Умората на метала
България отново произведе сензация - след като българските избиратели припознаха напълно легитимно царя за политически субект и си го "избраха" за премиер, сега поставиха социалист на президентския стол. Наглед ситуацията е направо абсурдна - толкова, че даде основания да се пръкне терминът "монархосоциализъм". Независимо от терминологията обаче, оттук нататък в продължение на пет години историкът с определен антимонархически уклон и политическа биография ще "работи ползотворно с всяко правителство", понастоящем с "на негово величество правителството" (и така още три години и половина, ако междувременно няма други, извънпарламентарни политически катаклизми).
Какво стана? Защо се случи така? По този въпрос се изписа достатъчно и все от мастити политолози - и вероятно тепърва ще бъдат написани "килограми книги". А в действителност, случи се онова, което може да се очаква от егалитаристки, обедняващ електорат. Онова, с което СДС дълго време се опитваше да повдига "бойния дух" (споменът за пенсиите, девалвирали до 5 долара в края на 1996), не е част от неговата трайна историческа памет, а мимолетен сюжет. Трайно бе дългогодишното му функционално пребиваване в категориите на средната класа и дългосрочната тенденция към декласиране, която продължи и през иначе успешното управление на Костов.
Целият проблем е "за кого то бе успешно?" Определено не за критичен брой български граждани, които не виждат пред себе си перспектива, а са прекалено стари да емигрират (или просто не желаят да го правят). Съчетанието между декласиране и егалитаризъм плюс намалени житейски перспективи е онази живителна среда, върху която толкова силно избуя склонността да се очаква "някой да оправи нещата". Някой да "даде благоденствие" - тук и сега. За първи път това пролича на парламентарните избори, сега нещата бяха просто логическо продължение (мащабите на което, да си призная, ме изненадаха).
Подобни нагласи към своеобразно пасивно очакване "някой да налее" допълнително бяха подсилени от променената социална структура на обществото. Просто у нас като че ли си казва своето естественият подбор, случил се в България през последните години. Ако приемем, че за десетина години от страната са се изнесли не просто около 700 хил. души, а са се изнесли най-предприемчивите, най-младите и склонните да поемат риск, не бива да ни учудва защо останалите си чакат я царя, я тато (което в представите им отдавна е едно и също).
Най-сетне, оказа се, че повечето от останалите тук не са наясно с институциите - кой какво може и от кого какво да се изисква (което също не бива да учудва). Те не просто искат нещата да се оправят "тук и сега", но и адресират тези си очаквания в погрешна посока. Като че ли в очите на повечето избиратели няма разлика между президент и премиер (нали са все власт и все започват с пре-). От половин година Симеон Сакскобургготски безпогрешно усеща тази особеност на българското гражданство (което повече го доближава до "поданство") и целенасочено се държи като парамонарх. Сега виждаме втората част от същия феномен.
Проблемът обаче не е в самото "поданство" или най-малкото не е единствено в него. Проблемът е и в политическите елити, които се държат така, сякаш ха днес - ха утре ще си внесат един по-зрял, подготвен, достоен или какво ли още не народ. Може би по-парадоксално от самите резултати бе искрената обида, с която политици, претендиращи да са професионални, се цупеха на електората - колко той, видите ли, бил недостоен за тях... Без съзнателно да се замислят, че същите тези "елити" имат най-голям принос за случилото се, като години наред пребивават в ролята на единствени консуматори на успеха на управлението.
