Интелектуалецът и страданието
- Имате ли определение за това "Що е интелектуалец?"
- Да, имам. Сам съм си го изработил. За мен интелектуалецът като социална отговорност и като потенции е нещо повече от интелигента, макар интелигенцията да е социалната база на интелектуалеца. Първо, интелектуалец е човек, който има универсални познания. Разбира се, доколкото може да се говори в съвременния век за някакъв вид енциклопедизъм, но все пак достатъчно универсални познания. Тоест познания и вън от професионалната си област. Второ, трябва да има цялостно виждане върху развитието на обществото, но не абстрактното общество, а това, в което живее. Да има концептуален поглед върху неговото минало, настояще и бъдеще. Да може да обяснява миналото и да прогнозира бъдещето последователно и логично. Трето, това е човек, който - тук въвеждам и български акцент - трябва да има натрупан житейски опит. Житейска мъдрост. Тоест, интелектуалецът е нещо като мъдреца, като старейшината, ако направим аналогия с примитивните общества. Четвърто, той трябва да е със свободен, независим дух. Не може да има поръчков интелектуалец. Не може интелектуалец, на когото са платили - разбира се, не само с пари: с власт, с привилегии, със социални благодарности и т.н. - да защитава определени ценности. Това вече не е интелектуалец; дори да е бил, той се срива...
Продължава да си бъде умен човек, но престава да бъде интелектуалец. Четвъртото мога да съчетая и с пето: интелектуалецът е човек с висок морал, той е морален коректив на обществото. Разбира се, това понякога го поставя в досадната поза на морализатор, но няма как да се избегне, задължително е. Съчетанието между знание и морал при интелигентия човек не е задължително, но при интелектуалеца е задължително. И тук вече идва шестото: интелектуалецът е винаги човек, който заема активна гражданска позиция. Той не може да седи като източен мъдрец в колибата си и да размишлява върху въпросите на битието. Трябва да реагира на всеки проблем, трябва непрекъснато да бие камбаната на обществената съвест. Не е задължително винаги да е прав, но е важно да защитава собствения си възглед, важно е това, което говори, да е негово убеждение, да не му е внушено. Това е за мен интелектуалецът. Затова преди няколко години започнах малък диспут с Атанас Свиленов, в който казах, че в България има 10 - 15 интелектуалци, не повече... Писнало ми беше от подписки на интелектуалци. Интелектуалци се обявяват в подкрепа на това, на онова... И като забълват едни имена: Стефка Костадинова, Богдана Карадочева, Йорданка Христова... Не отричам техните приноси, голямо уважение изпитвам към постиженията им, но това не са интелектуалци! Като се започне подобна подписка, в България се явяват хиляди интелектуалци! Интелектуалците, разбира се, не е задължително да бъдат надпартийни или абсолютно обективни. Но когато защитават някакви идеи, трябва да е ясно, че това не е поръчкова защита. Ще дам като пример интелектуалец вдясно - Блага Димитрова. Тя направи грешки, но това не намалява нейната стойност. Или интелектуалец вляво - Валери Петров. Разбира се, не искам да изброявам интелектуалците на България, защото това би обидило някои хора, пък и в крайна сметка интелектуалецът или се проявява като такъв, или не се проявява. Той може в определени моменти да се срине. И тук вече не мога да не дам пример за платен интелектуалец - Ивайло Петров. Заради министерската заплата в НСРТ той защити сивотата и партийността в националното радио и престана да бъде интелектуалец. Така, както за мен отдавна е престанал да бъде интелектуалец Йордан Радичков, който върви с всички власти и получава ордени и медали отвсякъде... Моите уважения към тях като живи класици на българската литература, но те не са интелектуалци. Защото интелектуалецът трябва непрекъснато да бъде критик на идиотизмите на властта. Той може да подкрепя, разбира се, някаква политическа линия, но когато види нещо нередно, трябва да го каже, това е неговата социална отговорност. И ако не го прави или, по-лошо, ако не го прави заради привилегии, заради пари, тогава категорично престава да бъде интелектуалец.

