богаташи. В повечето случаи истински дръвници! Груби, невъзпитани. Веднага се забелязва, че никога не са чели монсиньор Дела Каза,4 че никога не са имали нещо общо с изтънчеността и добрия вкус, и бон тона. Въпреки парите, които пръскат, за да се обличат например, са толкова лишени от елегантност, че в сравнение с тях дори английската кралица изглежда шик. Но са въздигнати, бога ми. Никъде на този свят няма нещо по-силно, по-мощно от въздигнатия плебс. Винаги ще си строшиш главата, ако плебсът е въздигнат. А с Америка винаги всички са си трошили главата. Англичани, германци, мексиканци, руснаци, нацисти, фашисти, комунисти. Накрая си счупиха главата дори виетнамците, които след победата се видяха принудени да се споразумеят с тях, така че сега, когато някой бивш президент на Съединените щати отива на посещение там, са на седмото небе от щастие. "Bienvenu, Monsieur le President, bienvenu!" Проблемът е, че виетнамците не се молят на Аллах - със синовете на Аллах няма да е лесно. Ще продължи дълго и няма да е лесно. Стига останалата част от Запада да спре да се улива от страх. И малко да се позамисли и помогне.

***

Разбира се, не говоря за хиените, които си умират от кеф пред гледките на разруха и се подкискват хак-им-е-хак-им-е-на-американците. Говоря за хората, които - без да са глупави или лоши - все още се помайват в предпазливости и съмнения. Към тях се обръщам: събудете се, хора, събудете се! Така, както сте притеснени да тръгнете срещу течението, тоест - да изглеждате расисти (думата, освен това, е неподходяща, защото става въпрос не за раса, а за религия), не разбирате или не искате да разберете, че вече е започнал един Кръстоносен поход наопаки. Така, както сте свикнали на двойна игра, както сте заслепени от късогледство, не разбирате или не искате да разберете, че вече е в ход една религиозна война. Която може и да е пожелана и обявена само от фракция на онази религия, но все едно е религиозна война. Война, която те наричат Джихад. Свещена война. Война, която може и да няма за цел завземането на нашата територия, но със сигурност цели завземането на нашите души. Лишаването ни от нашата свобода и нашата цивилизация. Унищожението на нашия начин на живот и смърт, на нашия начин да се молим или да не се молим, на нашия начин да ядем и пием, и да се обличаме, и да се забавляваме, и да се информираме. Не разбирате или не искате да разберете, че ако не се противопоставим, ако не се защитим, ако не се борим, Джихадът ще победи. И ще разруши света, който, добре или зле, сме успели да съградим, да променим, да усъвършенстваме, да направим малко по-умен, сиреч по-малко фарисейски или направо нефарисейски. И с това ще разруши културата ни, изкуството ни, науката ни, нравствеността ни, стойностите ни, удоволствията ни... Боже! Не си ли давате сметка, че Усама Бин Ладеновците се смятат за упълномощени да убиват вас и децата ви, защото пиете вино или бира, защото не носите дълга брада или фередже, защото ходите на театър или кино, защото слушате музика и си тананикате песнички, защото танцувате в дискотеките или у дома, защото гледате телевизия, защото ходите с къси поли или шорти, защото на плажа или в басейна сте голи или почти голи, защото се чукате когато си искате, където си искате и с когото си искате? Дори и за това ли не ви пука, глупаци? Аз съм атеистка, слава богу. И нямам никакво намерение да се оставям да ме убият, защото съм такава. От двайсет години го казвам, от двайсет! Доста по-меко, не с такова пристрастие, преди двайсет години писах за тези неща в една уводна статия за "Кориере". Това беше текст на човек, свикнал да се намира в компанията на всякакви раси и креда, на гражданка, свикнала да се бори с всякакви фашизми и нетолерантности, на лаичка без табута. Но беше и текст на личност, възмутена от онези, които не усещат вонята на една предстояща Свещена война и позволяват прекалено много волности на синовете на Аллах. Та, преди двайсет години, мисълта ми звучеше приблизително така: "Какъв е смисълът да уважаваме някого, който не ни уважава? Какъв е смисълът да защитаваме тяхната култура (или предполагаема култура), при положение, че те нехаят за нашата? Аз искам да защитавам нашата и ви съобщавам, че Данте Алигиери ми харесва повече от Омар Хаям." Майко мила. На кръст ме разпънаха. "Расистка, расистка!". Пак прогресистите (тогава се казваха комунисти) ме разпнаха. Впрочем със същата обида ме преследваха и когато Съветският съюз нападна Афганистан. Помниш ли онези брадатите с фустите и тюрбаните, които, преди да стрелят с миномета, дори при всеки изстрел от миномета крещяха възхвали към Господа? "Аллах акбар! Аллах акбар!" Аз добре ги помня. И от съчетанието на думата Господ с изстрела от миномет тръпки ме побиваха. Струваше ми се, че съм в Средните векове и казвах: "Руснаците са каквото са и толкоз. Но трябва да признаем, че с воденето на тази война те и