На ръба на замлъкването

Книгата на Федя Филкова "Крехко разпятие" има антологичен характер и събира стихотворения, писани в периода 1969-1999 година. Те са подредени в няколко цикъла "Как черното става бяло", "За нас двете", "В обсада от венчален пръстен", "Градска пеперуда", "Припомняния".
Първият цикъл отваря към много типичните за писането на Федя Филкова стихотворения, които разчитат на изчистения, максимално лапидарен стил, които напрягат езика, показват го откъм неговата парадоксалност. Защото разчитат да представят света поновому, от една необичайна перспектива. Като цяло езикът в тях е на ръба на замлъкването, там където "на края на нещата" се спира, където много силни са двусмислеността, колебливостта ще се назове ли, или ще се замълчи, пестеливостта. Или както набляга цикълът "Политне ли надолу дума/ звукът й рано или късно ще се върне" ("Промеждутък"). Което прави "Крехко разпятие" освен книга за гласа, езика и думите, книга и за мълчаливото вглеждане, забелязване, книга за/на погледа.
"За нас двете" е цикъл, който описва онова изначално желание по единение с майката, а и със света, както би казал Лакан, желанието на жената да бъде майка си, са бъде с майка си, да се припознае и огледа в нея. Неслучайно цикълът се открива със стихотворение, което се казва "Желание" и което копнее за започване отначало, за бъдене в миналото, за завръщане, за оприсъствяване на съня-мечта... Изобщо "За нас двете" е цикъл, разказващ за детството, за мечтите и приказните фигури, които го населяват, но и за страха от траура, за траура, с който се живее, за свикването с него, за аза, който израства чрез него, чрез болката, чрез познаването на смъртта, на "стопената снежинка", ако си послужа с езика на книгата.
"Обсада от венчален пръстен" избира да говори за любовта през призмата на паметта ("на разпрострените на слънце спомени") и невъзможността, през отсъствието, през потъналите в мъгла лица и всеобхватност на сенките, както и през измислиците, които ту удържат стереотипите, ту идеята за голямата любов, привързаността до безумие и гордата самотност. И правят това през перспективата на желанието, което и този път е желанието по цялостност и единение, защото "искам при себе си да те оставя". Но и на очите (защото животът е "зрително поле"), които са призвани да възстановяват и задържат контурите на тялото, белега на ръката, призвани да обемат следите и да обещават, ако не идентитет, то поне памет.
"Градска пеперуда" връща към първия цикъл и по-директно подхваща темата за гласа и думите, за играта, която те водят под присмехулния поглед на мълчанието. Иначе изречено, тук по-директно се настоява върху значимостта на мълчанието и на замлъкването, както и върху нестаналостта на света и на нещата в него. Защото думите потъват, тъй като никой не им отвръща, когато факт е "говоренето на себе си"... Специално стихотворението "Превратности" проследява различните регистри, в които думите могат да функционират - те могат да бъдат пленници и да служат за охрана, могат да са неясни, като подострени моливи, които се крият в мрака, да са пречка, преграда, да пасват на човешкото, да са ту невръстни, ту пораснали, но все да не могат докрай да го изразят, да бъдат енциклопедични, но не само откъм значения, но и откъм възможности, да пазят, да бъдат живи, да предлагат убежище, но и да оголват...
Последният цикъл "Припомняния" населява книгата с важни имена, с интертекстуални отпратки и оформя диалогичното пространство, в което тя се полага. А част от имената, които оформят разговора, са тези на Джоузеф Конрад, Робърт Грейвс, Ана Ахматова, Мара Белчева, Екатерина Ненчева, Ингеборг Бахман, Атанас Далчев, Николай Кънчев...

Амелия Личева







Думи
с/у думи





Федя Филкова. Крехко разпятие. Издателско ателие Аб.
С. 2001