Духът на тероризма
Бяха ни се случвали световни събития - от смъртта на Дайана до Световното първенство по футбол, бяха ни се случвали жестоки и реални събития - от войни, та до геноциди. Но символично събитие от световен мащаб, т.е. събитие не само с глобално разпространение, но което да заплашва самата глобализация, не бяхме имали. През деветдесетте години течеше "стачката на събитията" (по израза на аржентинския писател Маседонио Фернандес) Е, стачката свърши. Събитията престанаха да стачкуват. В случая с атентатите срещу Световния търговски център си имаме даже работа с абсолютното събитие, с "майката" на събитията, с чистото събитие, което концентрира в себе си всички събития, които никога не са се случвали.
Цялата игра на история и на сила е преобърната от него, условията за анализа - също. Необходимо е време. Защото докато събитията бяха в застой, трябваше да ги предварваме и да вървим по-бързо от тях. Когато се забързват до такава степен, трябва да караме по-бавно. Като не се оставяме все пак да ни погребат пустословните слова и бъркотията на войната, и като в същото време запазваме непокътната незабравимата мълниеносност на образите.
Всички слова и коментарии издават една гигантска абреакция на самото събитие и на омагьосването, което то упражнява. Моралното осъждане, свещеният съюз срещу тероризма са съразмерни със злорадото ликуване да видиш разрушена тази световна свръхсила, нещо повече, да я видиш в някакъв смисъл да се саморазрушава - да разрушава самата себе си, в цялата си красота. Защото именно тя, чрез непоносимото си могъщество, подбуди всичкото това яростно насилие, преливащо из всички краища на света - и следователно (без да знае) това терористично въображение, което живее във всички нас.
За западното морално съзнание е неприемливо, че сме мечтали за това събитие, че всички, без изключение, са мечтали за това - защото никой не може да не мечтае разрушаването на независимо коя сила, станала до такава степен хегемонна. Неприемливо е, но въпреки това е факт; и той се измерва с патетичната ярост на всички слова, които искат да го изтрият.
В крайна сметка именно те го направиха, но именно ние го искахме. Ако не се държи сметка за това, събитието губи всякакви символични измерения, остава чиста случка, чисто самоволен акт, смъртоносна фантасмагория на няколко фанатици (които в такъв случай би било достатъчно да премахнем). Обаче добре знаем, че не е така. Оттам и безумният противофобиен порив да гоним духа на злото: точно защото е тук, навсякъде, като смътен и мрачен обект на желание. Без тази дълбока наша съпричастност събитието нямаше да има отгласа, който имаше, а в своята символическа стратегия терористите без съмнение знаят, че могат да разчитат на тази непризнаваема съпричастност.
Това далеч надхвърля омразата към доминиращата световна сила на онеправданите и експлоатираните, на тези, които са откъм лошата страна на световния ред. Това нечисто желание е в сърцето дори на тези, които си разпределят печалбите от него. Непоносимостта към всякакъв окончателен ред, към всякаква окончателна сила е за щастие всеобща, а двете кули на Световния търговски център, чрез самата си близначност, прекрасно въплъщаваха този окончателен ред.
И няма нужда от пориви към смъртта или към разрушение, от извратености. Много логично, много неумолимо нарастването на силата на силата изостря желанието да я разрушиш. А и тя е съучастник на собственото си разрушаване. Когато двете кули се срутиха, човек имаше чувството, че те отговаряха на самоубийството на самолетите чрез собственото си самоубийство. Казано е: "Господ не може да си обяви война." Оказва се, че не е така. Западът, в позицията на Господ (на божествено всемогъщество и на абсолютна морална легитимност), става самоубиец и си обявява война сам. Безбройните катастрофически филми свидетелстват за тази илюзия, която те - естествено - пропъждат чрез образи, удавяйки всичко в специалните ефекти. Но масовата притегателност, която те имат - равна с тази на порнографията - показва, че минаването към действие е винаги близко; мъждукащият във всяка една система стремеж към разпад се разгаря, колкото повече тя се приближава към съвършенство или към всемогъщество. Всъщност, вероятно е терористите (както и експертите!) да не са предвиждали срутването на Близнаците, което беше (много повече от Пентагона) най-силният символичен шок. Символичното срутване на цяла една система се извърши с едно непредвидено съучастие: като че ли, срутвайки се от само себе си, самоубивайки се, кулите се включваха в действието, за да довършат окончателно събитието.
