Щит и меч. Щит и меч.
Щит и меч. Меч
По всеобщото мнение на специалистите, тази книга е най-обширната и подробна сбирка материали за дейността на съветския външнополитически шпионаж от Ленин до Горбачов. Историята на обемистия ръкопис е не по-малко сензационна от съдържанието му. Дългогодишният служител на съветското разузнаване Василий Митрохин в продължение на повече от десетилетие, между 1972 и 1984 година, отговаря за преместването на архива (300 хиляди досиета) от "Лубянка" в новата главна КГБ-квартира в Ясенево. Воден къде от идеологическо несъгласие със системата (според собствените му думи - най-вече поради възмущението си от войната в Афганистан), къде навярно и от мечтата си за по-добър живот, полковник Митрохин с нечовешко прилежание успява да препише и синтезира съществена част от съдържанието на архива. Използвайки сложна система от прикрития и скривалища, Митрохин и след пенсионирането си продължава да работи над огромния материал, който през 1991 г. предлага на британските тайни служби. В хаотичните и тревожни времена след опита за преврат в Москва и разпадането на СССР британците успяват доста авантюристично да измъкнат Василий Митрохин и семейството му от Русия, като впоследствие тайно изнасят и огромния му архив, закопан в шест сандъка. След 1992 г. западният свят на няколко пъти е разлюлян от трусовете, които предизвиква постепенната обработка на Митрохиновите записки. Полковникът-архивар е изнесъл на Запад данни за хиляди съветски шпиони, някои от които (така наречените "нелегални") са законспирирани дълбоко в западните общества и легендирани като местни хора. В Германия, Франция, Великобритания и САЩ са разкрити десетки агенти, потръгват многобройни съдебни дела. Според оценката на Федералното бюро за разследване, архивът на Митрохин е най-пълният и изчерпателен материал за дейността на съветския шпионаж, който някога е излизал на бял свят. В Лондон Василий Митрохин попада и на може би най-подходящия съавтор - историка Кристофър Андрю, преподавател в Кеймбридж и специалист по тайните служби, автор на многобройни телевизионни филми и книги по темата, който дори вече е работил в съавторство с един от "героите" в записките на Митрохин, двойния агент Олег Гордиевски.

Уникалният ръкопис

В резултат от сътрудничеството между двамата възниква един наистина уникален ръкопис от неколкостотин страници с огромен и почти безценен справочен апарат, включващ освен всичко друго откритите имена и псевдонимите на стотици агенти, подробно описание на структурата на КГБ в исторически план, прецизна библиография на многобройните други източници, с които е работил Андрю. Самата книга е повече от увлекателна - въпреки големия си обем, тя се чете леко и бързо, защото всъщност не толкова описва дейността на КГБ, колкото преразказва вълнуващата и пълна с драми и обрати политическа история на света в т. нар. кратко столетие между 1917 и 1989 г. Британският историк е подложил на критична оценка и на многократни проверки огромната и отчасти самохвална информация на КГБ, но въпреки това в книгата са описани десетки невероятни истории на успешни шпионски операции, особено в периода между двете войни, когато за съветския шпионаж работят немалко високоинтелигентни и идейно мотивирани агенти на Запад. В периода на сталинизма и външното разузнаване на СССР придобива уродливите черти на организацията-майка КГБ: параноя, угоднически и неверни доклади за пред партийното ръководство, безумни и безсмислени операции срещу дисиденти и политически опоненти, подозрителност и терор из цяла Източна Европа, комично-нелепи опити да се вербуват такива фигури, като Вили Бранд, Збигнев Бжежински и Сайръс Ванс.