нас защитават. И им благодаря". Айде пак - расистка, та расистка! В тяхната слепота не искаха даже и да чуят какво имам да разкажа за зверствата, които синовете на Аллаха извършваха върху пленените военни. (Режеха им с трион ръцете и краката, сещаш ли се? Каприз, на който вече се бяха отдавали в Ливан с християнските и еврейските пленници). Не желаеха да разправям тези неща, не. И само и само за да се правят на прогресисти, аплодираха американците, които, видиотени от страх пред Съветския съюз, затрупваха с оръжия героичния-афгански-народ. Обучаваха брадатите и заедно с тях един трижди брадат Усама Бин Ладен. Вън-руснаците-от-Афганистаааан! Руснаците-да-си-вървят-от-Афганистаааан! На, руснаците си тръгнаха от Афганистан, доволни ли сте? И от Афганистан брадатите типове на трижди брадатия Усама Бин Ладен пристигнаха в Ню Йорк заедно с голобрадите сирийци, египтяни, иракчани, ливанци, палестинци, саудити, от които се състоеше бандата на деветнайсетте разкрити камикадзе, доволни ли сте?
По-лошо - сега тук си блъскат главата върху следващата атака, която ще ни засегне с химически, биологически, радиоактивни, ядрени оръжия. Говори се, че новата касапница е неизбежна, защото Ирак им доставя материал. Приказва се за ваксини, противогази, чума. Всички се питат кога... Доволни ли сте? Има хора, дето нито са доволни, нито недоволни. Хич не им пука. Америка е далеч, нали, между Европа и Америка има цял океан... Да, ама не, драги мои. Не. Има една вадичка. Защото когато в опасност е участта на Запада, оцеляването на нашата цивилизация, Ню Йорк сме ние. Америка сме ние. Ние, италианците, ние, французите, ние, англичаните, ние, германците, ние, австрийците, ние, унгарците, ние, словаците, ние, поляците, ние, скандинавците, ние, белгийците, ние, испанците, ние, гърците, ние, португалците. Ако рухне Америка, рухва и Европа. Рухва Западът, рухваме ние. И не само във финансов план, тоест, планът, който явно най-много ви занимава. (Един път, бях млада и наивна, казах на Артър Милър: "Американците измерват всичко в пари, за нищо друго не мислят, освен за парите". А Артър Милър отговори: "А вие?") Във всички планове ще рухнем, драги мой. И един ден вместо камбаните си ще заварим мюезини, вместо късите полички - фереджета, вместо конячето - камилско мляко. И това ли не разбирате, и това ли отказвате да разберете?! Блеър го разбра. Дойде тук и засвидетелства, препотвърди пред Буш солидарността на англичаните. Не солидарност, изразена в плямпане, сълзи и сополи, а солидарност, основана върху похода срещу терористите и военното сътрудничество. Ширак не. Както знаеш, миналата седмица той беше тук на официално посещение. Отдавна предвидено, не по повода. Видя останките от двете кули, узна, че мъртвите са неизчислим, несподелим брой, но не се разстрои. В интервюто пред CNN моята приятелка Кристиан Аманпур цели четири пъти го попита по какъв начин и в каква степен възнамерява да се изправи срещу Джихада и четири пъти Ширак избегна отговора. Изниза се като змиорка. Идеше ми да му изкрещя: "Мосю Президент! Помните ли десанта в Нормандия? Знаете ли колко американци измряха в Нормандия, за да изпъдят нацистите и от Франция?" Като изключим Блеър, впрочем, и сред другите европейци не виждам Ричардовци с лъвски сърца. Най-малко в Италия, където правителството не разкри и не арестува нито един съучастник или заподозрян в съучастие на Усама Бин Ладен. Ама моля ви, господин кавалер, моля ви!5 Въпреки страха от войната, във всяка европейска държава бе разкрит и арестуван по някой съучастник на Усама Бин Ладен. Във Франция, Германия, Англия, Испания... Но в Италия, където в джамиите на Милано, Торино и Рим е фрашкано с нехранимайковци, които превъзнасят Усама Бин Ладен, не се намериха терористи в очакване да вдигнат във въздуха купола на Св. Петър, нито един. Нула. Нищичко. Никой. Обяснете ми, господин кавалер: толкова ли са некадърни Вашите полицаи и карабинери? Толкова ли са смотани Вашите тайни служби? Толкова ли са Ви тъпи функционерите? Всички ли синове на Аллаха, които сме приютили, всички ли са бистра вода ненапита, никой от тях ли няма нищо общо с това, което се случи и се случва? Или пък за провеждането на справедливи разследвания, за разкриването и арестуването на онези, които досега не сте разкрили и арестували, Вие се притеснявате да понесете обичайното изнудване с "расист-расист"? Аз, видите ли, не. Боже! Аз не отричам никому правото да се страхува. Който не се страхува от войната, е глупак. А който се опитва да докаже, че не го е страх от войната, писала съм го хиляди пъти, е едновременно глупак и лъжец. Но в Живота и в Историята има моменти, в които не е позволено да се страхуваш. Моменти, в които да се страхуваш е неморално и нецивилизовано. И онези, които поради слабост, липса на кураж или поради навик да седят на два стола, се отдръпват от тази трагедия, на мен ми изглеждат като мазохисти.

