Казусът Йедвабне -
между доматите и свободата
Не поради медитиране на плажа, а поради други - доста по-прозаични - причини пропуснах да прочета навреме фундаменталния опус на Евгений Дайнов за интелектуалците, публикуван в брой 35 (12 октомври) на вестник "Култура". Тъкмо се готвех да напиша нещо по този повод, твърде много напомнящ дебата от края на социалистическото Средновековие, отбелязан като "великото време на интелигенцията", когато се зачетох в следващите четири страници от същия брой. Страниците (9 - 12) са в рубриката "Полска култура" и са посветени на един друг дебат, взривил полското общество (не само интелектуалците). Става дума за казуса "Йедвабне" - дълбоко неизвестно и за мнозина поляци градче, печално прочуло се миналата година чрез книгата на Ян Томаш Грос "Съседите: унищожението на едно еврейско градче". След "шока Йедвабне" Полша - като света след 11 септември - "вече не е същата": легендата за полската невинност е накърнена от разкритието, че поляци са убивали евреи по особено жесток начин. Припомнянето от "Култура" на дебата около "шока Йедвабне" направи (поне за мен) дилемата на Дайновия интелектуалец, разкрачен между доматите и свободата, незначителна.

Накърнената легенда като шок

В казуса "шокът Йедвабне" повече от "Йедвабне" ме вълнува самият "шок". С това не омаловажавам полския дебат - кой, как и защо е произвел събитията на 10 юли 1941, кой, как и защо е избивал евреите: кой ги е избил - полските селяни или немските окупатори, как са ги избили - по жесток или по "хуманен" начин, защо са ги избили - заради колаборационизъм със съветските комунисти или защото са "други", при това богати "други"... Този дебат, безспорно, е важен и още дълго ще занимава не само полското общество, но и някои останали без работа интелектуалци по други държави. Не по-малко важен обаче (за мен - и по-интересен) е въпросът трябва ли травматичните събития да се припомнят, трябва ли да се дискутира възможността за накърняване на легендата - дори само като възможност?
Въпросът е: нормално ли е само възможността за накърняване на легендата да предизвиква шок?
Легендата по принцип е героична. Легендата героизира дори негероични събития и личности - като изгубената от сърбите (или несъстояла се?) битка на Косово поле през 1389 или османския васал Марко Кралевити... Легендата героизира цели народи или отделни техни качества: полската невинност, българската непоклатимост пред османското нашествие и ислямизацията, американската недосегаемост... И като че ли навсякъде накърняването на легендата (дори само възможността за него) предизвиква шок: поляците са шокирани от разкритието, че са избивали евреи, българите са шокирани от доказателствата за доброволна ислямизация, американците са шокирани от взривяването на Световния търговски център.
Възможно е да ме упрекнат, че поставянето на тези "шокове" в един ред е цинизъм. Затова ще добавя, че в случая със Световния търговски център говоря не за шока от хилядите смърти, очовечени, впрочем, само във възпоменателния концерт на кино- и попзвездите, защото само там бяха индивидуализирани, а за шока от накърняването на легендата за американската недосегаемост. Не смятам освен това, че "шоковете на паметта" (полският и българският казус) и "шокът на актуалния миг" (американският) са преживявания от различни смислови редове. И в трите случая става дума за накърняване на легенда, героизираща национално качество. Не смятам също така, че преживяването на американския шок като световен има мотивация, различна от преживяването на Америка като световна(та) суперсила. Ако 11 септември се беше случил в Руанда, шокът нямаше да е световен. Или в Полша. Или в България. Позволявам си да изкажа съмнение дали би бил дори руандски, полски, български... В Руанда, Полша, България легендите не са свързани с националната недосегаемост. В Руанда, Полша, България има други легенди...
Излиза, че всяко общество преживява накърняването на легендата като шок. Мисля, че оттук минава една от разликите между производителя на домати и интелектуалеца. Производителят на домати вероятно се шокира от накърняването на легендата. Интелектуалецът - не би трябвало...