- Кое все пак е времето, родило интелектуалеца? Сократ интелектуалец ли е бил?
- Абсолютно. Сократ е интелектуалец и неговата смърт е просто класическата смърт на интелектуалеца. Независимо дали чашата с бучиниш е реална или не. Още в Еклесиаста е казано, че който трупа знания, трупа печал. Значи знанието, мъдростта, още повече опитът да защитиш справедливостта в едно общество винаги носят горчивини, носят удари по тялото. Така е.
- А българският интелектуалец? Има ли го?
- Български интелектуалци винаги е имало. Как да не е имало?! Един, който ми се набива веднага в главата, е онзи, от когото намериха само едно стъклено око. В отношението към критиците си обществата са едни и същи, в този смисъл тоталитарното общество не се различава радикално от демократичното. Властниците винаги - дали в демократично, дали в тоталитарно общество - са ги мразели. Затуй в определението за интелектуалец аз може би трябва да вмъкна още нещо - това, че той винаги пада жертва. Интелектуалецът много често е изолиран от обществото, той е често наказван, отблъскван, пращан е в дъното на социалната таблица като аутсайдер, или пък е убиван. Да страдаш, но да защитиш справедливостта, да критикуваш силния на деня - това също е част от образа на интелектуалеца.
- Стават ли интелектуалците за водачи?
- Не. Те са по-скоро неформални лидери, неформални авторитети, които могат да формират общественото мнение, да внушават своите идеи. Рано или късно призивите на интелектуалеца за промяна на обществото биват възприемани и популяризирани. И, общо взето, след неговата смърт се превръщат в канон. Това, за което се е борил, за което може би е дал живота си, после се превръща в обикновен канон, който, ако някой не спази, влиза в затвора. Това е диалектиката на идеите, тя е такава винаги.
- Манхайм говори за склонността на интелектуалеца към самоизолация. Той далеч ли е от практиката?
- Не, не. Самоизолация в смисъл, че той не би излязъл на площада, не би повел тълпите. В този смисъл може да се говори за самоизолация, иначе той не е далеч от практиката. Ако, разбира се, не разбираме под практика как се сади пиперо или работата с лопатата - той от тази практика е много далече. Но иначе следи живота много активно и е осведомен за нещата, случващи се в обществото. Иначе не би могъл да вземе решение или да изрази мнение по даден проблем. Напротив, него много повече го интересува това от всеки друг - да кажем от чиновника, който в службата чете само спортните страници на вестниците. Интелектуалецът е много по-запознат, и то детайлно, с проблемите на обществото от другите граждани.
- Но това не е ли знание от втора ръка?
- Светът е станал глобално село, още от времето на Маклуън той функционира по този начин. Информацията обикаля света. Човек не може да присъства навсякъде, във всяко българско село, град или предприятие. Той получава информация. Тук вече идва значението на информацията - тя трябва да бъде обективна, да не бъде деформирана, да не бъде фалшифицирана. Между другото, интелектуалецът много лесно разбира кога му подхвърлят фалшива информация и кога информацията е достоверна. Има сетиво, има нюх за обективната информация.
- Преди десетина години пак имаше дебат за интелектуалците. Какво се случи днес, та отново се възражда този дебат?