***

Мазохисти, да, мазохисти. Защото хайде да поговорим за това, на което ти викаш Конфликт-между-двете-Култури! Мен, ако държиш да знаеш, дори ме дразни да говоря за две култури - да ги слагам в една и съща плоскост, сякаш са две паралелни реалности, с еднаква тежест и еднакви измерения. Защото зад нашата цивилизация стоят Омир, Сократ, Платон, Аристотел, Фидий, за бога. Древна Гърция с Партенона и своето откритие - Демокрацията. Древен Рим с величието си, със законите си, със схващането си за Закона. Със скулптурите, литературата, архитектурата. Зданията и амфитеатрите, акведуктите, мостовете, пътищата. Зад нашата цивилизация се намира и един революционер на име Христос, загинал на кръста, който ни научи на идеите за любов и справедливост (и ако ние не сме схванали поуката, живи-здрави). И Църквата, която, прави сте, даде Инквизицията. Която измъчва и изгаря хиляди пъти на кладата, прави сте. Която с векове потиска, с векове принуждава да се ваят и рисуват само Христоси и Богородици, която почти уби Галилео Галилей. Унижи го, запуши му устата. Но и допринесе неимоверно за историята на Мисълта, нали така? Зад нашата цивилизация е и Възраждането. Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело, музиката на Бах, Моцарт и Бетховен. Та чак до Росини, Доницети, Верди & ко. Онази музика, без която не умеем да живеем и която в тяхната култура (или предполагаема култура) е забранена. Тежко ти, ако си свирукаш някоя песничка или тананикаш хора от "Набуко". Накрая имаме и Науката, за бога. Наука, която разбра много болести и сега ги лекува. Аз съм все още жива благодарение на нашата наука, не на онази на Мохамед. Наука, която изобрети удивителни машини. Влака, автомобила, самолета, космическите кораби, с които отидохме на Луната и на Марс и скоро ще отидем къде ли не. Наука, която промени лицето на планетата благодарение на електричеството, радиото, телефона, телевизията. Впрочем вярно ли е, че лицемерите от левицата не искат да признаят това, което току-що казах?!? Боже, ама че идиоти! Никога няма да се променят. А сега ето неизбежният въпрос: какво стои зад онази, другата култура? Де да знам! Колкото и да търся, не откривам там друго, освен Мохамед с неговия Коран и Авероес с научните му заслуги (коментарите на Аристотел и пр.) Арафат открива и числата и математиката. Отново с крясъци и пръски слюнка, през 1972 г. той ми каза, че неговата култура превъзхожда моята многократно, защото неговите деди са измислили числата и математиката. Но Арафат е късопаметен. Затова си сменя мнението и си противоречи на всеки пет минути. Неговите деди не са измислили числата и математиката. Измислили са как се записват числата, които и ние, неверниците, ползваме, а математиката се е зародила почти едновременно във всички древни цивилизации. В Месопотамия, в Гърция, в Индия, в Китай, в Египет, сред Маите... Вашите деди, многоуважаеми господин Арафат, не са ни оставили нищо повече от някоя и друга красива джамия и една книга, с която от хиляда и четиристотин години ми късат нервите много повече, отколкото християните с Библията и евреите с Петокнижието. А сега да видим кои са достойнствата, с които блести въпросният Коран. Достойнства ли? Откак синовете на Аллаха почти разрушиха Ню Йорк, експертите по Исляма не спират да славословят Мохамед - обясняват, че Коранът проповядвал мир, братство и справедливост. (Впрочем и Буш го казва, горкият Буш. От само себе си се разбира, че Буш трябва да угоди на двайсет и четирите милиони американци-мюсюлмани, да ги убеди да изпеят това, което знаят за евентуалните роднини или приятели, или познати, предани на Усама Бин Ладен.) Ами оная постановка - око-за-око-зъб-за-зъб, как ще я обяснят? А фереджето, или по-скоро булото, което покрива лицата на мюсюлманките, тъй че ако искат да хвърлят поглед на своя ближен, нещастниците трябва да се взират през гъстата мрежа пред очите си? А полигамията и принципът, че жените струват по-малко от камилите, не бива да ходят на доктор, да се снимат и т.н.? Как се обяснява възбраната над алкохола и смъртното наказание за пиещите? И това го има в Корана. И май не изглежда толкова справедливо, братско, миролюбиво. Ето, значи, моят отговор на твоя въпрос за Конфликта-между-двете-Култури. На света има място за всички, мисля. У дома си всички правят това, което си щат. И ако в някои страни жените са толкова глупави да приемат фереджето или по-скоро булото, иззад което се взират през гъста мрежа пред очите, толкова по-зле за тях. Ако са толкова изветрели, че приемат да не ходят на училище, на доктор, да се снимат и пр., толкова по-зле за тях. Ако са такива патки да се оженят за някакъв задник, който иска четири жени, толкова по-зле за тях. Ако техните мъже са толкова тъповати, че да не пият бира и вино, също. Не съм аз тази, която ще им пречи. Само това липсваше. Мен са ме възпитали с идеята за свободата, а мама казваше: "Светът е хубав, защото е разнообразен". Но ако претендират да наложат същите неща и на мен, в моя дом... Претендират. Усама Бин Ладен твърди, че цялата планета Земя трябва да стане мюсюлманска, че трябва да бъдем обърнати в Исляма, че с добро или лошо щял да ни обърне, че за тази цел ни избива и ще продължи да ни избива. И това няма как да ни хареса, не. Трябва да ни изпълни с огромно желание да обърнем играта и да убием него. Но проблемът не се решава и не се изчерпва със смъртта на Усама Бин Ладен. Защото Усама Бин Ладеновците вече са десетки хиляди и не само в Афганистан или в другите арабски страни. Има ги навсякъде, а най-настървените са тъкмо на Запад. В нашите градове, по нашите улици, в нашите университети, в ганглиите на технологията. Тази технология, с която всеки малоумник може да борави. Кръстоносният поход е потеглил отдавна. И работи като швейцарски часовник, поддържан