Унгарско кино 2001:
котешко мяучене
Спомням си прекрасен разказ на унгарския писател Тибор Дейри. Нарича се "Весело погребение" и завършва със сцена, в която млад художник ридае върху случаен гроб. До него се приближава старица и го пита кого оплаква. "Никой мой близък не почива тук, стрино - рече художникът, - на този чужд гроб оплаквам цялото човечество. Аз съм един побъркан човек на изкуството, разбирате ли?"... Старицата замълча, неволно хванала по-здраво лустринената си забрадка.
- Него няма защо да го жалите, скъпи другарю - рече тя, - то си живее. Е, нека Бог ви благослови, аз се прибирам у дома".
Позволих си този по-дълъг цитат, защото съдържа много характерен за унгарското кино момент - творците му са потопени в течащото време. Страдат и скърбят за цялото човечество, но никога не се възприемат като различни или необикновени. Единственото свръхчовешко в тях е страданието, а мисията им е да го понасят. Достатъчно е да си спомним "Чонтвари" на Золтан Хусарик или "Реквием" на Золтан Фабри. Неслучайно проф. Вера Найденова, която от дълги години следи отблизо процесите в унгарското кино, нарича усещането, което то внушава, "неизлечима болест".
Преди известно време критикът Балаж Варга определи съвременното унгарско кино като "червенобузестия мним мъртвец", а негов колега го нарече "пяна от сметана без торта". Всъщност днешните процеси в унгарското кино (и на институционално, и на художествено ниво) не са много по-различни от случващото се в националните кинематографии на почти всички източноевропейски страни, включително (а може би най-вече) и в нашата. Липса на средства, зрителски отлив от родните филми, доминиране на Холивуд, емигриране на таланти, приватизация на филмовите студии, рушене на материалната база... Всичко това е добре познато и у нас. Тъжната разлика е, че в Унгария ежегодно се правят средно трийсетина филма, че няколко телевизии влагат сериозни средства в продуцирането на нови заглавия и че в крайна сметка постепенно публиката започва да се връща към националните филми. Последната творба на Миклош Янчо например е гледана от над 50 000 зрители. Най-същественото обаче е, че в Унгария се грижат и за бъдещето, за култивирането на новите поколения зрители. Факт е, че там мрежата от арт-кина не само продължава да функционира, но и се развива. Ето защо унгарското кино е съхранило характерната си особеност да насърчава както елитарни, така и касови проекти. Може би това е единственият начин да се създаде благоприятна среда за "опрашване". Всичко това, струва ми се, говори за старанието на унгарците да поддържат добър баланс, за наличието на градивно чувство за мяра и в крайна сметка доказва, че там има истинска, работеща културна политика.
В тазгодишната панорама от шест нови унгарски филми също имаше и по-изтънчени, и по-тривиални. Трябва да се отбележи, че бяха подбрани (с едно изключение) само произведения, наградени на последния Будапещенски национален филмов фестивал. Три от тях са отличени като дебюти. "I love Budapest" на Агнеш Инце и "Площад Москва" на Ференц Тьорьок си поделят наградата за най-добър първи филм, а "Кофти работи" на Саболч Хайду - за режисьорски дебют. "Изоставени" на известния режисьор Арпад Шопшич ("Видеоблус") е получил признание за режисура, а прекрасният "Слепи младежи" на Петер Тимар - за най-добър звук. В този смисъл единственият "аутсайдер" в групата е "Nexxt" на Арпад Шилинг. Всъщност тъкмо той се оказа различният филм, макар че лично аз бих го определила като своеобразно прелюбодеяние в контекста на унгарската кинотрадиция. Съвсем неслучайно е наказано (или поне не е поощрено) от строгия унгарски вкус.
"Nexxt" и "Изоставени" са различни стилистични вариации на тема "насилие". Те са дори противоположни като авторски подход към проблема. В "ексклузивно-екстремния" "Nexxt" Арпад Шилинг е осмислил насилието като проблем на днешния свят, на доминираното от медиите глобално село. Така го е "осмислил", че хвърчат пера и остава нещо доста грозно. Филмът носи заглавието на едноименно грандиозно тв-шоу, което чрез хиляди скрити камери се опитва да разкрие природата на злото. Открива я в собствената си същност. Това е сюрреалистична, гротескова творба, носеща нещо от презрението и "подривната енергия" на дадаистите. Странна смесица от "Портокал с часовников механизъм", "Американски психар" и "Родени убийци". Филмът наистина не може да се преглътне лесно. Смешното и отвратителното се взаимоусвояват до степен на безразличие. Хиперболата стига до грозота - потиска, изтощава, отнема енергия. Форсираният интензитет на цветовете в "Nexxt", "електриковият колорит", нарочно "разстроеният" монтаж сами по себе си реализират преднамерено насилие над зрителя. Авторите със сардонична усмивка са превърнали тв-шоуто в инкубатор на злото и затова в този филм има нещо апокалиптично.