В известен смисъл, именно цялата система, чрез вътрешната си чупливост, подпомогна началното действие. Колкото повече системата се концентрира глобално, за да се окаже накрая съставена от една-едничка мрежа, толкова повече тя става уязвима в една-едничка точка (даже един малък филипински хакер беше успял, от мъничкия си портативен компютър, да лансира вируса I love you, който обиколи света, опустошавайки цели мрежи). В нея са осемнайсет камикадзета, които - благодарение на абсолютното оръжие на смъртта, умножено от технологичните възможности - отприщват един глобален катастрофичен процес.
Когато ситуацията е така монополизирана от глобалната сила, когато си имаме работа с това забележително кондензиране на всички функции от технократичната машинария и едничката мисъл, какъв друг път се очертава, освен терористичен "трансфер" на ситуацията? Самата система създаде обективните условия за това брутално обръщане на собствените й доводи срещу самата нея. Раздавайки на себе си всички карти, тя заставя другия да промени правилата на играта. А новите правила са жестоки, защото залогът е жесток. На една система, чиято сила поставя неразрешимо предизвикателство, терористите отговарят с едно окончателно завършено действие, чията замяна също е невъзможна. Тероризмът е действието, което възстановява една неразложима единственост сред една всеобщо приета система на обмен. Всички единствености (видовете, индивидите, културите), които със смъртта си са заплатили изграждането на глобалната циркулация, управлявана от една-едничка сила, си отмъщават днес чрез този терористичен "трансфер" на ситуацията.
Терор срещу терор - няма вече идеология зад всичко това. Оттук нататък сме напълно отвъд идеологическото и политическото. Никаква идеология, никаква кауза (дори и ислямистката), никой не може да разкаже енергията, която подхранва терора. Той няма даже вече намерение да преобрази света, той цели (като ересите навремето) да го радикализира чрез саможертвата, докато системата цели да го реализира (осъществи) чрез сила.
Тероризмът, като вирусите, е навсякъде. Той има световно разпространение, той е като сянката, която всяка доминираща система хвърля - готов да се събуди навсякъде като двоен агент. Няма вече демаркационна линия, която да позволи да го отграничим, той е в сърцето на тази култура, която се бори с него. Видимото разделение (и омраза), което противопоставя в глобален план експлоатираните и неразвитите на Западния свят, тайно влиза в досег с вътрешното разделение в господстващата система. Тя може да противостои на всякакъв видим противник. Ала срещу онзи с вирусна структура - като че всеки потиснически апарат секретира своя антисерум, своя собствен фермент на изчезване - срещу тази почти автоматична форма на неговата мощ системата не може да направи нищо. Тероризмът е ударната вълна на това мълчаливо обръщане.
Следователно не става дума за сблъсък на цивилизации, нито на религии, случилото се далеч надминава ислям и Америка, върху които някои се опитват да центрират конфликта, за да се създаде илюзията за видим сблъсък и решение със сила. Става дума наистина за един фундаментален антагонизъм, който обаче насочва - през призрака на Америка (която е може би епицентърът, но в никакъв случай самото въплъщение на глобализацията) и през призрака на исляма (който също не е въплъщение на тероризма) - към триумфиращата глобализация в схватка със самата себе си. В този смисъл можем спокойно да говорим за световна война, но не трета, а четвърта - и единствената наистина световна, глобална, тъй като тя има за залог самата глобализация. Двете световни войни отговаряха на класическия образ на войната. Първата ликвидира превъзходството на Европа и на колониалната ера. Втората сложи край на нацизма. Третата, която наистина се състоя под формата на Студена война и война на сдържане, сложи край на комунизма. От една на друга, всеки път все повече се приближавахме към един единствен световен ред. Днес този ред, виртуално стигнал до края си, е в схватка с противникови сили, разпръснати навсякъде, в сърцето на глобалното, във всички съвременни конвулсии. Фрактална война на всички клетки, на всички единствености, които се бунтуват под формата на антитела. Сблъсъкът е толкова незабележим, че от време на време трябва да се спасява идеята за война чрез режисирани спектакли, като тази в Залива - или Афганистан днес. Ала Четвъртата световна война е другаде. Тя е това, което преследва всеки световен ред, всяка хегемонистична доминация - ако ислямът владееше света, тероризмът щеше да се надигне срещу исляма. Самият земен глобус се опъва на глобализацията.