от един фанатизъм и една коварност, сравними само с фанатизма и коварността на Торквемада, когато бил начело на Инквизицията. Да се общува с тях е невъзможно. Немислимо е и да се беседва. Извинителното, толерантното или доверчивото отношение спрямо тях пък е самоубийствено. И онези, които вярват в противното, се самозаблуждават. Казва ти го човек, който този тип фанатизъм го познава доста добре от Иран, Пакистан, Бангладеш, Саудитска Арабия, Кувейт, Либия, Йордания, Ливан и от собствения си дом. Тоест - от Италия. Познава го и даже посредством пошли, дори гротескни епизоди е получавал смразяващи потвърждения за съществуването му. Никога няма да забравя какво ми се случи в иранското посолство в Рим, когато поисках виза, за да ида в Техеран и да интервюирам Хомейни. Бях с червен лак на ноктите. За тях - белег на безнравственост. Държаха се с мен, сякаш съм проститутка, която трябва да бъде изгорена на клада. Заповядаха ми светкавично да махна червеното. И ако не бях им казала, даже креснала какво ми се щеше аз да им махна, да им откъсна... Няма да забравя и това, което ми се случи в Ком, свещения град на Хомейни, където, бидейки жена, не бях приета в нито един хотел. За да интервюирам Хомейни, трябваше да нахлузя фередже, а за да нахлузя фередже, трябваше да си сваля дънките, за да си сваля дънките, трябваше да се скрия някъде, въпреки че можеше и да го направя в колата, с която пристигнах в Техеран. Но преводачът ми попречи. Вие-сте-луда, вие-сте-луда, за-подобно-нещо-в-Ком-разстрелват. Предпочете да ме заведе в бившия царски дворец, където един милозлив пазач ни пусна, предостави ни бившата Тронна зала. Чувствах се като Дева Мария, която, за да роди Исус, търси подслон заедно с Йосиф в затопления от магарето и вола обор. Но Коранът забранява на неженени мъж и жена да се затварят сами, уви, и изведнъж вратата се отвори. Моллата-отговорник по Контрола на нравствеността влетя с вик срамота-срамота, грях-грях и оттам нататък разстрелът имаше само една алтернатива: женитбата. Да подпишем краткосрочния брачен договор (за четири месеца), който моллата ни развяваше под носовете. Бедата беше, че преводачът вече имаше испанка за жена, някоя си Консуело, която и дума не даваше да се издума за полигамия, а пък аз не желаех за никого да се омъжвам. Още по-малко за иранец с жена-испанка, която дума не дава да се издума за полигамия. В същото време не исках да си умра застреляна, тоест да пропусна интервюто с Хомейни. Над такава дилема си блъсках главата тогава и... Сигурно ти е смешно. Мислиш, че разправям вицове. Е, в такъв случай няма да ти разказвам продължението на тази история. За да те разплача, ще ти разкажа една друга, за дванайсетте нечестиви младежи, които след края на войната в Бангладеш видях да екзекутират в Дака. Екзекутираха ги на стадиона, с пушечни изстрели в гърдите или корема и в присъствието на двайсет хиляди вярващи, които аплодираха от трибуните в името на Господа. Стадионът кънтеше: "Аллах акбар, Аллах акбар". Знам, знам: в Колизеума древните римляни, същите тези древни римляни, с които моята култура трябва да се гордее, се забавлявали да гледат как християните стават храна на лъвовете. Знам, знам: във всички европейски страни християните, същите тези християни, на които въпреки атеизма си признавам заслугата към историята на Мисълта, се забавлявали да гледат как горят еретиците. Но оттогава е минало доста време, станали сме мъничко по-цивилизовани, така че и синовете на Аллаха трябваше да са разбрали, че някои неща не бива. След дванайсетте нечестиви младежа бе убито и едно дете, което, за да спаси осъдения си на смърт брат, се нахвърли срещу палачите. Смазаха му главата с военните си ботуши. И ако не вярваш - хубаво: препрочети моята хроника или хрониката на френските или немски журналисти, които, потресени като мен, бяха там като мен. Нещо повече: разгледай снимките, които един от тях направи. Както и да е, не е това, което държа да подчертая. А факта, че, след финала на кланицата, двайсетте хиляди вярващи (сред тях и много жени) напуснаха трибуните и слязоха долу. Не буйно, не безредно и на талази, не. А стройно, тържествено. Бавно образуваха върволица и, все в името на Господа, минаха по труповете. С все същия тътен Аллах-акбар, Аллах-акбар. Сринаха ги като двете кули в Ню Йорк. Направиха ги на кървав килим от смачкани кости. О, бих могла да продължавам до безкрай. Да ти кажа никога неизричани неща, неща, от които ти се изправят косите. За вдетинения Хомейни например, който след интервюто свика банкет в Ком, за да заяви, че съм го обвинила, защото реже гърдите на жените. От въпросния банкет бе извлечен видеоматериал, който с месеци беше предаван по телевизията от Техеран, тъй че, когато на следващата година кацнах там, бях арестувана моментално след слизането си от самолета. Работата ми беше спукана, знаеш ли, почти спукана. Беше точно периодът на американските заложници... бих могла да ти разкажа и за Муджибур Рахман, който, пак в Дака, бе заповядал на партизаните си да ме очистят, защото съм опасна европейка, но за щастие, с риск за собствения си живот, един английски полковник ме спаси. Или за палестинеца на име Хабаш, който двайсет минути ме държа с насочена към главата картечница. Боже, какви хора!
Единствените, с които въобще съм имала цивилизовани отношения, остават горкият Али Бхуто, министър-председателят на Пакистан, загинал на бесилката заради тесните си връзки със Запада, както и чудесният крал на Йордания, Хюсеин. Но те двамата бяха мюсюлмани колкото аз - католичка. Все едно, искам да завърша мисълта си. Завършек, който няма да хареса на мнозина, тъй като да защитаваш собствената си култура в Италия взе да се превръща в смъртен грях. И тъй като, притеснени от неточната дума "расист", всички са млъкнали като пукели.