В "Изоставени" пък насилието има социалнопсихологически и екзистенциални корени. Действието на филма се развива няколко години след революцията от 1956. Родителите на 9-годишния Арон се развеждат и баща му го изпраща в интернат, където, малтретиран от възпитателите и директора, той изгубва детството си. Филмът на Арпад Шопшич носи духа на сантименталния трагизъм от романа "Сърце" на Едмондо де Амичис, нещо от натурализма на Зола, но все пак е обгърнат от паяжината на художествената условност и е пропит от религиозно-философската изповед на автора си. Всъщност можем да прибавим - и житейска, тъй като историята, разказана в "Изоставени", е автобиографична за Арпад Шопшич. Киноманите веднага биха асоциирали "Изоставени" с класическия филм от 1932 г. "Нула за поведение" на Жан Виго, въпреки че му липсва неговия анархистичен порив за свобода. А причината за това, струва ми се, поне отчасти трябва да се търси в преобладаващата вътрешна нагласа на унгарските режисьори да са инертни спрямо страданието. И това е философска инерция, екзистенциална участ, много свързана с религиозния светоглед. Известно е, че католицизмът смята бягството в илюзиите за грях. Може би тъкмо оттук идва усещането за "неизлечима болест"...
Ако изобщо нещо обединява всички видени през шестте вечери филми, то е тъкмо желанието за бягство - да се махнеш оттук, да се издигнеш над земята, да полетиш, да преминеш границите между световете, да изчезнеш, да се изгубиш, да стопиш страданието в себе си, да преживееш трансформация и така всъщност да се съхраниш.
Желанието за бягство в "Изоставени" е наказано, но в трите дебютни филми е осъществено. Всъщност - псевдоосъществено.
В "I love Budapest" на Агнеш Инце провинциално момиче заминава за столицата, за да си търси късмета. Там я очаква приятелката й Мони, която вече е намерила своя в мутрата Кристиян. Малката обаче попада не на някой "перспективен" тип, ами на тромав, смешен, непохватен охранител. В края на филма двамата политат в небето с вехтата си кола. Ей така, просто се издигат над града посред бял ден - млади, глуповати и невинни - и по този начин се "спасяват" от гонещите ги бандити и от уличния прах. И в този привиден "деус екс махина" финал, и в цялата история се прокрадва обреченост - като в "Ромео и Жулиета". Така полетя към отвъдното на фона на пълната луна и линейката на Кустурица от "Аризонска мечта"...
В "Площад Москва" на Ференц Тьорьок бягството е тотално. Група абитуриенти бягат от всичко - от училище, от отговорност, от полицията, от страната си. Годината е 1989. Това е випускът, който в цяла Източна Европа влезе в живота с фалшив билет, и като че ли съдбата му е до края да трепери дали ще го хванат. Или да не му пука. Или просто да не пътува. Ференц Тьорьок е избрал за център на действието будапещенския площад "Москва", явно аналогичен на нашите "на Попа" или "дупката" пред НДК. Тоест все места, където се събират хора от покрайнините на обществения живот. Такива, които винаги са готови да прескочат оградата, да се "стрелнат" до центъра на системата, да грабнат каквото им попадне и после, подгонени от кучетата й, да се върнат в периферията и да си хапнат отмъкнатото без никакви угризения. Обикновено, когато системата рухне, тъкмо тези хора се оказват най-интересни. Защото най-често става ясно, че те са неприспособими и към новото статукво, каквото и да е то. Просто обичат да прескачат огради. Те никога не биха живели в Париж или Виена. Могат обаче да ви снабдят с фалшиви билети до там (както правят момчетата от филма на Тьорьок), но иначе ще ги намерите на площад "Москва". Или на Попа. Лениви, нехайни, без дела, без планове, те обаче винаги наблюдават с едно око - внимателно и иронично - щуращата се насам-натам тълпа от центъра. Ето такъв маргинал е Петя от "Площад Москва". Той отива във Виена, пътува за Париж, обича едно момиче, но се връща на познатото място. В някаква своя празнота, в някакво свое "нищо" - подобно на героите от "I love Budapest". Между другото, това нищо е много по-близко до източното му разбиране, отколкото до западното "nihil". И това е още едно лъжебягство.