Тероризмът е неморален. Събитието "Световен търговски център", това символично предизвикателство, е неморално; то отговаря на една, самата тя неморална, глобализация. Тогава нека бъдем неморални и ние и ако искаме да разберем нещо, нека погледнем за малко отвъд Доброто и Злото. Поне веднъж, когато имаме събитие, предизвикващо не само морала, но и всяка форма на интерпретация, нека опитаме позицията на Злото. Ключовият момент е именно там: в тоталната противоречивост на западната философия - философията на Просвещението - по отношение на Доброто и Злото. Ние наивно вярваме, че напредъкът на доброто, това, че то набира сила във всички области (наука, техника, демокрация, човешки права), съответства на разгрома на Злото. Изглежда никой не е разбрал, че Доброто и Злото набират сила едновременно, с/в едно и също движение. Триумфът на едното не влече след себе си изчезването на другото, напротив. Ние смятаме, метафизически, Злото като временeн гаф, но тази аксиома, от която произтичат всички манихейски форми на борба на Доброто срещу Злото, е илюзорна. Доброто не ограничава Злото, нито пък обратното, впрочем: те са едновременно несводими едно към друго, а тяхната връзка е неизкоренима. Всъщност Доброто може да победи Злото само като се откаже да бъде Добро, тъй като, присвоявайки си световния монопол върху силата, чрез самото това то повлича бляскаво възвръщане на пропорционално яростно насилие.
В традиционния свят имаше все още баланс между Доброто и Злото - по силата на едно диалектическо отношение, което осигуряваше, каквото и да се случи, напрежението и равновесието на моралния свят - почти както в Студената война противопоставянето на двете свръхсили осигуряваше равновесието на страха. Т. е. без превъзходство на единия върху другия. Този баланс е нарушен от момента, в който има тотална екстраполация на Доброто (хегемония на позитивното над всякаква форма на отрицание, изключване на смъртта, на всякаква мощна противна сила - триумф на Доброто по всички линии). Оттук нататък разновесието е нарушено и като че ли Злото възвръща своята невидима автономност, като все повече се развива експоненциално.
Горе-долу това се случи в политическия ред с премахването на комунизма и с глобалния триумф на либералната сила: именно тогава изскочи един призрачен противник, преливащ из цялата планета, промъкващ се навсякъде като вирус, надигащ се от всяка цепнатина на свръхсилата. Но ислямът е само движещият се фронт на католизирането на този противник. Този противник е навсякъде, а и е във всеки от нас. Страх срещу страх, значи. Но асиметричен страх. И именно тази асиметрия оставя суперсилата напълно обезоръжена. В схватка със самата себе си, тя може само да зацикля в собствената си логика на съотношение на силите, без да може да играе на терена на символичното предизвикателство и на смъртта, за която тя няма никаква представа, тъй като я е зачеркнала от културата си.
Досега тази интегрираща сила можеше успешно да всмуче и разсее всяка криза, всяка негативност; и с това си действие да създава една по същество отчайваща ситуация (не само за презрените парии, но и за осигурените, и за привилегированите в техния пълен комфорт). Основното събитие е, че терористите престанаха да се самоубиват, самопогубвайки се, че те включват собствената си смърт в играта по един настъпателен и ефикасен начин, според една стратегическа интуиция, която е чисто и просто тази за крехкостта на противника, тази за една ситема, достигнала до своята квазизавършеност, и тутакси станала уязвима от най-малката искра. Те успяха за превърнат собствената си смърт в едно абсолютно оръжие срещу една система, която живее от изключването на смъртта, чийто идеал е нула смърт. Всяка система на нула смърт сумира нули... И всички средства за сдържане, за разрушение не могат нищо срещу противник, който вече е превърнал смъртта в контранастъпателно оръжие. "Какво значение имат американските бомбардировки! Нашите хора имат толкова желание да умрат, колкото желание имат американците да живеят!" Откъдето и неравнопоставеността на тези 7000 смърти, нанесени с един замах на една система "нула смърт".