Раждането на съветските тайни служби

В първите няколко глави авторите проследяват раждането на съветските тайни служби, които възникват непосредствено след като болшевиките взимат властта. Важно е да имаме предвид, че почти през целия XX век националните държави мислят тайните служби като неразделна част от властта. Националната държава се чувства като недъгава без тайни служби, независимо дали става дума за външнополитически шпионаж и контрашпионаж, за военно разузнаване и контраразузнаване, за политическа полиция или за репресивен апарат със секретен характер. Нещо повече: функциите на тези различни служби често пъти се смесват и преплитат в интерес на изпълнителната власт и във вреда на гражданите. Същото нещо се случва и в Съветска Русия непосредствено след възникването й: новата власт веднага създава своята чрезвичайна, сиреч извънредна, комисия, известна още като ЧК. Така, както е замислена като временен инструмент за борба срещу контрареволюцията, тази комисия оцелява и до ден-днешен, преминавайки през различни метаморфози1.
Освен традиционната привързаност на вехтозаветните политици към тайните служби, след 1917 г. първите съветски лидери демонстрират и още нещо: ескалираща подозрителност и мнителност, почти параноичен страх от заговори - и всичко това в комбинация с безпаметно преклонение пред техническия прогрес. Както отбелязват авторите, Ленин по един почти наивен начин неудържимо се интересувал от преследването на контрареволюционерите и дори препоръчал на Дзержински собствена оригинална идея: при претърсване на подозрителни квартири да се използва силен магнит за откриване на оръжия. И ако това все още са безобидните приумици на един неопитен политик и жесток социален експериментатор, по-нататък нещата стават съвсем сериозни, а съветските тайните служби постепенно придобиват страховития си образ, известен на поколения хора в страната и извън нея.
"По времето на Ленин и особено при Сталин приоритетите на съветския шпионаж са предопределени от гигантски преувеличената убеденост, че западните правителства и тайните служби неуморно кроят заговори срещу СССР. Всеки, който иска действително да разбере операциите на съветското разузнаване между двете войни, трябва да се пренесе в един свят, замъглен от димна завеса и пълен с огледала. Свят, в който илюзиите на болшевиките са също толкова, колкото и реалните контрареволюционни комплоти. Склонността на Съветите да обясняват всичко с някакъв заговор се дължи както на самата същност на еднопартийната държава, така и на марксистко-ленинската й идеология."2
Тази диагноза, поставена на съветските тайните служби от Митрохин и Андрю, остава валидна чак до времето на Горбачов. Сменят се само действащите лица и методите на КГБ.
Британският историк Кристофър Андрю, който прецизно е обработил КГБ-архивите на Василий Митрохин, сравнявайки ги с много други източници, потвърждава до голяма степен официалната теза, че през 30-те години съветският външнополитически шпионаж постига завидни успехи - главно поради това, че Москва успява да вербува високо интелигентни и мотивирани агенти на Запад, които работят не за пари, а за идеята. Постепенно обаче в съветските тайни служби като зараза проникват подозрителността и фалшивата, преувеличена бодрост, характерни за Сталиновите времена. В началото на Втората световна война КГБ губи целия си романтичен, следреволюционен блясък и ореола, който му осигуряват топ-шпиони като така наречената "великолепна петорка" в Англия.
"Сталин налага както един параноичен стил на работа, така и някаква сервилна политическа коректност, която дори след избухването на Великата отечествена война повече или по-малко изкривява анализа на информациите. Между 1942 и 1944 г. на Лубянка сериозно смятат, че "Великолепната петорка", може би най-способната група агенти, с които Москва разполага през войната, играе двойна игра, като същевременно служи и на британското разузнаване. Единствената причина за тези подозрения е фактът, че огромният, строго секретен материал, който агентите предават, не съвпада с параноичните теории на Сталин. Но вината не е само на Сталин. Изкривеният анализ на разузнавателната информация в целия по-сетнешен период на Студената война всъщност е елемент от автократичната природа на съветската система. Централата винаги се е бояла да съобщава на Кремъл онова, което той не желае да чува. Последният шеф на шпионажа на КГБ Леонид Шебаршин призна през 1992 г., че допреди Горбачов и неговата гласност разузнаването е било принудено да представя докладите си във фалшива политическа светлина, така че да пасват на вкусовете на съответното политическо ръководство."