- Може би това, че България перманентно затъва в едни и същи проблеми. И перманентно се прощава с поредното правителство с тъга и омраза... Тук въпросът не е за самите интелектуалци, това е странична екстраполация. Мисля, че в случая по-скоро става дума за това как се управлява обществото - нали избираме интелигенти, умни хора, професионалисти; те обещават да направят едно или друго, а то не става. Защо, питат хората. Но когато питат защо, трябва да си зададат и един допълнителен въпрос. Много е важно, преди да те питат защо не си направил това или онова, да те питат изобщо имал ли си възможност да го направиш. Или пък: кое е зависело от теб и ти не си го направил? Не могат примерно мен да ме държат отговорен за неща, които не съм направил, защото не са зависели от мен. Значи, трябва да се разбере какво зависи от тези хора, какво те са се опитали да направят и какво не са успели. Имаше един виц навремето: че във всяка държава 5 % са умните хора, но в другите държави точно тези 5 % управляват. Това е разликата между нас и другите държави. Почтените хора, хората, които влизат във властта не да се обогатяват, а за да направят нещо, са много малко, те са малцинство! Как може да искаме да вървят нещата, когато са малцинство?! Но българският избирател налага те да са малцинство. Тук не мога да изброя колко свестни хора бяха изхвърлени точно с гласа на българския народ. Колко почтени хора, които, поради своята почтеност, поради нетърпимостта си към корупцията, към идиотизмите, към грешките на управлението, тръгнаха да критикуват дори собствената си партия, дори собственото си управление, биваха изхвърляни, забравяни, оплювани от същия този народ като аутсайдери, като политически трупове, като непрокопсаници... А това са почтените хора на България! И после българинът гласуваше отново за партийната номенклатура, за партийната бюрокрация, която вършеше престъпленията. И след това плачеше: "Ау, пак не случихме на управление!" Българският народ няма моралното право да се оплаква, той си избра корумпираните типове, няма какво да хленчи сега...
- Въпросът за интелектуалците частен на въпроса за елитите ли е?
- Аз не я обичам тази дума, елит, общо взето, асоциирам с хайлайфа. Това са богатите бизнесмени, богатите държавници, политици, богатите спортни шефове, манекенки, конкурси "Мис Свят" и "Мис Ямбол", коктейли, ротариански клубове... Това е елитът. Интелектуалецът не може да бъде част от този елит, макар че елитът много обича да държи на верижка около себе си някой интелектуалец. Да се отърква у неговата слава, да поема част от неговото лъчение и... после да си тръгне и да остави интелектуалеца да се прибира пеш вкъщи. Това е съдбата на интелектуалеца, той е като българското образование, нещо като Софийския университет. Софийският университет и досега не случи на управление - имам предвид управление в държавата. Всички държавници мразят Софийския университет. Иначе обичат да го посещават на академични тържества, да се снимат с ректора, да произнасят речи пред студентите, с някоя диплома doctor honoris causa да се поперчат; но когато опре до финансиране, за да излезе университетът от дъното на мизерията - тогава ги няма. Тогава гледат пренебрежително и презрително. Горе-долу същото е положението и с интелектуалеца.
- Ще рече, че номенклатурата за пореден път победи интелектуалеца?
- Да. Друг изход този мач не е имал никога.
- Но тогава не е ли много тъжно и обречено да си интелектуалец?
- Не е тъжно, защото идеите на интелектуалците, въобще на умните хора, не само на интелектуалците - движат света. Всяка идея за новото, за промяна в обществото тръгва от интелектуалците. В този смисъл те имат много важна социална функция, но тяхното лично битие е вече съвсем друг въпрос. И той не е важен.
- А нахлуването на експертните мнения не застрашва ли по някакъв начин интелектуалците?
- Не. Аз още в началото казах, че интелектуалецът, от една страна, е експерт в своята област, а, от друга, поради дълбоките познания и в други области, е интелектуалец. Той не може да бъде пометен от експертите, защото самият е добър експерт в своята област.
- "Интелектуалците утвърждават себе си в борба срещу специфичните закони на политиката", казва Бурдийо. Вечната опозиция ли са те?
- Не на всичко, разбира се, не на всичко. Вечен опозиционер е само на онова, което смята за неправилно, за престъпно. Такова нещо той не би трябвало да прости никога. Дори на близките си хора, дори на собствената си партия, дори на собствената си професионална общност. Но не е критикар изобщо. Напротив, интелектуалецът може да подкрепи дадена политическа линия, дадена икономическа политика, но там, където нещата напускат рамките на нормалното, той трябва категорично да ги критикува. Да критикува, разбира се, аргументирано и сериозно, без лични нападки, без подигравки с опонента, без далечни планове за това, че ще извлече изгода от критиката.
- Има ли място за интелектуалеца в България?