И така тук всичко се разиграва върху смъртта - не само чрез бруталното нахлуване на смъртта на живо, в реално време, а чрез нахлуването на една, много повече от реална, смърт: смърт символична и саможертвена - т.е абсолютното и безапелационно събитие.
Такъв е духът на тероризма.
Никога не атакувай системата по логиката на съотношение на силите. Това е именно въображаемото (революционното), което самата система налага; тя оцелява, като кара тези, които я атакуват, да се бият на терена на реалното, който е изцяло неин. Пренеси борбата в символичната сфера, където действат правилата на предизвикателството, на обратимостта, на наддаването. Наддаване, в което на смъртта може да се отговори само с равна или по-голяма смърт. Предизвикай системата чрез дар: на който тя може да отвърне само чрез собствената си смърт и собственото си срутване.
Терористичната хипотеза е, че самата система се самоубива в отговор на многобройните предизвикателства на смъртта и самоубийството. Защото нито системата, нито властта избягват от символическото задължаване - и върху тази клопка се основава едничкият шанс за тяхната катастрофа. В този главозамайващ цикъл на навъзможна обмяна на смъртта, смъртта на терориста е една безкрайно малка, микроскопична точица, която обаче предизвиква гигантска конвекция. Около тази най-незначителна точица цялата система - на реалността и на силата - се сгъстява, събира се в себе си и се проваля в собствената си свръхефикасност.
Тактиката на терористичния модел е да предизвика излишък на реалност и да накара системата да се срути под този излишък на реалност. Цялата карикатурност на ситуацията, а и насилието, мобилизирано от властта, се обръщат срещу нея, защото терористичните актове са едновременно увеличителното огледало на нейното собствено насилие и модела на едно символично насилие, което й е забранено, модела на едничкото жестоко насилие, което тя не може да упражни - насилието на собствената й смърт.
Ето защо всичката видима мощ не може да направи нищо срещу нищожно малката, но символична смърт на няколко индивида. Трябва да си дадем сметка за случващото се - роди се един нов тероризъм, една нова форма на действие, която играе играта и си присвоява правилата на играта, за да ги нарушава по-добре. Не само че тези хора не воюват с равностойни оръжия, тъй като включват в играта собствената си смърт, на която няма възможен отговор ("подлеци"), но си присвояват и всички оръжия на доминиращата сила. Парите и борсовите спекулации, информационните и въздухоплавателни технологии, медийните мрежи: те възприеха от модерността и глобализацията всичко, без да променят намеренията си да я разрушат.
Като връх на хитростта те използваха за маска и двойна игра баналността на ежедневния американски живот. Спейки в предградията им, четейки и учейки със семействата си, преди да се събудят някой ден като бомби със закъснител. Безгрешното владеене на тази нелегалност е почти толкова терористично, колкото зрелищният акт на 11 септември. Защото хвърля подозрение върху всеки индивид - всяко беззащитно същество може да е потенциален терорист. Щом онези са минали незабелязани, значи всеки от нас е незабелязан престъпник (и всеки самолет също става подозрителен) - и в същината си това е може би вярно. Може би това отговаря на една несъзнателна склонност към престъпление, маскирано и грижливо изтласкано, но винаги годно ако не да реагира, то поне да тръпне тайно пред представлението на Злото. По този начин събитието се разпростира, разклонява се в детайли, които са извор на един още по-изтънчен ментален тероризъм.
Радикалната разлика е, че терористите, разполагайки с оръжията на системата, освен това разполагат и с едно съдбовно оръжие - тяхната собствена смърт. Ако се задоволяваха да се борят със системата с нейните собствени оръжия, щяха да бъдат елиминирани незабавно. Ако й противопоставяха само собствената си смърт, щяха също тъй бързо да изчезнат в едно ненужно жертвоприношение - именно това вършеше тероризмът досега (самоубийствените полестински атентати, например) и за това беше обречен на неуспех.
Всичко се променя от момента, в който те съчетават всички налични модерни средства с това силно символично оръжие. Именно това умножаване на факторите (на нас те ни изглеждат несъчетаеми) им дава такова превъзходство. Обратното, стратегията за нула смърт, на "чистата" технологична война подминава именно това преобразяване на "реалната" сила от символичната сила.