Грешките на Сталин

Читателят научава и неизвестни досега подробности за грешките, които допуска Сталин в своята политическа параноя, включително и престъпното игнориране на шпионски информации за предстоящото нападение на Германия. Особено любопитни са фактите около "замразяването" на Ким Филби и останалите от "великолепната петорка" по подозрение в двойна игра. Работата е там, че през дългите години на сътрудничество тези агенти не предават нито една информация за британски шпиони в СССР. Сталин и КГБ обаче са убедени, че британските тайни служби със сигурност поддържат огромна мрежа от агенти на съветска територия - така, както Москва поддържа стотици законспирирани информатори в западния свят. На всичкото отгоре на политическите процеси в Москва през 30-те години редица високопоставени съветски дейци признават, че са работили за британските и за други западни тайни служби, тоест дават мощно доказателство в подкрепа на заговорническата теория. Така че Сталин и слепешком преданото му ръководство на КГБ не желаят да повярват на лондонските си агенти, че в Съветския съюз просто няма британска агентура. Така в решителните военни години най-ценните московски шпиони на Запад се оказват в изолация, а информациите им - в кошчето за боклук.

Истина - лъжа

Шизофренното смесване на реално и въображаемо, огромното старание да се разкрасява действителността, така характерни за съветската политика и за дейността на КГБ, са онагледени от Андрю и Митрохин с още един, доста мрачен пример от годините на войната. Става дума за легендарната борба срещу нацистките окупатори на Одеса, която водила група офицери от НКВД, укрила се в катакомбите на черноморския град. Според официалната съветска митология, отразена в книги, филми и в съответния одески музей, през 907-те дни на обсада храбрите чекисти едва ли не с голи ръце победили противника и спасили града. В архивите на КГБ обаче истината изглежда съвсем друга. Онова, което според официалната версия е било плодотворно сътрудничество между групите на КГБ от Москва и Одеса се оказва всъщност зверска битка за лидерство на живот и смърт, в резултат от която чекистите накрая се самоизбиват до един. Вълнуващото партийно и комсомолско събрание, поставило началото на съпротивата, пък се оказва разюздан запой, а безумно смелите акции срещу окупаторите - чиста измислица.
Официалната история на КГБ, която днес се пропагандира от руската Служба за външно разузнаване СВР и от такива автори като бившия премиер Евгений Примаков, упорито мълчи по този и други подобни сюжети, а в най-фрапиращите случаи - гневно опровергава западните автори. В това отношение малко неща са се променили в сравнение с годините на Студената война. Архивите, изнесени от Митрохин, доста се различават от официалната историография на съветските тайни служби и от многобройните романи и филми, посветени на "славните чекисти". Особено фрапиращ в това отношение е случаят с легендарния съветски шпионин Рудолф Абел, който през 1962 г. беше разменен на един мост между Източна и Западна Германия срещу Гари Пауърс, пилот на американски шпионски самолет. Всъщност Рудолф Абел дори не е Абел, а Вилям Фишер, който чак след ареста си присвоява името на починал свой колега. И самата му шпионска дейност срещу САЩ през 50-те години изобщо не е забележителна, неговите информации в повечето случаи са незначителни, обаче по онова време Лубянка остро се нуждае от червени точки пред политическото ръководство и от немай-къде сглобява мита "Абел". В това отношение КГБ получава неочаквана подкрепа от задокеанските си колеги. ЦРУ и ФБР също нямат нищо против версията, че са успели да заловят велик съветски шпионин, така че балонът "Рудолф Абел" се надува с общи усилия.
"Прозаичната реалност на нелегалната резидентура на Фишер е подменена от мита за майстор-шпионина Рудолф Абел. За зла беда обаче на него не му достигат героичните дела, които стават за хвалебствени оди; така КГБ заобикаля проблема с уверението, че ги има, ала са твърде секретни, за да бъдат разгласявани. Истинският Вилям Фишер с течение на времето е все по-огорчен. В Москва го настаняват в някаква затънтена канцелария на дирекцията за работа с нелегалните агенти и дори не му дават собствено писалище."
Същата съдба между другото сполетяла и Ким Филби, който в продължение на десетилетия след бягството си в СССР дори не успял да влезе в сградата на Лубянка, камо ли да помогне на съветския шпионаж с огромния си опит и познания - помощ, от която Москва все по-остро се нуждае. Защото след края на Втората световна война на "великите нелегални", работещи за СССР, очевидно им минава времето. КГБ се опитва да набира на Запад нови агенти, но вярващите комунисти вече са на привършване. Фиаско претърпяват и усилията да се обучат шпиони в самия Съветски съюз: за разлика от своите родители, живели в Царска Русия и в Европа, новите поколение познават единствено социалистическия начин на живот в затвора, наречен СССР. Дори при онези бъдещи агенти, които овладяват перфектно чуждия език, непреодолим си остава проблемът с културната адаптация към така наречения капитализъм.