***

Аз не ходя да опвам палатки в Мека. Не ходя да пея "Отче наш" и "Авемария" на гроба на Мохамед. Аз не ходя да пикая по мрамора на техните джамии, не ходя да сера под техните минарета. Когато се намирам в техните страни (нещо, от което никога не ми е ставало по-добре), не забравям, че съм гостенка и чужденка. Внимавам да не ги обидя с дрехи, жестове или поведение, които за нас са нормални, а за тях - недопустими. Държа се с тях с необходимото уважение, с необходимата любезност, извинявам се, ако поради разсеяност или невежество наруша някое от техните правила или суеверия. И отправям към теб този вик на болка и възмущение, докато пред очите ми още стоят картини, които не са задължително свързани с апокалиптичните сцени, с които започнах. Една от тях е символичната за мен картина (символична, затова и вбесяваща) на голямата палатка, с която преди едно лято сомалийските мюсюлмани три последователни месеца загрозяваха и осираха, и оскърбяваха катедралния площад във Флоренция.
Моят град. Палатка, вдигната, за да кори, осъжда и обижда италианското правителство, което ги подслонява, но не им дава необходимите за шляйкане из Европа бумаги и не им позволява да доведат в Италия ордите от свои роднини. Майки, татковци, братя, сестри, лели, чичовци, братовчеди, бременни снахи и роднини на роднините. Палатка, разположена до красивия дворец на Архиепископството, върху чийто тротоар държаха обувките или чехлите, които в техните страни нареждат пред джамиите. И до обувките или чехлите - празните бутилки от водата, с която си миеха краката преди молитва. Палатка, вдигната срещу катедралата с купола на Брунелески, а отстрани - Баптистерият със златните врати на Гиберти. Палатка, подредена като примитивно жилище: столове, масички, сгъваеми, дюшеци за спане и чукане, котлончета за готвене на храна и умирисване на площада с пушек и воня. И благодарение на обичайната безсъвестност на Националната електрическа компания, която държи на нашите произведения на изкуството точно колкото държи на пейзажа ни - снабдена с електричество. Палатка, която благодарение на един касетофон пунктуално надъхваше вярващите, проглушаваше вярващите и задушаваше звъна на камбаните с наглия глас на мюезина. Отгоре на всичко - жълтите ивици урина, кощунствено протекли по мрамора на Баптистерия. (По дяволите! Дълга им е струята на тези синове на Аллаха! Как успяваха да уцелят мишена зад предпазна решетка, тоест на почти два метра от пикочоотделителната им система?) И освен жълтите ивици урина - вонята на лайна, която спираше дъха пред Сан Салваторе ал Весково, прелестният римски храм (от хилядната година) на гърба на катедралния площад, превърнат от синовете на Аллах в кенеф.
Знаеш добре. Знаеш добре, защото аз ти се обадих тогава и те помолих да говориш за това в "Кориере", помниш ли? Обадих се и на кмета, който, вярно е, любезно ме посети вкъщи. Изслуша ме, съгласи се с мен. "Права сте, съвсем сте права..." Но не махна палатката. Забрави за това или не успя. Обадих се и на министъра на външните работи, флорентинец и той, един от онези, които говорят с много подчертан флорентински акцент, пък и с отношение към цялата тази работа. Той също, вярно е, ме изслуша. Съгласи се с мен. "Е, да. Права сте, да." Но и пръст не помръдна да махне палатката и скоро угоди на синовете на Аллаха, които препикаваха Баптистерия и осираха Сан Салваторе ал Весково. (Доколкото ми е известно, татковците и майките, братята и сестрите, лелите и чичовците, братовчедите и бременните снахи сега са там, където искаха да бъдат.) А именно - във Флоренция и другите европейски страни. Тогава смених начина на действие. Повиках един симпатичен полицай, ръководител на отдел "Сигурност", и му казах: "Драги полицаю, аз не съм политик. Когато обещая, че ще направя нещо, го правя. Пък и съм била на война, та от някои неща добре разбирам. Ако до утре не вдигнете шибаната палатка, аз ще я подпаля. Заклевам се в честта си, че ще я подпаля, че и цял полк карабинери няма да ми попречи, затова искам да ме арестувате. Да ме отведете в затвора с белезници. Така ще вляза във всички вестници". Е, тъй като беше по-умен от другите, той я махна в рамките на няколко часа. На мястото на палатката остана само едно безкрайно и гнусно петно мръсотия. Но това се оказа Пирова победа. Защото не повлия изобщо за прекратяване на другите поразии, които от години раняват и унижават едновремешната столица на изкуството, културата и красотата, не отказа изобщо другите свръхнахални гости на града - албанците, суданците, бенгалците, тунизийците, алжирците, пакистанците, нигерийците, които с такъв плам допринасят за търговията с дрога и проститутки, явно позволена от Корана. Е, да: всички са си където бяха и преди моят полицай да разкара палатката. На площада пред Уфици, под камбанарията на Джото. Пред галерията Орканя, около галериите Порчелино. Срещу Националната библиотека, на входа на музеите. По Понте Векио, където от време на време се ръгат с ножове или участват в престрелки. По улиците около Арно, където пожелаха и успяха да си уредят Общината да ги финансира (тъй точно, да ги финансира). По площада на църквата Сан Лоренцо, където се напиват с вино, бира и концентрати, гадните лицемери, и където говорят мръсотии на жените. (Миналото лято, на същия площад, дори на мен, вече стара госпожа, ми подметнаха нещо. То се знае, после им се увидя. Ооо, как им се увидя! Единият още си реве над гениталиите). По историческите улици, където лагеруват под претекст, че продават-стоката-си. Под "стока" разбирай чанти и куфари, копирани от защитените с