Огромният успех на един такъв атентат затруднява разбирането ни. И за да разберем нещо от него, трябва да се откъснем от нашата западна гледна точка, за да видим какво се случва в тяхната организация и в главата на терористите. Подобна ефикасност у нас предполага максимално пресмятане, рационалност, която не можем да си представим у другите. И даже в този случай би имало гафове, както във всяка рационална организация или секретна служба.
Значи тайната на такъв успех е другаде. Разликата е, че при тях не става дума за трудов договор, а за пакт и жертвен дълг. Такъв дълг е предпазен от измяна и корупция. Чудото е, че са се адаптирали към световната мрежа, към техническия протокол, без да загубят нищо от това съучастие на живот и смърт. Обратно на договора, пактът не обвърза индивиди - дори тяхното "самоубийство" не е индивидуален героизъм, това е акт на колективно жертвоприношение, скрепено с идеални изисквания. И именно обвързването на тези два фактора - оперативната структура и символичния пакт - направи възможен едно толкова колосално действие.
Ние вече не можем, както в покера, да си представим какво представлява едно символическо пресмятане - минимален залог, максимален резултат. Именно това постигнаха терористите в атентата в Манхатън, който би могъл да илюстрира доста добре теорията на хаоса: първоналачен сблъсък, предизвикващ неизчислими последици, докато гигантското военно разгръщане на американците ("Пустинна буря") постига само нищожни ефекти - ураганът приключи, така да се каже, в пърхането на пеперуда.
Самоубийственият тероризъм е тероризъм на бедните, този, за който говорим, е тероризмът на богатите. И точно от това особено се страхуваме: че са станали богати (имат за това всички възможности), без да престанат да искат да ни погубят. Разбира се, според нас те играят нечестно - смъртта не е играчка, че да я включваш в играта. Но тях не ги е еня, а и вече не познаваме новите правила на играта.
Всичко е добро, за да унижим действията им. Например, да ги разглеждаме като "самоубийствени" или "мъченически". И да добавим тутакси, че мъченичеството нищо не доказва, че то няма нищо общо с истината, че то е даже (според Ницше) враг номер едно на истината. Наистина тяхната смърт не доказва нищо, но няма нищо за доказване в една система, в която самата истина е неуловима - или може би ние претендираме да я държим? От друга страна, този силно морален аргумент се обръща срещу ни. Ако доброволното мъченичество на камикадзетата не доказва нищо, то неволното мъченичество на жертвите на атентата също не доказва нищо - и има нещо непристойно и мръсно в това да създаваме от него морален аргумент (това с нищо не предуславя тяхното страдание и тяхната смърт).
Друг злонамерен аргумент: тези терористи разменят смъртта си срещу място в рая. Техният акт не е безкористен, тоест не е автентичен. Той би бил безкористен само ако те не вярваха в Бога, само ако смъртта им беше безнадеждна, каквато е за нас (но предварителната сметка на християнските мъченици не беше ли именно това - сюблимната равностойност). Тоест и тук те не се борят с равностойни оръжия, след като имат право на спасение, докато ние не можем вече да поддържаме дори надежда за него. Ние сме в траур по нашата смърт, докато те могат да направят от нея залог с много голям смисъл.
В същността си всичко това - причината, доказателството, истината, възнаграждението, целта и средствата - е типично западна форма на пресмятане. Дори смъртта ние измерваме в лихвени проценти, в отношението качество/цена. Икономическо пресмятане, което е сметката на бедните - те нямат дори смелостта да включат цената в сметката.
Какво може да се случи извън войната - тя е само конвенционален щит за предпазване? Говори се за биотероризъм, за бактериологична война или за ядрен тероризъм. Ала нищо от това не е от реда на символичното предизвикателство, то е направо безславно унищожаване, без рискове, от порядъка на окончателното решение.