Времето на резидентите и активните мероприятия

Така в разгара на Студената война Москва постепенно се отказва от шпионажа чрез "нелегални" и залага главно на своите резиденти на Запад, както и на случайни източници. В агентурната дейност срещу САЩ ключово място заема реномираният Институт за САЩ и Канада, чрез който КГБ търси достъп до видни задокеански учени, интелектуалци и политици. Добре известният Георги Арбатов, служител на КГБ с псевдоним "Василий", се опитва под прикритието на института да вербува не кого да е, а Сайръс Ванс - зам.-министър на отбраната, а по-късно и държавен секретар във Вашингтон. Въпреки че Ванс се сдобива дори със собствено досие на Лубянка под кодовото име "Везир", усилията на Арбатов удрят на камък. По същия начин завършва и опитът да се вербува друг виден вашингтонски политик, Збигнев Бжежински. "Компромати" срещу него набавя, впрочем, и българската Държавна сигурност.
"Активните мероприятия" - един от най-съмнителните приноси на съветските тайни служби към съвременната политическа култура - излизат на дневен ред тогава, когато в Москва постепенно започват да разбират, че талантливите хора с комунистически убеждения на Запад вече не желаят да работят за тоталитарни поръчители. С други думи, понеже вече няма толкова добър достъп до поверителна информация от т. нар. "капиталистически страни", КГБ смята, че поне трябва да дискредитира политиката на идеологическия противник чрез компромати срещу лидери на ключови позиции, чрез фалшифицирани информации в медиите, чрез въздействие върху западни компартии, мирни движения и т.н. Прословутата книга на Филип Ейджи за ЦРУ, например, която към края на 70-те беше любимо помагало в социалистическата политпросвета, всъщност е написана от Дирекция "А"3 на КГБ с помощта на кубинските другари, показва автентичен документ от архивите на Митрохин. Друга легенда на партийните университети в страните от Варшавския договор също бива безславно развенчана от архивите на запасния полковник: легендата за независимите, силни и привлекателни за масите компартии на Запад. Онова, което десетилетия наред се смяташе за измислица на непохватния и арогантен маккартизъм, се оказва истина: КГБ без никакви скрупули използва компартиите отвъд Желязната завеса за шпионски операции, като редовно и щедро им се отплаща в твърда валута. А в така наречените "братски страни" именно емисарите на КГБ4 са главните пазители на социалистическия Граал и безкомпромисни защитници на еднопартийния модел, както личи от многобройните им донесения, запазени в архивите на Митрохин. Впрочем, КГБ започва все по-активно да използва "нелегални" в страните от Източния блок:
"Дотогава "нелегални" работеха предимно на Запад, а малцината, които действаха на Изток в рамките на операцията "Байкал", главно следяха западни туристи и наблюдаваха за контакти между съветски граждани и посетители от западните страни. През 1966 и 1967 например неколцина нелегални бяха изпратени на българското Черноморие със задачата да се смесят с все по-многобройните чуждестранни летовници и да търсят обекти за вербовка. Нелегалният Станислав Малотенко посетил туристически цели в България, Румъния и Украйна, където, легендиран като западен гост, проучвал следния въпрос: доколко агентките са склонни без разрешението на КГБ да установяват интимни контакти с чужденци?"