патент модели, тоест ментета, фотографски увеличения, моливи, африкански статуетки, които невежите туристи взимат за скулптури на Бернини, прахчета-за-шмъркане. ("Je connais mes droits, знам си правата", ми изсъска на Понте Векио един, когото бях видяла да продава прахчета-за-шмъркане). Тежко му и горко на гражданина, ако протестира, тежко му и горко, ако му отвърне тези-права-ходи-да-си-ги-упражняваш-вкъщи. "Расист, расист!". Тежко му и горко на пешеходеца, ако, вървейки сред стоките, които заприщват пътя, случайно докосне уж-статуята на Бернини. "Расист, расист!" Тежко му и горко на регулировчика, който дръзва да се приближи: "Господин син на Аллаха, Ваше Превъзходителство, бихте ли могли евентуално да се преместите с няколко сантиметра и да освободите място на хората да минават?" Ще го изядат с парцалките. Ще го нападнат с нож. Или най-малкото ще го напсуват на майка и на дъщеря. "Расист, расист!" И народът търпи, примирен. Не реагира дори ако му креснеш това, което татко викаше по време на фашизма: "Не ви ли пука за достойнството ви? Малко честолюбие нямате ли, добичета?". И в други градове се случва, зная. В Торино например. Същият Торино, който роди Италия и който вече дори не прилича на италиански град. А на Алжир, Дака, Найроби, Дамаск, Бейрут. Във Венеция. Онази Венеция, в която гълъбите на площад Сан Марко бяха изместени от килимчета със "стока" и в която дори Отело би се чувствал не на място. В Генуа. Онази Генуа, където великолепните дворци, взели ума на Рубенс, са станали техни пленници и креят като изнасилени красиви жени. В Рим. Онзи Рим, където циничната политика на всякакви лъжи и всякакви цветове ги ухажва с надеждата да се сдобие с бъдещия им вот и където ги покровителства самият Папа. (Ваша Святост, защо в името на Единия Бог не си ги приберете във Ватикана? С уговорката да не осират Сикстинската капела, статуите на Микеланджело и фреските на Рафаело, да сме наясно). Сега аз съм тази, която не проумява. Вместо синове-на-Аллах, в Италия ги наричат "чуждестранни работници". Или "необходима-работна-ръка". Що се отнася до това, че някои от тях работят, нямам никакви съмнения. Италианците станаха едни такива изнеженки. Ходят да си почиват на Сейшелските острови. Идват в Ню Йорк да си пазаруват чаршафи в Блумингдейлс. Срамуват се да са общи работници и селяни и вече нямат нищо общо с пролетариата. Но онези, за които говоря, що за работници са? Какво работят? По какъв начин задоволяват нуждата от работна ръка, която бившият италиански пролетариат вече не осигурява? Като лагеруват в града под претекста на стоката-за-продан? Като се шляят и обезобразяват нашите монументи? Като се молят по пет пъти на ден? Пък и има още нещо, което не разбирам. Ако наистина са толкова бедни, кой им дава парите за пътуването в кораба или гумената лодка, с които идват в Италия? Кой им осигурява десетте милиона на глава (минимум десет милиона), необходими за купуването на билета? Да не би пък да е Усама Бин Ладен с цел начало на завоевание, което не е само завоевание на души, но и на територии? Хубаво, дори и да не им ги дава той, работата ми мирише на гнило. Дори и нашите гости да са абсолютно невинни, дори и сред тях да няма никой, който да иска да разруши наклонената кула или кулата на Джото, никой, който да иска да ми нахлузи яшмака, никой, който да иска да ме изгори на кладата на една нова Инквизиция, тяхното присъствие ме обезпокоява. Кара ме да се чувствам неудобно. Бъркат онези, които приемат подобни неща несериозно или оптимистично. Бъркат най-вече онези, които сравняват миграционната вълна, която се стовари върху Италия и Европа, с миграционната вълна, заляла Америка през втората половина на XIX век, или по-точно към края на XIX и началото на XX в. И ще ти кажа защо. Неотдавна попаднах на фраза, произнесена от един от хилядата министър-председатели, почели Италия за броени десетилетия. "Моят чичо също е бил емигрант! Аз го помня моя чичо, който с мукавеното си куфарче заминаваше за Америка!" Или нещо от сорта. Е, не, драги мой. Не. Съвсем не е същото. И то по две доста прости причини. Първата е, че през втората половина на XIX в. миграционната вълна в Америка не беше нелегална, нито пък се дължеше на наглостта на съставляващите я. Самите американци я желаеха и поощряваха. При това с нарочно решение на Конгреса. "Заповядайте, заповядайте, имаме нужда от вас. Ако дойдете, ще ви подарим по едно хубаво парче земя". И филм направиха за това американците. Онзи с Том Круз и Никол Кидман - краят беше поразителен. Сцената с нещастниците, които се надбягват, за да забият бялото знаменце върху земята, която ще стане тяхна, и само най-младите и силните имат шанс да успеят. Другите остават с празни ръце, а някои умират по време на надбягването. Доколкото ми е известно, в Италия Парламентът никога не е взимал решение да кани или поощрява нашите гости да напуснат страните си. Елате-елате-че-толкова-сте-ни-нужни, само-да-дойдете, ще-ви-подарим-по-едно-чифличе-в-Кианти. Те дойдоха при нас по собствена инициатива, с проклетите си надуваеми лодки и напук на бреговата охрана, която се опитваше да ги върне обратно. Тук не става въпрос толкова за емиграция, колкото за нашествие, проведено по нелегален начин. Нелегалност, която смущава, защото не е мека и изпълнена с тъга, а арогантна и защитена от цинизма на политиците, които си затварят едното око за нея. Или и двете. Аз никога няма да забравя миналогодишните сбирки по италианските площади на нелегално пребиваващите, които искаха да се сдобият с позволителни за престой. Разкривените им, зли лица. Вдигнатите