Ето как, в началото на XXI век, в българския политически живот ставаме свидетели на парадоксална реплика на първите години на българския преход, характеризираща се с феномена "национализация на загубите - приватизация на печалбите" (същият този, довел до източване на финансовата система и колапса от 1996). След успешния повторен старт на реформите през 1997 обаче се случи като че ли национализация на тяхната цена и приватизация на положителните постижения. В този смисъл трудно може да се има претенции към гласоподавател в отдалечено градче, с намаляващо население, с нулеви шансове за работа, задето не разбира каква е ползата за него от "управлението през последните години". А това, че претендиращи за народни избраници (поне номинално са такива в ролята си на народни представители) не го разбират и ругаят народа като недорасъл добитък, си е техен (в буквалния смисъл, както стана ясно в неделя) проблем. Оттук дълбинната причина за изборната "изненада" не е в простотията на избирателите, а в своеобразната "умора на метала", в прекрачената граница на търпението на хората и скъсяването на житейския им хоризонт. Ако през 1997 те можеха да гледат в перспектива от три-четири години, днес гледат в перспектива от половин, най-много една.
Първанов и неговият екип прекрасно го знаят и професионално заиграха на социално-левичарско-егалитаристката тема. Тя "се въргаляше на улицата" и някой трябваше само да я подхване. И тук е ключът към случилото се: именно Първанов беше готов да я подхване, понеже такава му е интелектуалната и философска "закваска". Левичарското му потекло и политическо битие го прави естествен посредник за такива послания. В устата на Стоянов те биха звучали като натикани насила, за Първанов обаче са израз на идейна и политическа последователност.
Всичко това вече е история. По-интересно е кой какво спечели от цялата патардия. И ако се замислим, ще се окаже, че нито СДС, нито Стоянов са загубили.
Петър Стоянов спечели от загубата, понеже не успя да стане фигурант, съдбата в лицето на Първанов го опази от капана, който сам си бе поставил - да бъде принуден да прави (или да продължава да прави) безпринципни компромиси в името на тактическото си политическо оцеляване. Той направи компромис в името на преизбирането си, като заигра с НДСВ, с което разочарова достатъчно свои симпатизанти. Ако беше успял да спечели, щеше да стане заложник на тази политическа безпринципност, което щеше да опорочи като цяло достойното му "стоене" на президенстския пост през петте години от мандата му.
Спечели и СДС. Евентуалното избиране на Петър Стоянов щеше да изиграе ролата на марля с риванол върху гангренясала рана. Щеше да замаже дълбоките вътрешни противоречия в партията, щеше да създаде неоснователни (и погрешни) представи за преодоляна вътрешна криза. Евентуалната победа на Петър Стоянов, за разлика от 1996, нямаше да стане начало на възраждането на "синята идея", а напротив, щеше да бъде поредният принос за нейното идейно и персонално затъване. В името на политическото оцеляване на "втория мандат" вътрешнопартийните противоречия щяха да се заплитат и задълбочават още повече. Със загубата си Стоянов спука цирея и гнойта потече още в следизборната нощ.
Тогава кой загуби? Като че ли на първо място - Първанов. Той олицетвори в себе си надежди и щения на прекалено много хорица, които сега неизбежно ще разочарова (при това - напълно против волята си, поради обективните ограничения пред институцията му и параметрите на икономическата среда). Освен това надали неговата победа ще бъде онова, което бе победата на Петър Стоянов за СДС през 1996 - тогава СДС вече бе в началото на подема си (за разлика от БСП) и бе яхнала "правилната" идеологическа вълна.
Загуби и царят заедно с НДСВ. Поради простата причина, че не успя да сложи на президентското кресло фигурант. Вече няма да може във всеки удобен и неудобен момент да се напомня: "А ти с чия подкрепа стана президент?" Трудно е да се повярва, че "меденият месец" между републиканеца Първанов и околоцарското множество ще продължи наистина дълго.
Най-сетне, в персонален план определено загуби Нели Куцкова. Между впрочем, за втори пореден път загубилият кандидат за вицепрезидент е жена (преди пет години това бе Ирина Бокова), като и в двата случая кандидатурите на "вицетата" бяха по-"плътни", по-ярки и съдържателни от тези на титуляра.
С едно изречение, предопределени, макар и изненадващи избори. Комай единствената сензация е сянката на Стефан Софиянски, мержелееща се зад декора - в очакване на второ действие. В дясното пространство то тепърва предстои.

Андрей Иванов