Операции Прогрес

През 60-те и 70-те години зачестяват другият вид операции под кодовото наименование "Прогрес". Както отбелязват авторите на книгата, тежестта окончателно се пренася от шпионажа срещу враждебната капиталистическа система към следене на "вътрешния враг". През 1971 г. най-много такива съветски агенти са изпратени в Чехословакия и в Полша, а най-малко - в България5. Операциите "Прогрес" са симптоматични за две много важни политически тенденции в тогавашния "реален социализъм". Първо: тайните служби постепенно установяват, че опасността от вътрешно загниване и разпад е далеч по-реална, отколкото хипотетичната външна интервенция срещу "лагера". И второ: Москва вече не може да се доверява на официалната информация от братските ръководители и от своите посланици в Източния блок - просто тези общества вече живеят в такова лицемерие и шизофренно раздвоение, че действителното им положение може да се установи само с помощта на агенти.
"Дори в България голяма част от населението вече е изгубила традиционното чувство на славянска свързаност със СССР. В един от докладите се казва, че по телевизията направо избуява антисъветизъм. Никой не го показва открито, пише един от агентите, обаче той попада на благодатна почва. Рекламите, в които се предизвестяват съветски филми за съветския начин на живот, веднага карат хората да изключват телевизорите."
"Танов", един от съветските шпиони в България, легендиран като западен журналист, докладва, че навсякъде се натъкнал на недоволство от ниското жизнено равнище и на дълбокото убеждение, че СССР принуждава България да изразходва богатствата си за Куба и за други лекомислени приятели в чужбина, а също така и за огромния полицейски апарат. Според Танов, единственият положителен факт бил големият страх на българите от Държавна сигурност, който ги възпирал да говорят открито всичко това.
Активни мероприятия КГБ, разбира се, провежда и на своя територия - най-вече срещу дисидентите. Направо умопомрачителни са фактите за огромните инвестиции (хора, усилия, време и пари), които се влагат, примерно, в следенето на Сахаров - една грандиозна безсмислица, илюстрираща дълбинната сбърканост на онзи обществен модел. Модел, който към средата на 70-те години вече се крепи единствено на армията и тайните служби. И на един останал дълго време в сянка политик: Юрий Андропов, когото многобройните автентични документи в книгата представят като фанатичен догматик, обсебен до краен предел от идеологическо заслепение и крайно опасен КГБ-фундаменталист.
Не само споменатите операции "Прогрес" - още много факти в книгата доказват, че към "братските тайни служби" в КГБ изпитват главно високомерие и недоверие. От публикуваните документи личи, че българската Държавна сигурност и сродните й организации във Варшавския договор дори не са били филиали на Лубянка, както с ирония твърдят и до днес постсоциалистическите критици - казано на по-всекидневен език, тези служби са били просто едни сополиви провинциалисти, от които КГБ е взимал колкото може, без да им дава почти нищо в отплата. Само през 1974 г. "братските тайни служби" изпращат на Лубянка шпионска информация за шифри и кодове, набрана от седем чуждестранни посолства в Прага, пет в София, по две в Будапеща и Варшава. Москва без никакви угризения си присвоява такива информации, а и по-интересни агенти, например българския шпионин с псевдоним "Епир", който работел в гръцкото външно министерство и между 1966 и 1976 година изнесъл над 12 хиляди страници поверителни документи. В същото време КГБ държи ДС&Сие надалеч от своите собствени тайни, например - от новостите в областта на криптоанализа и курсовете по тази тема в специалната московска школа.