им, заплашителни юмруци. Яростните гласове, които ме връщаха в оня Техеран на Хомейни. Няма никога да ги забравя, защото се чувствах обидена от тяхната наглост в моя дом, защото се чувствах подиграна от министрите, които ни казваха: "Бихме искали да ги репатрираме, но не знаем къде се крият". Смотаняци! Те бяха с хиляди по онези площади и въобще не се криеха. За да ги репатрирате, щеше да е достатъчно да ги подредите в редичка, моля-любезни-господине-заповядайте, и да ги откарате до някое пристанище или летище. Втората причина, драги племеннико на чичото с мукавеното куфарче, би я разбрало и едно дете от забавачката. За да се илюстрира, са достатъчни два-три елемента. Първо: Америка е континент. И през втората половина на XIX в., тоест когато Американският конгрес дава карт бланш на имиграцията, този континент е почти безлюден. По-голямата част от населението му е съсредоточена в източните зони, тоест откъм страната на Атлантика, а в Средния Запад има още по-малко хора. Калифорния е почти пуста. Е, Италия не е континент, а много малка и далеч не безлюдна страна. Второ: Америка е твърде млада държава. При положение, че Войната за независимост е била към края на 1700 г., излиза, че е едва на двеста години - ясно е, че културната й идентичност още не е добре оформена. Италия - обратно - е много стара. Нейната история е от поне три хиляди години. Така че нейната културна идентичност е ясно изявена и - няма какво да се заблуждаваме - не може да се абстрахира от една религия, която се нарича християнска, и от една църква, която се нарича католическа. Хората като мен хубаво си казват: аз-с-католическата-църква-нямам-взимане-даване. Обаче имам, уви, имам. Ща не ща. А и как иначе? Родена съм в пейзаж с църкви, манастири, Христоси, Богородици, Светци. Първата музика, която съм чула при идването си на този свят, е била музиката на камбаните. Камбаните на Санта Мария дел Фиоре, заглушени във времената на Палатката от наглия глас на мюезина. В тази музика, в този пейзаж именно съм израсла. Тъкмо посредством тази музика и този пейзаж научих какво е архитектурата, какво е скулптурата, какво е живописта, какво е изкуството. Тъкмо благодарение на тази църква (от която по-късно се отказах) започнах да се питам какво е Доброто, какво - Злото и за бога... Ето, виждаш ли? Пак написах "за бога". При цялото ми безверие, при целия ми атеизъм съм така пропита с католическата култура, че тя дори е станала част от изразните ми средства. Божичко, господи, слава богу, за бога, Исусе Христе, боже мой, бога ми, дево Марийо тук, Христосе там. Тези думи ми идват така спонтанно, че даже не си давам сметка, че ги произнасям или пиша. Искаш ли да ти кажа цялата истина? Въпреки че не мога да простя никога на католическата вяра безчинствата, които стоварва на плещите ми от векове, като се почне с Инквизицията, която е изгорила и една моя баба, горкичката ми баба, въпреки че хич не се разбирам със свещениците и за нищо не са ми потрябвали техните молитви, музиката на камбаните много ми харесва. Гали сърцето ми. Харесват ми и изписаните или изваяни Христоси и Богородици и Светци. Обожавам иконите. Харесват ми и манастирите. Дават ми усещане за умиротворение, понякога завиждам на хората в тях. Пък да си кажем правичката: нашите катедрали са по-хубави от джамиите и синагогите. Нали така? По-хубави са и от протестантските църкви. Виж, гробището, където е погребано моето семейство, е протестантско. Събира мъртви от всички религии, но е протестантско. Имам и една прабаба валденска. И пралеля - евангелистка. Прабаба си, валденската, не я познавах. Но пралеля си, евангелистката, да. Когато бях малка, винаги ме водеше на служба в свойта църква на улица "Бенчи" във Флоренция и... Господи, колко скучаех!
Чувствах се толкова самотна с вярващите наоколо, които пееха псалми и туйто, със свещеника, който не беше свещеник и четеше Библията и туйто, в църквата, която не ми приличаше на църква и която освен малкия амвон имаше голямо разпятие и туйто. Без ангели, без Богородици, без тамян... Липсваше ми дори вонята на тамяна и ми се искаше да съм в съседната базилика Санта Кроче, където тези неща ги имаше. Нещата, с които бях свикнала. И ще добавя: в извънградската си къща в Тоскана имам мъничък параклис. Винаги затворен. Откак мама умря, никой не е стъпвал там. Но аз понякога ходя, за да бърша праха и да проверя дали не са се заселили плъхове и въпреки лаическото си верую, се чувствам комфортно. Въпреки че не понасям поповете, там се движа като в свои води. И мисля, че повечето италианци биха споделили същото усещане. (На мен ми го сподели Берлингуер). Боже мили! (Ето пак). Това, което ти казвам, е, че ние, италианците, не сме в условията на американците - мозайка от етнически и религиозни групи, мешавица от хиляди култури, едновременно отворени за всякакво нашествие и готови да го отблъснат. Това, което ти казвам, е, че, именно защото е определена от векове и много изявена, нашата културна идентичност не може да понесе миграционна вълна, съдържаща хора, които по един или друг начин искат да променят нашата система на живот. Нашите ценности. Това, което ти казвам, е, че у нас няма място за мюезини, минарета, лъжевъздържатели, за тяхното шибано Средновековие, за шибаните им фереджета. А и да имаше, не бих им го отстъпила. Защото това ще означава да захвърля Данте Алигиери, Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело, Възраждането, Рисорджименто, свободата, която за добро или зло сме си отвоювали, нашата Родина. Ще означава да им подарим Италия. А аз Италия няма да им я подаря.