"Кофти работи" е филм на любимия ученик на Миклош Янчо - Саболч Хайду, поканил маестрото да изиграе себе си. Това е типичен дебют - леко претенциозен, не съвсем уравновесен, мимикриращ едновременно - объркано и объркващо - между Дани Бойл и Жан-Люк Годар (последният неколкократно е вербално споменаван и стилистично цитиран). И въпреки че Саболч най-вероятно се е клел с ръка върху някоя от книгите на модерния литературен гуру Ървин Уелш, гледайки "Кофти работи", по-скоро се сещам за "веруюто" на Кърт Вонегът: "Нека някой друг да внася ред в хаоса. Аз внасям хаос в реда и мисля, че засега успявам". По аналогичен начин и авторът на този филм внася в "работите" кофти-момент и май че успява. Повествованието е алогично, монтажът - също. Ритъмът на филма като цяло е лош. Обаче като че ли всичко е объркано с някакво добродушно-присмехулно чувство. Все едно несръчен ди джей е миксирал сами по себе страшни парчета, без изобщо да му пука за мировата хармония. И се е получило нещо трето. Едновременно кофти и готино. На финала главният герой умира и се превръща в дърво - точно като дядо си. Оставих за накрая "Слепи младежи" на Петер Тимар. Първо, защото тъкмо това е "моят" филм. А по реплики, дочути от задните редове, разбрах, че това е и Филмът на голяма част от хората в залата. Без да отдавам голямо значение на наградите, все пак ми е необяснимо как този филм е останал само с наградата за най-добър звук, дадена му най-вероятно, защото е създаден за слепи хора и звуковата партитура наистина е майсторски направена. "Слепи младежи" разказва за двама неудачници, написали мюзикъл за конкурс по случай юбилей на Института на слепите. Тъй като никой друг не се явява, те го печелят. Оказва се обаче, че за да си вземат парите, трябва да обучат слепите деца на песни и танци. Естествено, този процес е свързан с куп недоразумения и перипетии, между които се промъква убийствена тъга... Филмът е с блестящо изградена драматургия - на пръв поглед съвсем банален сюжет, проследяващ подготовката на спектакъла. Гледали сме хиляди подобни американски филми. Има няколко епизода, които буквално взривяват баналността. Мюзикълът (а и филмът) започват със сцена, в която малко момиченце седи на сцената в светло петно сред пълния мрак и пее за слънцето. До него се приближава момченце, което й казва да престане да "мяучи" за слънцето, защото никога не го е виждала, понеже е сляпа.
Потрисащото е, че момченцето също е сляпо и едва намира пътя; че момиченцето спира да пее... И най-вече, че всъщност това не е само представление, а жива трагедия, от плът и кръв, но по-скоро ние сме слепци за нея. Онова, което всъщност те разтърсва из основи, е усещането, че откриваш трагичната участ на цялото човечество - да е невиждащо, залутано в мрака. Целият филм е пронизан от болезненото мяучене на сляпо, нищо не знаещо котенце. Сцената, в която майката плаче за сляпото си момченце, а му казва, че се смее, и за да го увери, двамата започват да се гонят и боричкат върху пода, тя плаче и мяучи, а детето се смее и накрая и тя започва да се смее - това е истинска сцена-катарзис. И дори само тя е достатъчна, за да се уверим, че Петер Тимар е истински майстор и че унгарското кино не е никакъв мъртвец, било то червенобузест или мним.
"Слепи младежи" завършва почти като "Фотоувеличение" на Антониони. Майката със сляпото си дете и музикантът със сляпата си приятелка отиват да играят тенис на маса. Двамата виждащи си завързват кърпи на очите и играта продължава...Човечеството си живее, както казва старицата от разказа на Тибор Дейри. Но дали наистина "побърканият човек на изкуството" няма за какво да го оплаква?!
Ирина Иванова


Ирина Иванова тази година завърши "Кинознание" в НАТФИЗ, където в момента е хоноруван асистент на доц. Божидар Манов.
От 29 октомври до 3 ноември в Унгарския културен институт бе показана панорама "Унгарско кино 2001". Необходимо е уточнението, че вече не говорим за изолиран филмов показ, а за традиция, чието начало бе поставено миналата есен. Да се надяваме, че думата "традиция" няма да "увисне във въздуха" по финансови или организаторски причини и че унгарците ще съхранят този своеобразен национален празник на чужда територия със същите постоянство и упоритост, с които запазиха и собствения си филмов фестивал, провеждащ се всеки февруари в Будапеща.