Отказът от Мокрите дела

След убийството на Троцки и многократните опити да бъде убит Тито, след ликвидацията на няколко "предатели", за "мократа секция" на КГБ постепенно настъпва засушаване, наложено не от друго, а от свободните медии на Запад. В Политбюро на КПСС с неудоволствие стигат до извода, че хората в демократичните страни все повече охладняват към СССР именно в резултат от широкия си достъп до информация, включително и до информация за престъпленията на КГБ. За да се опази поне отчасти имиджът на "победилия социализъм", на Лубянка първо прекратяват политическите убийства, а след подписването на споразуменията от Хелзинки по принуда редуцират и преследването на дисидентите. А с идването на Горбачов става окончателно ясно, че прозрачността, свободата на медиите и словото, гласността са най-ефективният инструмент срещу тайната власт и властта чрез тайна, олицетворявани в продължения на десетилетия именно от КГБ.
Но до идването на Горбачов ще мине доста време на мъчително отказване от "мокрите дела". През 1968 година КГБ неколкократно се опитва да ликвидира един "предател" - Ойген Рунге, който заедно с жена си Валентина Руш минава на страната на ЦРУ. Тук си заслужава да отбележа един детайл. Докато още работи за КГБ, Рунге носи неутралния псевдоним "Макс". Щом минава на страната на противника обаче, в КГБ незабавно го прекръстват на "Гнида". Досиетата на Митрохин са пълни, впрочем, с подобни трагикомични детайли, които говорят много за манталитета и психологията на "чекистите": някаква смесица от наивността и идеализма на първите години, загадъчните вибрации на прочутата руска душа, чинопочитанието и страха пред началството, инфантилната и непродуктивна омраза към предателя, нецивилизованата класова злоба и в крайна сметка - дълбоко непрактичното отношение към работата. Та в желанието си да ликвидират "Гнида", от Москва включително звънят и в София с въпроса дали българската ДС няма някакви връзки с мафията или с обикновени ганстери отвъд океана, които биха свършили тази работа. София обаче няма6.
Доста по-безцеремонно ДС се справя със собствените си бегълци, отбелязват авторите, според които особено под ръководството на Димитър Стоянов българските тайни служби се профилират като най-бруталните и безскрупулни в Източния блок. Цитира се известният в България случай с отвлечения от Дания невъзвръщенец Димитър Арсов, който по-късно умира в български затвор, споменава се убийството на други трима бегълци в Австрия - Иван Колев, Петър Незамов и Веселина Стойова. Става дума, разбира се, и за ликвидирането на Георги Марков. Книгата се доверява изцяло на версията на Олег Калугин, която също е добре позната.
"За настървението, с което ДС преследваше предателите, имаше една причина: българският диктатор Тодор Живков, най-колоритната и гротескна фигура сред източноевропейските диктатори, който се чувстваше лично засегнат от всяка критика или подигравка, отправяна му от емигрантите." С България е свързана и кариерата на един от така наречените "ромеовци", тоест онези агенти, които установяват интимни отношения със самотни служителки в ключови структури на западния свят, за да източват информация7. Въпросният Джон Саймъндс, сержант-детектив от лондонската полиция, поддържал определени делови контакти с престъпния свят в столицата на Обединеното кралство. Когато го разкрили и източникът на страничните му доходи пресъхнал, той спешно минал в нелегалност и си потърсил друго поприще. През 1972 г. новият му работодател, КГБ, го изпраща подир самотните германки по българското Черноморие, а Саймъндс бързо успява да се сближи с една секретарка от Бон, после в Москва и Сингапур продължава агентурната си дейност из леглата на служителки в различни посолства, за да приключи новата си кариера отново в София през 1980 г. Москва междувременно го е отписала като психологически нестабилен, алкохолик и самохвалко, така че бившият детектив зарязва шпионажа и на първо време решава да се ожени за приятелката си "Нели", агентката на българската ДС, а когато връзката им се разпада, просто се предава на британското правосъдие. Историята не е чак толкова вълнуваща - обръщам й внимание отчасти поради българската връзка, отчасти заради някои типични фрагменти, които окръглят "баналността на злото" (в случая - злото на тайната власт). Кариерата на Саймъндс илюстрира не само нечистоплътните методи на тайните служби, тя е емблематична и сама по себе си: корумпиран полицай, вербуван от КГБ, постепенно затъващ в лъжи, ексцеси и пиянство, който в крайна сметка се завръща в изходна позиция, като единствената му печалба е разбитото здраве и проядената съвест.