- Тук искам да изразя съжалението си за нещо. В България през 1988-1989 г. имаше възможност да се изгради стабилна интелектуална общност. На България това й липсва - интелектуална общност. Имам предвид неформална група на интелектуалци и близки до тях хора. Една близост, която би спомогнала за преодоляване на различията в политическите пристрастия и за формулиране на някои общи рецепти за развитието на обществото. Такава интелектуална общност имаше по времето на Брежнев в Съветския съюз и тя изигра огромна роля за формирането на общественото мнение. В България няма интелектуална общност. И това, че няма, е нашата вина, на хората от Клуба за гласност и преустройство. Клубът можеше да се превърне в ядро на бъдещата интелектуална общност в България. Ако бяхме запазили Клуба като място, в което се дискутират проблемите на България, в което се търсят отговори, щеше да бъде много по-добре, отколкото наложеното от Желю Желев и неговите привърженици решение Клубът да се политизира. Аз имам документи от есента на 1989 г., когато спорехме за бъдещето на Клуба. Спорът продължи и след 10 ноември, но в крайна сметка Желю победи. Той искаше да го превърне в нещо като политическа партия. Това беше неговата идея и може би тя се оказа изгодна за самия него, защото той искаше да има зад гърба си политическа сила. Политическа организация с авторитет, независимо от броя на членовете й, за да може да оглави СДС и да го ръководи с достатъчно силна ръка и с достатъчно безспорна легитимност. Аз защитавах тезата за неполитизиран Клуб - като място, където се разсъждава върху проблемите на България независимо от партийната принадлежност. Но линията на Желю победи, Клубът се превърна в политическа организация и съвсем естествено се разцепи. С първата група, поведена от Чавдар Кюранов, си тръгнаха маса хора, след това си тръгнаха още. Петко Симеонов поведе половината на една страна, Йордан Василев - другата половина на друга... И отиде, та се не видя... Сега в България има 150 партии, а няма интелектуална общност. Просто Желю Желев тогава направи една от бъдещите 150 партии и така Клубът не се превърна в интелектулния център на България. За съжаление. Между другото, това е една от причините - може би не основната, но една от причините - България да не може да се измъкне от годините на прехода вече толкова време.
- Значи в новото българско общество няма място за интелектуалеца?
- Няма удобно място, няма уют. Иначе има. Интелектуалецът има своето място, своя авторитет, обществото понякога се вслушва в думите му. В крайна сметка, да бъдеш интелектуалец е процес.
- Значи той не е чак дотам страдащ, след като имат нужда от него?
- Е, не. Интелектуалецът твърде често е нещастен човек, защото е прекалено самокритичен. Затова неговата критика към другите понякога се възприема като претенция, дори като критикарство. Но фанфарите ги надуват други, за фанфарите има голям наплив. Докато за критика останаха много малко хора.
- "Пазете се от интелектуалците!", зове Пол Джонсън. Как ще коментирате?
- Зависи към кого е адресирано. От интелектуалците наистина трябва да се пазят фалшификаторите, простаците, корумпираните типове, мафиотите - да, те трябва да се пазят.
- Той предупреждава обикновените хора...
- Това е от сферата на социалните илюзии. Много интелектуалци, освен със социална критика, се занимават и с изграждане на модел на идеалното общество - Платон с идеалната държава, всички утописти, Маркс и комунизма, Фукуяма и т.н. Всички сериозни философи са се опитвали да правят това. Попър пише точно за опасността от подобни утопии. Защото обществото не е машина - бурма по бурма и винтче по винтче да се сглобява. Обществото може да бъде променяно само постепенно, само реформистки. Когато човек тръгне да го променя революционно, последиците са винаги тоталитаризъм. Защото хората не разбират подобна промяна. И тези, които искат да я наложат, рано или късно прибягват до насилие. Дори философия се ражда, която да го оправдае. Та в този смисъл Джонсън е прав.

Разговора води Митко Новков


Проф. д-р Николай Василев (1946) е преподавател по антропология и философия в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Автор на "Идеи за произхода на човека", "Човекът - възникване и еволюция" и на още 8 книги и 65 научни студии.
Разговор с
проф. Николай Василев