Уважаеми г-н Лъчезар Точев,
Доста отрицателно отговорихте на публикуваната във вестник "Култура" (26.10.2001) критика, която се занимава с ръководеното от Вас Софийско университетското радио "Alma Mater". Реакцията Ви е разбираема, ако се вземе предвид, че критиката наистина не беше много сдържана. Но въпреки това не сте прав, поне с аргументите, които привеждате. Позволявам си да обясня с три забележки, какво имам предвид.
Първо, според Вас главният проблем на цялата рубрика "От въздуха подхванато" е обстоятелството, че е написана от лице без дългогодишен практически опит в радиото. Затова, както казвате, на рубриката й липсва разбиране на даденостите, които определят действието на радиоработника. Нека да оставим настрани въпроса за отсъствието или наличието на опит у авторката Нева Мичева в практиката на тази област, тъй като това пък не е съществено за качеството на наблюденията й на тази част от българското медийно пространство. Най-подходящият критик на каквото и да било културно явление не винаги е онзи, който възможно най-дълбоко е вплетен в това явление и произвеждащите го структури. Съществена и интересна критика по-скоро се прави от хора, които не са пряка част от наблюдаваното. Защо? Потребителите на едно културно явление, каквото са електронните медии, не са пряка част от произвеждащата го система (в по-тесен смисъл), както и гостите на една механа не са пряка част от кухнята й (макар че в крайна сметка с поведението си влияят и върху готвача). А кулинарният критик не посещава кухнята, но общия салон на ресторанта. Той иска да разбере какъв е вкусът на ястията, които се предлагат на гостите, е не какво мисли готвачът за трудностите при приготвянето. Понякога е по-добре да се държиш малко настрани от котела, където бълбука чорбата. Чрез неминуемо нарастващата принадлежност към системата, която описва, всеки журналист свиква с даденостите, колкото изкривени и да са те. Това е професионална деформация - обратната страна на "професионалния опит". Такава професионална деформация в рубриката на г-жа Мичева (все още?) не съществува, и слава Богу. Така всяка седмица можем да четем една статия, която изразява искрени, некорумпирани възгледи върху случващото се в българския ефир. Фактът, че тези възгледи често не са "обективни" или "премерени", но изцяло лични, не е слабото място на рубриката, напротив - то е най-голямото й предимство.
Второ, искам да припомня нещо, което жертвите на прямата критика често пренебрегват: Че и несдържаната критика е израз на уважение - както един остър спор между двама съпрузи е знак ако не за любов, то поне за вдъхващото надежда обстоятелство, че не са си безразлични. И така: Аз, въпреки че съм пристрастен радиослушател, едва ли бих забелязал Вашата програма "Alma Mater". Обаче "безпощадната" критика във в. "Култура" силно събуди моя интерес. Дори бих искал да чуя поне веднъж онези силно обругани в "Култура" вицове в предаването "Бели нощи". При евентуална наслада не е изключена и повторна употреба. Във всеки случай виждате, че въпреки отрицателната тенденция на статията в "Култура", по-скоро сте спечелили един слушател отколкото да сте го загубили. Затова ще Ви препоръчам да понасяте суровия вятър, който вее там, където от въздуха се подхваща туй-онуй, и да се радвате, че въобще има такова веене около "Alma Mater".
Трето, мисля, че Вие при упрека, че авторката "не познава младите хора" и "се е разделила с душевната си младост", не съглеждате, че младостта има доста различни облици - например хъс (да си правиш труда да описваш света на българското радио със серия добре шлифовани статии) и смелост (да казваш откровено своето мнение и да рискуваш да получиш рязък отговор). Тук ще свърша, за да не обогатяваме текущия дебат "Какво е това български интелектуалец" с нов клон "Какво е това българска младеж" или пък, Боже опази, "Какво е това български младеж-интелектуалец и коя радиопрограма слуша?"
Само искам, въпреки нескритата ми благосклонност към рубриката, да добавя, че и аз имам от какво да се оплаквам: Тъкмо заради факта, че и острата и градивната критика, доколкото са формулирани по този начин, събуждат интерес към самия обект на описанието, би било полезно "Култура" да отбележи на края на всяка статия часовете и честотите на въпросните предавания - като малка услуга към читателя, който предпочита в свободното си време да се наслаждава на ободряващи текстове, вместо да си пилее времето в Интернет с уморително търсене на данни, които са му необходими, за да си изгражда собствено мнение по така хапливо критикувани предавания. Нали и кулинарният критик съобщава на читателя къде да намери "заведението на седмицата"? Това предложение, признавам си обаче, би трябвало да адресирам всъщност към редакцията на в. "Култура", не към Вас.

С уважение

Кристиан Гизелман