Кюнците на Греди
Оказана ми е прекалено висока чест да свържа своите лишени от професионален опит думи с една поредица от визуални изображения. Поредицата е създадена и подредена от Греди Асса.
Позволете тогава да ви говоря за един маршрут. Маршрутът, както знаете, не е просто път, а е път с ориентири, с посока, с крайна цел. Маршрутът води някъде, очертан е от някого.
С тази изложба Греди е създал един от своите маршрути. Той е събрал вещите, повел ги е някъде и им е казал - "Хайде, доверете ми се и елате с мен!" И вещите - понеже знаем, че са кротки и принципно доверчиви - са тръгнали след Греди.
Какво са правили вещите, преди да се появи художникът, кои всъщност са били те? Нищо не са правили и нищо не са били - това е готовият ни отговор. Парчето въже, ръждясалата консервна кутия, старото радио, кривият изгнил пирон са социално умрели вещи - те са разхвърлени по бреговете на бита и търпеливо чакат окончателното си изчезване. Такива са и кюнците - вещи на изчезване, спомени от дядовото време, неща на границата на употребата и на мълчанието. Но именно в примиреното мълчание на това очакване се появява художникът. Той идва, за да спре самотата на вещите, да ги утеши от разяждащата власт на времето.
Той знае нещо, над което рядко имаме възможност да се замислим. Знае, че старата вещ е преизпълнена със спомени, че е вещ с памет и биография. Тоест вещта, поради принципната си принадлежност към света на човеците, има своя идентичност - тя е попила живота и го е съхранила в себе си, в облика си, в ръждата си... От праха на таваните, от пясъка на морския бряг, от кофите за боклук, от тъмните ракли - независимо откъде прииждат тези вещи, те знаят, че са повикани, че са вещи с отново призната самоличност.
От подстъпите на тази самоличност те могат да разказват за нас. Защото ние индивидуално знаем - вещта е силен образ, знак на нашата жажда да се устройваме в света, да притежаваме, потребяваме и захвърляме. Можем да го кажем направо - вещта е тайният биограф на нашите желания.
И така, първата спирка в маршрута на вещите е въображението. Въображението на художника разчита заличените биографии на вещите и ги спасява от присъдената им анонимност. На тази спирка те преподновяват своята самоличност, получават нови роли и започват да играят на друга сцена, по други сценарии. Там например две брави се събират на една дъска, за да играят ролята на метафорични съседи. Там боите и цветовете създават не просто фона, а настроението, асоциативната плътност на едно знаково приключение.
Вещите са влезли в нови отношения, в сценариите на въображаемото и са родили нещо, което ги надхвърля и споява едновременно. Свидетели сме на тази метаморфоза, в която остарелите предмети са изчезнали и са станали артефакти. Превърнали са се в знаци, в подкана за прочитане. Станали са разказ. Следователно, всяко изображение ни предлага един начин не просто да виждаме нещата в света, а да се разполагаме в неизвестното на света. И ето, Греди ни е подканил да видим и чувстваме света откъм тази странна симбиоза между старото радио и "кацналата" на него препарирана птица. Предлага ни да се разходим между плетеницата от стари пирони и да ги преживеем - както искаме и доколкото можем - като гора, пристан, плетиво... Казано по най-елементаран начин - вещите са отворили нашата свобода, като са започнали да създават и роят асоциативни полета.
За да ни улесни или по-скоро - да ни затрудни, Греди е "стегнал" своите построения със заглавия - друга спирка от маршрута. Там където надделява впечатлението, че виждаме рога, той твърди, че е замислил пеперуда. Заглавието отваря и затваря асоциативните полета, то е иронична юзда за прекалено разпаленото и жадно за предизвикателства въображение. Греди е подстрекател и властник в асоциативните полета.
Последната спирка от маршрута опира, както знаем, в личния опит на стоящия пред изображението. Той довършва конструкцията, споява отново видяното и го препраща към различието на собствената си гледна точка. Уморен, възторжен, конформистичен, ритуален - зрителят е точно човекът с мотива - той е дошъл пред изображенията, за да си тръгне с нещо, да не е сам със себе си, със собствената си завършеност.
И ето какво се случва - над кюнците бавно започва да се вие дим, да се провиждат знаци, нелепици, стари вилици, стая, дом, село, поле, битие...
Греди това се е опитал да нарисува и разкаже. Да разкаже за брега на умиращите неща в нас и извън нас. За тяхното предизвикателство, за неочаквания им живот, за носталгичната им топлина.
Самото битие като видимост и невидимост.
Като примиреност на смъртното и жажда за възкресение.

Валери Стефанов