Българското Йедвабне

В една от статиите, третиращи казуса "Йедвабне" - "Свидетели на крехката добрина" от Ищван Деак (с.9) - той е сравнен с българския казус, описан в книгата на Цветан Тодоров "Крехката добрина: защо българските евреи преживяха Холокоста", от която е снето дори заглавието. Макар в последно време и в българското общество да се появиха разправии (не бих ги нарекла дебати) кой точно е спасил българските евреи, макар да се заговори все по-интензивно за евреите от Македония и Беломорска Тракия, изпратени в газовите камери, макар да се лансира и тезата, че липсата на антисемитизъм в България се дължи до голяма степен на липсата на фрапиращо благосъстояние у българските евреи1, спасяването им (от царя, от Народното събрание, от интелектуалците, от църквата, от народа) не се подлага на съмнение. Засега. В България евреите не са травматично малцинство. Припомнянето на Холокоста не носи травми - напротив - изживява се героически от цялата нация.
Травматичното малцинство в България са мюсюлманите. Българското "Йедвабне" е "Възродителният" процес.
В казуса "Възродителен процес", както в казуса "Йедвабне", въпросите кой, как и защо го е извършил са безспорно важни: кой - "близкото обкръжение на Тодор Живков", комунистическата върхушка, всички комунисти или всички ние; как - като спонтанно колективно желание за "приобщаване" или като насилствена асимилация; защо - заради сепаратистки и автономистки стремежи у мюсюлманите или като финален акт на последователен национализъм? Преди да търсим отговорите обаче, е редно да си зададем и другия въпрос - трябва ли да си припомняме травматичните събития? Няма ли припомнянето да събуди заспалите чудовища на национализма, както казусът "Йедвабне", според част от мненията в полския дебат, събудил антисемитизма в една "Полша без евреи"? Няма ли припомнянето да раздвижи реваншистки настроения у все по-оредяващите български турци, както казусът "Йедвабне", според част от мненията в полския дебат, раздвижил еврейската отмъстителност в една "Полша без евреи"? И няма ли, накрая, припомнянето да стане "камъчето, обърнало колата" на и без това безрадостното ни ежедневие и - вместо покаяние - да отприщи агресия?
"Сирак и циганин да си в днешно време!" - беше казал един произвеждащ (наистина!) домати интелектуалец от Смолян по повод загрижеността на фондации и благотворителни организации към сираците и циганите.
"Байгън... от изпосталели ромчета в сиропиталища!" - каза пък наскоро2 в престижен вестник един друг интелектуалец, който сигурно не произвежда домати, по повод фестивала на документалното кино "Златен ритон"...
Гореописаните катастрофични последствия от припомнянето на казуси като "Йедвабне" и "Възродителен процес" са, разбира се, възможни. Особено възможно е отприщването на агресия (от всички страни), вместо продължителното взиране на обществото в самото себе си, за да открие - под пластовете ежедневни омрази - склонността си към покаяние. Особено възможно е отприщването на агресия, ако покаянието се разбира като императив, като неделна проповед от телевизионния екран. Покаянието е дълбоко личен избор. И се извършва в самота. Колективното покаяние е лицемерие или истерия. Истерията се превръща в агресия и кръгът се затваря...
При определени обстоятелства (императив към покаяние, например) производителят на домати би могъл да стане агресивен. Интелектуалецът - не би трябвало...

Преобразуването на световния ред

Между казуса "Йедвабне" и събитията от 11 септември съществува връзка - доколкото, макар и плахо, в световното медийно село се прокрадна информацията, че на датата, след която "светът вече не е същият", 3000 евреи не се явили на работа в Световния търговски център. Информационните агенции пропуснаха да отбележат, че на 10 септември е големият еврейски празник Йом кипур (Съдният ден, Денят на очищението) и денят след него, вероятно, също е бил почивен за евреите... Вместо това, световните агенции правеха многозначителни паузи, а световният съюз на доматопроизводителите сметна, че извечната "еврейска заплаха" най-сетне е разконспирирана.
Между българското "Йедвабне" и събитията от 11 септември съществува още по-пряка връзка - доколкото предполагаемите (казвам "предполагаеми" заради принципа "Невинен до доказване на противното", към който би трябвало да се придържат поне интелектуалците) извършители на атентатите са мюсюлмани. Няма да се учудя, ако световният съюз на доматопроизводителите призове към джихад срещу мюсюлманите, потвърждавайки апокалиптичната прогноза на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите и преобразуването на световния ред, която не е писана за доматопроизводители.
Датата, след която "светът вече не е същият", ме сполетя в Родопите. Тамошните мюсюлмани се страхуваха, че "ответният удар" ще засегне по някакъв начин (нов "възродителен" процес?) и тях. Не зная дали имат основание, но вероятно подобни страхове изпитват и други мюсюлмани, другаде по света.
"Преобразуването на световния ред" ще включва все повече страхове: от атентати, от антракс, от разрушаване на легендите, от сблъсък на цивилизациите... "Преобразуването на световния ред" ще включва все повече "легитимно насилие" (Вебер), ще легитимира насилието - за сметка на Разума, Свободата, Солидарността... "Преобразуването на световния ред" ще изравни доматопроизводителите и интелектуалците в тяхната еднаква ненужност...

Евгения Иванова


Евгения Иванова е доцент по етнология в Нов български университет. Специалист по междуетнически взаимоотношения и малцинства. През 2000 г. завърши петгодишно изследване "Планината Родопи - модел за толерантност на Балканите", по време на което се беше заселила в Родопите.
































































































































1 Барух, Еми, Евреи, В: Общности и идентичности в България, С., 1998, с.227








































2 Колев, Борислав, Пет вечери, "Капитал", 20-26 октомври