Питания към новото време
На 50-годишнината на Родопския драматичен театър с чаша вино в ръка заместник-министърът на културата г-н Румен Димитров и директорът на Националния център за театър г-жа Красимира Филипова вдигнаха тост пред присъстващите театрали за належащата необходимост от "взаимна чуваемост". Разгеле, си рекох аз тогава, и реших, че е дошъл моментът да проговоря.

От 12 години насам средствата за култура у нас се определят на остатъчен принцип. Постоянният недостиг се превърна в хроничен дотолкова, че мизерията в културата не впечатлява вече никого. Най-лошата последица от непрекъснатия недоимък е, че в системата от институции на Министерството на културата (МК) все повече се чувства умора и изхабяване, възможността да се реагира се блокира от апатия. Ако погледнем

миналото,

макар и близкото минало, става ясно, че липсата на средства парализира амбициите на изредилите се десетина министри да определят и формулират основите и развитието на една цялостна културна политика. Политическата нестабилност в периода 1993-1995 предопределяше непрекъснат режим на предизборни нагласи, като превръщаше популизма в основно оръжие на партийните битки. Тъкмо тази нестабилност и недостигът на време попречиха на проф. Ивайло Знеполски да развие цялостно наченатите идеи за реформа в културата. Арх. Емма Москова (чийто мандат бе най-дълъг) тръгна решително и амбициозно към анализ и обобщение на завареното положение, но преди да направи и една крачка към формулиране на националните културни приоритети, се стъписа пред негативизма и агресията на различните съсловия, попадна в мрежа от финансови капани и предпочете имитативните движения пред рисковите решения.
Всички министри бяха поставени пред решаването на една и съща дилема: да намалят съществуващата институционална структура, за да акцентират с икономисаните средства върху избраните национални културни приоритети, или да пасуват, обричайки всички на мизерия, на финансова и творческа криза, но пък осигурявайки си по-спокойна лична атмосфера за работа на парче.
Никой не се осмели да извърши резки движения. Независимо от авторитетните, понякога дори стигащи до безалтернативност съвети на експерти от Европа. Това е поддържана теза и в обсъждания доклад на Ландри, и в констатациите на експерта Ричард Пулфорд, който анализира многократно развитието на културната политика в България по линия на програма ФАР. Самият ръководител на делегацията на ЕС в края на 1999 г. настоява МК да признае, че инфраструктурата е прекалено голяма за издръжка и задава въпрос от упор: Има ли друга алтернатива? За да има отговор, трябва някой първо да зададе друг неприятен въпрос - каква е необходимостта на обществото например от театрални и музикални институти, поддържани от държавата? Още по-лошо е, че ако бъде зададен такъв въпрос, трябва и да му се отговори...
Трябва да се признае, че още министър Димо Димов и неговият екип се насочи към проучване на възможността за алтернативно финансиране на държавните театри, опери и оркестри от общините. Като анализира структурата на бюджета на МК и на общинските бюджети, проф. Димов предложи 5-годишен период, в който постепенно, с консенсус да бъде решен проблемът кои институти да останат напълно на държавна издръжка и кои след третата година да преминат на общинска издръжка и управление заедно със сградния фонд и оборудването. При това дяловото участие на финансовата издръжка на държавата да намалява с 20%, съответно с 20% да се увеличава общинската. Този замисъл обаче остана само на теория. Общините като източник на средства за държавните културни институти са обект на внимание на всички министри след 1993 г. насам. При проф. Знеполски дори се стига до излизането на ПМС - 194 от 1994 г., което регламентира възможността общинските съвети да вземат решения и да насочват свои средства към държавни културни институти по формулата: 50% от държавата - 30% от общините - 20% от културните институти. За времето 1994-1995 г. това постановление изигра определено полезна роля. От една страна, за първи път регламентира алтернативно финансиране на културните институти, а от друга - направи пробив в общественото съзнание, за да получи гражданственост и друг модел освен репертоарният - откритата сцена.
Този първи, сравнително плах опит да бъде открит начин за вливане на допълнителни средства в държавните културни институти срещна две непреодолими препятствия: 1. общините не приеха по никакъв начин да редуцират собствените си културни структури за сметка на държавните; 2. условието, че средствата от общините бяха свързани не със заплати, а със средства за дейност, даваше простор за многопосочно лавиране, отлагане във времето и в крайна сметка за недостатъчна обвързаност в договорните отношения с МК.
Министерството на финансите (МФ) възприе интереса на МК към общинските средства по-скоро като експеримент, отколкото като начало на процес, който изисква правителствена подкрепа. Поради тази причина 194-то ПМС остана по-скоро с пожелателен, отколкото с повелителен характер. При министър Москова бе разработена и въведена Програма за театрално развитие. Тя бе изградена върху няколко опорни жалона:
1. Регламентирано осигуряване на средства от общинските бюджети. Това се гарантираше от подписване на споразумения след решение на сесии на общинските съвети. Средствата за заплати се разделяха поравно между МК и общините, тъй като предишната практика от 1995 г. показа недвусмислено, че възможността да бъдат отлагани във времето общинските траншове (предназначени не за заплати, а за творческа дейност или за режийни) се превръща в редовна практика.
2. Държавата не отпуска директно средства на всеки театър (само поради факта, че той съществува и има съответната численост), а всеки театър кандидатства със своя програма за държавната субсидия. Предимство имаха театрите със заявена общинска поддръжка.
3. Средствата, които общините отделяха за издръжка на театрите, работещи на тяхна територия, дадоха добри възможности МК да насочи финансови средства и за творческа дейност в две посоки: първата - към самия бюджет на всеки държавен театър (в зависимост от модела му) и втората - по линия на конкурс за реализация на проекти от всички възможни театрални субекти - държавни, частни, кооперативни, общински, сдружения, фондации и др.
Но всички тези завоювани територии са свързани с миналото. Макар и с близкото минало. Защото дойде

