Функцията на сценичния плакат
Функция на сценичния плакат е да предизвести характера на едно театрално (оперно, балетно или музикално) събитие, да прелъсти погледа на случайния минувач, да го спечели за онази вечер, в която се вдига завесата и на сцената започва тайнството. Големите майстори на плаката отдавна са прекрачили отвъд ролята си на глашатаи и рекламни агенти и са превърнали простия лист хартия, наричан афиш, в пространство за демонстрация на поетично мислене, висока визуална и графична култура, във философия.
Сценичният плакат със способността си да "мисли" концентрирано, да не разказва, а да показва, много често надскача повода си (представлението) и казва за него повече, отколкото самото то съдържа.
Третото международно триенале на сценичния плакат София 2001 ни доказва колко бедни и сиви са станали нашите улици (въпреки усилията на проекта "Красива София"), защото по тях се лепи безразборно и брутално всякаква гадост - от кичьозните фолкафиши до стерилните предизборни постери. Пълната липса на графична култура, на поетично мислене и графоманската самонадеяност превърнаха нашите улици в перманентен панаир на безвкусицата и простащината.
Сценичният български плакат е помръкнал, увехнал, сиромашки измъчен от вечния недоимък и икономия (то няма пари за самия спектакъл, а камо ли за плакат и програма). На него вечно му спестяват няколко цвята, формата, истинската хартия. И сега, като го сложиш до японските, полските, немските плакати, той стои като бедния роднина. Чехларов и Десподов не са вече така бляскаво находчиви, технически са си останали там, в 80-те години, от по-младите Младен Врабчарски с плаката за "Януари" на Радичков и Наско Атанасов се опитват да надскочат убогата летва на българския стандарт. Групата "G-7" от Варна има амбиции да стои европейски, но, струва ми се, там липсва лидерът, който да придаде уникален израз на графичната им култура.
Започнах с българското представяне, защото то наистина определя контекста, в който стоим като граждани. Иска ми се да добавя - това, което показват българските плакатисти, за съжаление е и отражение на онова, което е поводът за създаването на сценичните плакати - сценичното ни изкуство. То също е унило и повехнало, снишило се пред стадионите на "новите варвари", на крясъка на пошлостта и кича, на страха от празните салони. Не може да се очаква талантливият, интелигентен художник да "зареди" от заглавия като "Далавера за леваци", "Иде ми да те убия" или "Луд съм по тебе". Както се казва в оная приказка - "Всяка държава си заслужава евреите".
Когато застанеш пред серията плакати, които отразяват дейността на Bayerische Stаatsoper, театъра в Котбус или центъра Помпиду, много четливо разбираш, че Европа е там някъде, оттатък Пирот, и пътят до там не е въпрос само на икономически показатели, а и на култура на гражданите на една държава. Защото, ако вярваме на плаката, най-голямото културно събитие, което ни предстои, е концертът на фолкпевицата Рени в зала 1 на НДК, а не например премиерата на "Бохеми" в Националната опера, за която някой е измайсторил плакат като за Джуджето Дългоноско.
От чуждото участие ме впечатли стилната работа на Лиан Шамбо за класическия китайски театър. Един плакат, който въздейства като хайку - цялата поетика на китайския театър е видяна в едно гримирано око. Перфектен стил и изпълнение. Това, разбира се, е банално казано, когато става дума за китайци и японци. Така стоят нещата и при Накагава, Йошито Накано (паднах си по един плакат в червено и бяло), Осаму Фукушима - кракът със стъклата по ходилото и особено два плаката с телевизор, Ооба Мики (Китакиуши симфоничен оркестър - диригент, стъпил върху разпилени ноти, бълва огън, а пешовете на фрака му са се развили като опашката на ихтиозавър).
Моят фаворит е една безименна работа, която ме вцепени с гениалната си простота - целият плакат е изпълнен с малки, небрежно надраскани стрелки надолу, а отдолу срещу тях една голяма удебелена стрелка - настръхнала срещу масовата еднаквост и същевременно гордо уверена, че това е посоката. Авторът е Нориказу Кита. Според мен само заради тази работа си струва да се разходи човек из трите етажа на "Шипка" 6.
Другите имена, които съм длъжен да упомена, още веднъж подчертават онова, с което започнах - сценичният плакат е отражение на сценичната култура и вкус.
Това, че в Германия съществуват художници като Андреас Валат, във Франция Мишел Батори, Мишел Буве, Филип Анелоа, в Полша Веслав Гжегорчик, явно се дължи на контекста и на значимостта на сценичните факти, които отразяват. Чувал съм, че културният пейзаж в Мексико не е по-цвете от нашия, но художникът Леонел Сагахон ми подсказва, че там има и други неща, освен чалга със сомбреро. И съвсем коректно искам да добавя имената на Гите Кат, Ерхард Грутнер, Матиас Холгер (два страхотни женски крака в стил Магрит), Ройтав Шайбо (великолепен плакат за балет по "Госпожица Юлия" и "Кармен" - огромна червена роза в женски скут, тръпка от еротика и усет за поетиката на творбите), Михал Лиш (не случайно носещ една от наградите за театрален плакат) и Голб Маркус с поетичния плакат "Weil immer das meer vor der Liebe ist" ("Защото винаги морето е преди любовта") - мъжка фигура в гръб със запалена кибритена клечка вместо глава.
... Навън, на "Шипка", всичко си беше постарому. 1 ноември 2001 - Ден на народните будители.

Иван Добчев

Режисьорът Иван Добчев (1947) е завършил Художествената гимназия и ВИТИЗ. Автор е на много постановки в различни български театри. Негови спектакли са печелили множество награди. През 1988 заедно с Маргарита Младенова основават Театрална работилница "Сфумато", чиито спектакли имат голям успех у нас и в чужбина.