***

Аз съм италианка. Грешат глупаците, които вече ме смятат за американка. Аз американско гражданство никога не съм искала. Преди години един американски посланик ми го предложи по Celebrity Status, но, след като му благодарих, отговорих: "Сър, аз съм много тясно свързана с Америка. Караме се често, често я виня в едно и друго, но сме тясно свързани. Америка за мен е любовник, дори съпруг, комуто ще остана вечно вярна. Ако не ми сложи рога, разбира се. Обичам си го. И никога няма да забравя, че ако не си беше нарушил спокойствието да обяви война на Хитлер и Мусолини, сега можеше и да говоря немски. Никога няма да забравя, че ако не беше противостоял на Съветския съюз, сега можеше и да говоря руски. Обичам го и ми е симпатичен. Харесва ми например обстоятелството, че когато пристигам в Ню Йорк и подавам паспорта си със сертификата за жителство, митничарят ми казва с широка усмивка: Welcome home. Добре дошла у дома. Жестът ми се струва толкова щедър и обичлив. А и ми припомня, че Америка е винаги Refugium Peccatorum за безродните. Но аз вече си имам родина, сър. Моята родина е Италия, моята майчица. Сър, аз обичам Италия. И за мен би било като да се откажа от родната си майка, ако взема американско гражданство". Отговорих му и че моят език е италианският, че пиша на италиански, че на английски превеждам мисълта си и нищо повече. В същия дух, в който превеждам мисълта си на френски, тоест - чувствайки чужд езика. А после му отговорих, че когато слушам химна на Мамели,6 се разчувствам. Че като чуя това Братя-италианци, Италия-е-будна, парапам-парапам-парапам, ми се свива гърлото. Дори пропускам да забележа, че химнът е грозноватичък. Мисля си само: това е химнът на моята Родина. Впрочем, гърлото ми се свива и при вида на развяно бяло-червено-зелено знаме. Естествено, изключвам стадионните хулигани. Аз имам един трибагреник от XIX в. Целият в петна, петна от кръв, изгризан от плъховете. И въпреки че по средата стои гербът на Савоите (но без Кавур, Виктор Емануил II и Гарибалди, който се е покланял на този герб, нямаше как да постигнем обединението на Италия), пазя го като очите си. Като съкровище. Измирали сме за това знаме, за бога! Бесени, разстрелвани, обезглавявани. Убивани от австрийците, от Папата, от Моденския херцог, от Бурбоните. С този трибагреник се преборихме за Рисорджименто, пробуждането. И минахме през обединението на Италия, и войната в Карсо и Съпротивата. За този трибагреник моят прапрапрадядо по майчина линия Джобата се е бил при Куртатоне и Монтанара, и е бил чудовищно обезобразен от австрийски снаряд. За същия трибагреник моите чичовци по бащина линия са претърпели всякакви лишения в окопите на Карсо. За този трибагреник баща ми бе арестуван и измъчван във Вила Тристе от нацифашистите. За този трибагреник цялото ми семейство участва в Съпротивата, аз в това число. В редиците на Справедливост и свобода,7 с боен прякор Емилия. Бях на четиринайсет години. Когато на следващата година се уволних от Италианската армия, корпус Доброволци за свободата, се чувствах толкова горда. Боже господи, аз бях италиански войник! И когато ме уведомиха, че за уволнението ще получа 14 540 лири, не знаех дали да ги приема или не. Струваше ми се нечестно да ги взема, защото съм изпълнявала дълга си към Родината. После ги приех. Вкъщи бяхме всички без обувки. С тези пари купих обувки за мен и сестричките си. Разбира се, моята родина, моята Италия не е днешната Италия. Разглезената, хитруващата, вулгарна Италия на италианците, които мислят само как да се пенсионират преди петдесетата си година и се въодушевяват само по повод отпуска в чужбина и футболни мачове. Лошата, тъпа, страхлива Италия на дребните хиени, които, само и само да стиснат ръката на някоя холивудска звезда, биха продали дъщеря си в бейрутски публичен дом, но ако камикадзетата на Усама Бин Ладен направят хиляди нюйоркчани на планина от пепел, която прилича на мляно кафе, се кискат доволно хак-им-е-на-американците-хак-им-е. Жалката, бъзлива, бездушна Италия с високомерните и неспособни партии, които нито умеят да печелят, нито да губят, но знаят как да залепят тлъстите дирници на своите представители на кресленцето на депутат или министър, или кмет. Все още Мусолиниева Италия с черни и червени фашисти, които те карат да си припомняш ужасната реплика на Енио Флайано: "В Италия фашистите се делят на две категории: фашисти и антифашисти". Не е и Италия на магистратите и политиците, които без идея от граматика проповядват от телевизионните екрани с чудовищни синтактични грешки. (Не се казва "Мислиме, че", простаци! Казва се "Мислим, че"). Не е и Италия на младежите, които при подобни учители тънат в най-възмутително невежество, в сърцераздирателна повърхностност, във вакуум. Дотам, че към синтактичните грешки добавят правописни и ако ги попиташ кои са били карбонарите, кои - либералите, кой е бил Силвио Пелико, кой - Мацини, кой е бил Масимо Д'Адзельо, кой - Кавур, кой е бил Виктор Емануил II, те гледат с угаснала зеница и виснал език. Нищо не умеят или най-много да умеят да играят удобната роля на кандидат-терористи по мирно, демократично време, да развяват черни знамена, да си крият лицето под чорап, малките глупачета. Некадърниците. Нито пък е Италия на жабешкия хор, който след прочитането на тези записки ще ме мрази, защото съм написала истината. Между две порции спагети ще ме прокълнат, ще ми пожелаят да бъда убита от техните протежета, от Усама Бин Ладеновците. Не, не: моята Италия е една идеална Италия. Онази Италия, за която си мечтаех като момиче, когато се уволних от Италианската армия - корпус Доброволци за свободата, и бях преизпълнена с илюзии. Една сериозна, интелигентна, достойна, смела Италия, заслужаваща уважение. Тя, една Италия, която съществува дори да й се запушва устата, дори да бъде подигравана или обиждана, тежко му и горко на онзи, който ми я закачи. Тежко му на онзи, който ми я краде, тежко му на който ми я завладее. Защото дали ще я завладеят французите на Наполеон, австрийците на Франц Йосиф, немците на Хитлер или аверите на Усама бин Ладен, за мен е все едно. Дали ще я завземат с топове или надуваеми лодки, също. Тук ти казвам сърдечно довиждане, драги ми Феручо, и те предупреждавам: нищо повече не ме питай. По-малко от всякога ми се участва в препирни или пустословни полемики. Казах, каквото имах да казвам. Гневът и гордостта ми го повелиха. Чистата съвест и възрастта ми го направиха възможно. А сега трябва да продължа да работя, не желая да бъда обезпокоявана. Точка.

Превела от италиански Нева Мичева



В този текст Ориана Фалачи се обръща към директора на "Кориере дела сера" Феручо Де Бортоли, неин дългогодишен приятел и сътрудник. От войната в Залива световноизвестната журналистка вече не пише за вестника, последователно отказва да изразява мнения по каквито и да било въпроси. На 11 септември обаче лично потърсва Де Бортоли и той успява да я убеди да му даде интервю. На 16 септември, когато полетите до САЩ се възобновяват, той заминава за Ню Йорк и задава на Фалачи въпросите си. Впоследствие решават материалът да е под формата на писмо, от първо лице, и всичко бива пренаписано. Фалачи разрешава публикуването на текста само в книжния вариант на "Кориере" (не и в Интернет), при условие, че всичко - от шрифта до заглавието - бъде запазено както тя го е оформила първоначално.
Н. М.






































































































1. Пиетро Мика (1677-1706) - пиемонтски войник. По време на войната за испанското наследство спасил Торино, обсаден от французите, като взривил подземния проход, по който те възнамерявали да завземат цитаделата. Самият той останал погребан под останките му, б. пр.


























































































































































































































































































2. Камбанарията на катедралата във Флоренция, б. пр.






















































































































































3. Най-известният труд на литератора, икономист и теоретик на правото Чезаре Бекария (1738-1794) от 1764 г., в който се обсъжда адекватността на наказанията спрямо престъпленията и тяхното социално отражение, прокарва се и се мотивира предложението за отмяна на смъртното наказание, бел. прев.











































4. Джовани Дела Каза (1503-1556), флорентински поет, духовник, автор на "Галатей" (1558), трактат за добрите обноски, б. пр.































































































































































































5. "Il Cavaliere" през последните години стана къде насмешливото, къде сервилно нарицателно за Силвио Берлускони - идва от званието "кавалер", присъждано в различни области за заслуги към обществото, икономиката и пр.





















































































































































































































































































































































































































































































































































































































































































































































6. Гофредо Мамели (1827-1849) - поет и патриот, загинал при защитата на Римската република, автор на текста на националния химн на Италия, "Fratelli d'Italia", "Братя италианци" (1847), б. пр.

























7. Giustizia e liberta - либерал-социалистическо антифашистко движение и съответните му партизански бригади по време на Втората световна война, б. пр.