новото време

Според появилите се в печата изявления на ръководни фигури в МК, както и от разпространената Програма на правителството, става ясно, че предстои преформулиране на Програмата за театрално развитие. Прокрадват се намерения за завръщане на артистични трупи на щат, за реставрация на репертоарния театър като единствен модел, за изработване на нови критерии при общинското субсидиране на театрите, за промени в характера на конкурса за държавни субсидии и пр. Всеки нов екип е в правото си критично да оцени отминалия период, да формулира свои приоритети в културната политика. Предполагам (защото и след 100-те дни нищо по-конкретно не е заявено), че усилията на настоящия екип са свързани не с "формулиране" на нови приоритети, а с нюансиране на старите. Нима може да се коментира неизменният приоритет за по-целенасочено финансиране на дейностите в културата, или пък тъкмо МК ще загърби процеса на децентрализация? Но работата по защита на частта от бюджета и търсенето на алтернативни средства за финансиране са само една от функциите на МК. Другата - в днешното време на немотия - сякаш става по-важната и по-неотменната. А там МК и в миналото, за беда още повече и днес, бележи най-сериозни отстъпления.
Освен прякото финансиране на институтите, другата основна функция на МК е прилагането на ясни правила на взаимоотношения вътре в системата, грижата за създаване на онзи климат, който изгражда самочувствието на отделните звена, осигурява им нужната сигурност и автономност. За театрите и оперите, оркестрите и ансамблите, музеите и галериите не трябва да съществува и най-малкото съмнение, че МК би пренебрегнало интересите им и би подчинило творческото начало на удобството на бюрократичното финансово изискване. МК именно в тази си функция, в самоопределянето на абсолютно подчинената си, наведена позиция към всички останали министерства и най-вече към МФ, е допускало най-големите си предателства.
Употребата на тази грозна квалификация не е случайна. Нима не е плод на предателство констатацията, че за всяко българско правителство през последното десетилетие културата е на последно място в ценностната му йерархия? И този факт се приема като нещо подразбиращо се. И трябва ли спокойно да констатираме, че няма нито една правна норма, която реално да осигурява някаква преференция за културните институти, за българското изкуство?
Днес МК няма не само своя дума в общественото пространство. То няма и свой звук. То не чува аргументите на своите институти, не иска, пък и не може да им отговори. То е глухонямо.
Ако продължим да търсим най-точното определение, бихме могли да определим МК като безмълвен придатък на МФ. Нужни ли са факти? Ето някои от тях:
- През 1991 г. бе извоювано 23-о ПМС. То даваше възможност за инициатива на ръководствата на театрите да търсят и набират средства, да развиват допълнителна дейност и свободно да управляват паричните си ресурси. Днес то не съществува. Формалната причина за отменянето му е създаването на Закона за закрила и развитие на културата. Но още преди приемането на Закона, Постановление 23 бе обезсмислено поради премахването точно на онези клаузи, които даваха възможност за свобода на действие.
- Създаденият през 1999 г. Закон за защита на културата имаше за основна цел създаването на фонд "Култура", който в чл. 2, ал. 1, 2 и 9 да гарантира основни права, свързани с демократизацията на културната политика, децентрализация в управлението и финансирането на културните дейности, както и поощряването на дарителството, меценатството и спонсорството. Всички тези преференции са отхвърлени както със Закона за държавния бюджет, така и със Закона за корпоративно и подоходно облагане. (И това благодарение на пасивността на министър Москова и нейния екпи.) На практика днес изобщо не съществува каквото и да е било данъчно облекчение при дарителство, меценатство или спонсорство. Нещо повече - то е премахнато, без каквито и да са уговорки, без надежда за бъдеща промяна.
И ако всички усилия на МФ са насочени към това културните институти да се третират като търговски структури на общо основание, при това без свобода на действие, то какъв е смисълът от съществуването на МК?