Ала нелогично е да виждаме терористичните действия като чисто разрушителна логика. Струва ми се, че собствената им смърт е неотделима от действието им (и именно това прави от него символичен акт), а не от всякакво безлично елиминиране на другия. Всичко е в предизвикателството и в дуела, т.е. пак в едно близначно, двойно, лично отношение с противната сила. Тя ви е унизила. Тя трябва да бъде унизена. Но не просто изтребена. Да бъде опозорена. Да стане за смях. А това не се постига никога просто със сила или с премахването на другия. Той трябва да е взет на прицел и набит, и унищожен във върха на злополучие му. Освен пакта, който свързва терористите помежду им, съществува нещо като двойствен пакт с противника. Тоест точно обратното на подлостта, в която ги обвиняват, и точно обратното на това, което например правят американците във войната в залива (подхваната отново в Афганистан): невидима цел, операционална ликвидация.
От всички тези перипетии ние ще запомним най-много визията на образите. И трябва да помним тази натрапчивост на образите, и тяхната омагьосваща сила, защото, волю-неволю, те са нашата едипова сцена. А събитията в Ню Йорк, както радикализираха световната ситуация, така ще радикализират и отношението на образа към реалността. Досега си имахме работа с непрестанно разточителство на банални образи и с непрекъснат поток от фалшиви събития. Терористичният акт в Ню Йорк възкресява едновременно образа и събитието.
Между другите оръжия на системата, които терористите обърнаха срещу нея, те използваха реалното време на образите, глобалното им разпространение в момента на ставането. Те си го присвоиха, също както борсовата спекулация, електронната информация или авиационния трафик. Ролята на образа е силно двойствена. Защото в същото време, когато превъзнася събитието, той го взима за заложник. Той действа като умножаване до безкрайност, и в същото време като диверсия и неутрализация (това се случи още със събитията през 1968). Това винаги се забравя, когато се говори за "опасностите" на медиите. Образът консумира събитието в смисъл, че го абсорбира и го предлага за консумация. Наистина, той дава на събитието невиждано досега разпространение, но в качеството му на събитие-образ.
Какво става с реалното събитие, ако навсякъде образът, фикцията, виртуалното преливат в реалността? В сегашния случай сметнахме, че гледаме (с известно облекчение, може би) избликване на реалността и на яростта, и на жестокостта на реалността в един привидно виртуален свят. "Край на приказките ви за виртуалност, това тук е реално!". В същото време можахме да видим едно възкресение на историята отвъд предизвестения й край. Но наистина ли реалността надхвърля фикцията? Ако ни се струва, че го прави, то е, защото е абсорбирала енергията й и самата тя се е превърнала във фикция. Можем почти да кажем, че реалността е ревнива към фикцията, че реалното е ревниво към образа... Между тях се развива нещо като дуел кой ще е по невъобразим.
Срутването на кулите на Световния търговски център е невъобразимо, но това не стига да се направи от него реално събитие. Скокът на насилието не е достатъчен, за да води то към реалността. Защото реалността е принцип и именно този принцип е загубен. Реално и фикция са неразчленими и омагьосването от атентата е първо омагьосване от образа (последиците, едновременно величествени и катастрофични, са самите те твърде въображаеми).
В този случай, значи, реалното се прибавя към образа като награда за ужаса, като една тръпка в повече. Случилото се не само е ужасяващо, а на всичко отгоре е и реално. Вместо яростното насилие на реалното да бъде там първо и към него да се прибави тръпката на образа, образът е там първи и прибавя към себе си тръпката на реалното. Нещо като една фикция в повече, една фикция, надхвърляща фикцията. Балар (след Борхес) говореше за преизмислянето на реалното като върховата и най-опасна фикция.
Та тази терористична ярост не е ярко завръщане на реалността, още по-малко на историята. Тази терористична ярост не е "реална". В известен смисъл тя е по-лоша: тя е символична. Яростта сама по себе си прекрасно може да бъде банална и безобидна. Единствено символичната ярост ражда единичности. И в това единично, особено събитие, в този катастрофичен филм в Манхатън се събират в най-висока степен двата елемента на масова хипноза през ХХ век: бялата магия на киното и черната магия на тероризма. Бялата светлина на образа и черната светлина на тероризма.