Професионалните хубавици и журналистите

Любовта и секса като инструмент КГБ използва не само за източване на информация от самотни секретарки, но и за шантаж срещу западни дипломати. През 50-те години професионалните хубавици на Лубянка успяват да вкарат в капана военновъздушния аташе към френското посолство и дори самия френски посланик в Москва. Аташето не може да понесе позора и се гръмва със служебния си пистолет, докато злощастният посланик Морис Дьожан само е отзован в Париж, където президентът Дьо Гол го посреща с тънка усмивка и с легендарната реплика: "Е, Дьожан, любим ли се, любим ли се?". По този повод Кристофър Андрю цитира и един документ, който не е от архивите на Митрохин: полева сводка на съвместната британско-американска комисия за тайните служби. В него англосаксонците със солидна доза арогантност развиват тезата, че французите са особено податливи за активните мероприятия на КГБ - както поради силната комунистическа традиция в страната си, така и поради особеностите на националния си характер: самохвалство, хаотичност, слабост към сладкия живот.
В периода на Студената война съветският политически шпионаж е сравнително най-успешен именно във Франция и в Италия8. Струва си да се обърне особено внимание върху онези пасажи от книгата, в които става дума за професионалната група, най-масово поддаваща се на вербуване: журналистите. По линия на активните мероприятия КГБ създава и поддържа многобройни издания на Запад (особено във Франция), които разпространяват фалшификати или просто се опитват да въздействат върху общественото мнение по начин, удобен за Москва. Авторите потвърждават и тезата на други изследователи на тайните служби, че професионалният профил на журналиста почти съвпада с този на шпионина, поради което между двете гилдии непрекъснато тече скрита комуникация, обмен на информации и на кадри.
Към края на 70-те години КГБ и сродните източноевропейски служби спонтанно преориентират дейността си повече към така наречения научно-технически шпионаж (НТР). В архивите на Митрохин се намират многобройни документи, съдържащи колкото обективни доказателства, толкова и шпионско самохвалство за успехите на НТР. За страничния наблюдател е трудно да отдели фактите от пропагандата, но, включително и според западни експерти, почти до края на 80-те години СССР успява да наваксва технологическото си изоставане (най-вече във военната област) с активната помощ на шпионите. Обаче дори ако приемем, че това е така, сметката пак не излиза, защото милиардите долари, икономисани от Москва чрез кражба на технологии, едва ли компенсират разходите по поддържането на гигантската шпионска машина, която през повечето време произвежда главно раздути отчети или абсурдни поверителни документи за личния живот на западни политици и източни дисиденти.
Все пак успехите на съветския научно-технически шпионаж през 70-те и 80-те години изкуствено удължават живота на реалния социализъм. По това време на Запад се шегуват, че СССР е "Горна Волта с ракети", защото империята съумява да поддържа конкуренция само във военната област. Оръжейните специалисти в промишлените страни констатират абсурдния факт, че към края на Студената война американските високи технологии доминират във въоръженията не само на страните от НАТО - 70% от оръжията оттатък Желязната завеса също са изработени по американски технологии.
---
В заключителната глава от книгата си Андрю и Митрохин си поставят една амбициозна цел: да обяснят краха на реалния социализъм като резултат включително и от хипертрофията на тайните му служби, в частност - на КГБ. Ако се абстрахираме от някои естествени възражения срещу обобщението, че целият строй фактически се е крепял единствено върху всесилието на тайните служби и страха на хората от тях, аргументите на Андрю са многобройни и убедителни. С прекипяването на първоначалния ентусиазъм от така наречения "Велик експеримент" обществата в СССР и в присъединения по-късно Източен блок започват да се чувстват неудобно в твърдия идеологически корсет. А доколкото (при отсъствието на свободен пазар и плурализъм) идеологията е единственият надежден цимент на реалния социализъм, и доколкото политиците все по-трудно успяват да приобщят населението към нея, отговорността постепенно поемат именно тайните служби. Техният опит да контролират обществото до последното му кьоше, а отделния човек - до спалнята и дори до мислите му, очевидно води до раково набъбване на шпионския апарат, който в един момент става автономен и неуправляем, започва да се самовъзпроизвежда и да задръства системата с абсурдна, ненужда и до голяма степен фалшива информация. Авторите много точно анализират и симптомите за предстоящото задушаване под бремето на тази информация. Още по времето на Сталин тайните служби всъщност се отклоняват доста встрани от теоретичната си "обществена поръчка". Много често, вместо да събират и обективно да анализират агентурните си сведения, те произвеждат нещо като "шпионска литература", пригодена към вкуса на диктатора. Бавното изкорубване на идеологията и растящата пропаст между официалните думи и кухненската действителност в света на реалния социализъм превръщат тази практика в някаква възпалена нормалност, тъй че към края на Студената война КГБ и побратимените тайни служби се оказват в ролята на отчайващо претоварени контрольори, които що-годе се справят само с една-единствена задача: да държат властта в неведение за истинското положение в света и в собствената страна.
Този извод на Андрю и Митрохин не е сензационен, но той много точно задава темата на една все още несъстояла се дискусия за ролята на тайните служби в някогашните социалистически страни, включително и в България. Защото многобройните и все още активни (с предпочитание - политически активни) едновремешни дейци на тези служби закономерно, а и доста успешно, се опитват да релативират своята "професионална дейност", да я впишат в някакви контексти с респектиращи табелки като "национална сигурност", "държавни интереси" или "благото на родината", като крайната им цел е да запазят поне някакъв сегмент от тайната си власт и да попречат на преосмислянето на миналото.
(Тук в скоби ще спомена два конкретни примера от книгата на Андрю и Митрохин, които доказват, че дейността на КГБ и до ден-днешен възпалява обществените организми в бившата империя. Авторите аргументирано опровергават все още актуалната легенда за "аристократизма" на външния шпионаж с убедителните факти за политически убийства и заговори, осъществявани именно от агентите с уж най-чисти ръце. И пак външният шпионаж, издиган и до днес в Москва, София и другаде на пиедестала на национално отговорната недосегаемост, според Андрю и Митрохин носи част от вината за враждите между православната и католическата църква. Реалното "активно мероприятие" за разкол между християнските църкви, описано от авторите, и до днес излъчва негативни енергии, които едва ли е необходимо да илюстрирам с примери.)
Опитът да се омаловажат злините, причинени от КГБ и сродните му служби, би могъл да се подмине с великодушие, ако ставаше дума само за политически убийства отпреди няколко десетилетия, за църковния разкол, за оправдаването на лични биографии или за опазването на някоя и друга добра обществена позиция. Но във все още неотворените архиви на външното разузнаване из целия бивш Източен блок се крият и много тайни, които са от съдбоносно значение за днешните общества в преход. И изчезналите милиарди, и многобройните секретни складове с оръжие, депозирано от КГБ на Запад в очакване на световната революция, и еманципиралите се лагери за обучение на терористи - особено днес тези сюжети придобиват неочаквана актуалност далеч отвъд границите на бившия соцлагер.