Кого и какво закриля то? И от кого?
Позицията на МФ от гледна точка на икономическата ситуация в страната е обяснима. Всеки министър на финансите "стиска кранчето" до посиняване. И тази позиция за обикновения гражданин в някакъв смисъл е оправдана. Не и за министрите на културата обаче. А как реагират те? Съобразяват се и се подчиняват, за да си живеят спокойно.
Създаването на единна финансова сметка към МК, зануляването на средствата (по-рано годишно, по-сетне месечно, а сега и седмично) на финансовите сметки на всеки институт означава съзнателно поощряване на бездействието, а щом се ограничава икономическата самостоятелност, ограничава се творческата самостоятелност. Тази мярка, освен безпрекословната финансова зависимост, дава и друга възможност - да се надзърта в кухнята на всеки институт - да се знае всеки разход, всеки хонорар, всяко намерение, а това вече създава добри условия не само за пряк контрол, но и за манипулиране и централизиране.
Завоюваните позиции на културните институти една по една се отменят. Кой ще носи отговорност за това? Подозира ли обществото, че:
1. Театралният директор е обречен да не знае бюджета си, т. е. с какви средства разполага и ще разполага през календарната година? Причина за това е абсолютно неясната методика на планиране на бюджета, който не е реален още при създаването си, а след многократните корекции може да бъде разбран, ако съответният ръководител представлява странна симбиоза от математик и факир.
2. За всеки извършен разход (дори за килограм пирони) се иска писмено разрешение от МК?
3. При формирането на бюджетите на държавните театри не се взима под внимание, че средствата за отопление, осветление, горива и пр. многократно надхвърлят максималните възможности за набиране на средства от основна дейност (от продадени билети)? През първото полугодие театрите получават средства единствено за заплати. В този период от тях се плащат сумите за отопление и осветление. Формулата "всички (режийни) разходи да се покриват от "собствени средства" е нелепа, абсурдна, напълно лишена от представа за реалността.
4. МК не спазва дори императивното изискване от Закона за закрила и развитие на културата, който сам е създал, а именно националните културни институти да бъдат приоритетно и изцяло субсидирани за осъществяване на своите програми.
Всичко това засяга най-силно ръководителите на отделните институти. Директорите на театрите например. Но те мълчат. И ще мълчат, съобразявайки се с "елегантния " ход на ръководствата на МК и Националния център за театър - да отложат или просто да премахнат конкурса за държавна субсидия. По традиция конкурсът се провежда през ноември, което предопределя продължителността на договорите на директорите до края на 2001 г. Загубилият конкурса е логично да напусне, а спечелилият - да продължи своята дейност. След отлагането на конкурса пред ръководството се открива чудесната възможност да не бъдат подновени договорите на неудобните и непослушните. Просто и ефективно...

---

Съществуват няколко проблема, без чието разрешаване не може да има трайно и перспективно уреждане на нито един съществен въпрос. Те са свързани с готовността и възможностите на ръководния екип на МК да формулират свой възглед за националната културна политика и конкретните приоритетни задачи през този мандат. Не може да има трайно решение на нито един от основните проблеми, ако МК не започне борба за промяна на статуквото - културата да не продължава да клечи на най-ниското стъпало в ценностната скала на обществото. Тази битка трябва да започне първо като битка за отстояване на собствена позиция по отношение на дискриминационната политика на МФ. Едва тогава може да бъде легализиран фонд "Култура"; едва тогава ще се създаде възможност да се натрупат средства в него, за да се поощряват градивните процеси в българската култура. Нещо, от което се нуждае цялото ни общество.

Стефан Янков

Стефан Янков (1943) е работил като драматург на ДТ-Пловдив и ДТ-Хасково. Бил е директор на ДТ-Сливен и на Младежкия театър. Един от основателите и директор на Първи частен театър "Ла Страда". Директор на Националния център за театър (1993-1995 и 1997-2000). Управител на Фондация "Сцена Балкани".