След като се е случило, сега търсят да му наложат какъв ли не смисъл, да му намерят каква ли не интерпретация. Няма такива; и това е радикалността на спектакъла, бруталността на спектакъла, единствено тя е оригинална, неразложима и непреклонна. Спектакълът на тероризма налага тероризма на спектакъла. И срещу това неморално омагьосване (даже да отприщва световна морална реакция) политическият ред не може да направи нищо. Това е нашият собствен театър на жестокостта, единственият, който ни е останал - изключителен в това, че обединява най-зрелищното и най-предизвикателното. Това е в същото време внезапно проблесналият микро-модел на едно ядро на реално насилие с максимална възможност да отекне - т.е. най-чистата форма на спектакъл - и един жертвен модел, който противопоставя на историческия и политическия ред най-чистата символична форма на предизвикателството.
Каквато и да е касапница щеше да им е простена, ако тя имаше смисъл, ако можеше да се интерпретира като историческо насилие - такава е аксиомата на доброто насилие. Каквото и да е насилие щеше да им е простено, ако не беше препредавано по медиите ("Тероризмът не би бил нищо без медиите"). Но всичко това е илюзорно. Няма правилна употреба на медиите, медиите са част от събитието, те са част от ужаса, те работят в едната или другата посока.
Репресивният акт върви по същата непредвидима спирала като терористичният акт, никой не знае къде ще се спре и какви ще са обратите, които ще последват от това. На нивото на образите и на информацията няма възможно разграничение между зрелищното и символическото, няма възможно разграничение между "престъплението" и репресията. И именно това неконтролируемо развихряне на обратимостта е истинската победа на тероризма. Победа, която е видна в дълбоките и разклоняващи се последици на събитието - не само в директната (икономическа, политическа, банкова и финансова) рецесия на цялата система и в моралната и психологическа рецесия, която произтича от това, но в рецесията на системата на ценностите, на цялата идеология на свободата, на свободната циркулация и т.н., която създаваше гордостта на западния свят и на която той се позоваваше, за да упражнява влиянието си върху останалата част на света.
До такава степен, че идеята за свободата, идея нова и свежа, е вече на път да изчезне от нравите и съвестите; и либералната глобализация е на път да се реализира под точно обратната форма - като глобализация полицейска, на тоталния контрол, на санитарния терор. Дерегулацията свършва в максимум принуди и рестрикции, еквивалентни на едно фундаменталистко общество.
Спад на производството, на потреблението, на спекулациите, на растежа (но в никакъв случай на корупцията) - всичко се случва, като че ли световната система извършва стратегическо отстъпление, една разтърсваща преоценка на своите стойности - уж като отбранителна реакция на разпространението на тероризма, но отговаряща в същността си на тайните й повели - насилствена регулация, произлязла от абсолютния безпорядък, но която тя налага сама на себе си, интериоризирайки в някакъв смисъл собственото си поражение.
Един друг аспект на победата на терористите е, че всички други форми на насилие и на дестабилизация на реда играят в негова полза: информационен тероризъм, биологичен тероризъм, тероризъм на антракса и на слуховете - всичко се приписва на Бин Ладен. Той би могъл да претендира дори за природните катастрофи. Всички форми на дезорганизация и на изкривена информация са му от полза. Самата структура на общоприетия световен обмен работи в полза на невъзможния обмен. Получава се нещо като автоматично писане на тероризма, подхранвано от несъзнателния тероризъм на информацията. С всички панически последици, които произтичат от това: щом във всички истории с антракса правителството участва като катализатор, аналогично на елементарен контакт с молекула в химически разтвор, значи цялата система е достигнала критична маса, която я прави уязвима за каквато и да е агресия.
Няма решение за тази екстремна ситуация; най-малко това е войната - тя предлага само вече видени решения, тя предлага вече виждана ситуация с все същия потоп от военни сили, несъществуваща информация, ненужни полицейски насилия, шарлатански и патетични слова, технологически и тровещи показностии. Накратко - като войната в Залива - едно не-събитие, едно събитие, което не се случва.
Тъкмо тук е нейният raison d'etre: да замести едно страшно истинско събитие, единствено и непредсказуемо, с едно повтарящо се и вече видяно псевдо-събитие. При терористичния атентат събитието предхождаше всички интерпретативни модели, докато при тази война, глупаво военна и технологична, моделът предхожда събитието, предхожда един ерзац залог и оневиняване.
Войната като продължение на липсата на политика с други средства.

Le Monde, 3 ноември 2001

Жан Бодрийар
Превод от френски: Христо Буцев