(Текстът е съкратен вариант на поредица, излъчена по Дойче Веле.)

Александър Андреев


Александър Андреев (1956) e журналист в радио "Дойче веле", Кьолн. Преводач и писател на свободна практика. Автор на книгите "Степени на свободата" и "Нови степени на свободата".
За любопитната, сензационна, жестока, тъпа и безсмислена история на КГБ, описана в книгата
КГБ: архивът на Митрохин. Дейността на КГБ в Европа и в Северна Америка от Кристофър Андрю и Василий Митрохин, издание на "Прозорец"&"Труд", 2001.
(The Mitrokhin Archive: The KGB in Europe and the West, Christopher Andrew and Vassili Mitrokhin, Allen Lane The Penguin Press, 1999).

























































































1 ЧК, ГПУ към НКВД, ОГПУ, ГУГБ към НКВД, НКГБ, МГБ, МВД, КГБ, а след разпадането на СССР - Служба за външно разузнаване СВР и Федерална служба за сигурност ФСБ.


































2 Цитати не са сверени с публикувания български превод, тъй като този текст беше написан преди излизането на книгата на български.








































































































































































































































3 Активни мероприятия.
















4 Официално - съветници в съответните национални тайни служби.




































5 Само трима.







































































































































6 В случая с избягалата на Запад балерина Наталия Макарова българската ДС се оказва по на висота: вероятно с помощта на български агент балерината е ранена от падаща греда зад кулисите.






















7 Оригиналният замисъл е на Маркус Волф, шеф на източногерманския шпионаж.




































































8 Един от вербуваните италианци, шифровчик към посолството в Кайро, е "принос" на българската ДС.