След писмото на Ориана Фалачи*
Но мъката няма знаме

[...] "Най-сетне Ориана Фалачи се завръща на бойното поле, какъвто й е обичаят", рекох си. Но, трябва да призная, докато четях твоята дълга, разгорещена статия, възхищението ми пред смелостта ти скоро се превърна в тревога пред твоята безсъвестност. [...] Не ислямистите изобщо предизвикаха онази касапница, така както не италианците изобщо хвърлиха бомбата в Земеделската банка в Милано или на гарата в Болоня, а хора с име и презиме. И именно те трябва да бъдат открити, съдени и осъдени, както след нацизма бе направено на Нюрнбергския процес. Войната не е адекватен отговор на тероризма - в случая много по-ефикасна би била една мащабна международна полицейска операция. [...] Няма нужда да си учил антропология, за да знаеш, че всякакво сравнение между културите е безсмислено. Защото цивилизацията е в движение, няма нищо монолитно, изплъзва се от понятието за добро и зло. Всяка култура, дори привидно най-примитивната, живее с ценности, правила, собствена космогония и мрежа от отношения и обекти на привързаност, които никога не бива да бъдат подценявани, по никакъв повод. Един конгоанец не е по-низш, защото ходи бос да лови риба с копие и умира от СПИН на трийсет години. Питай някой да ти разкаже как една пребогата земя, неговата, пълна с диаманти и мед, е била опустошена, завзета и ограбена от хора с пари и пушки, които са го оставили в каменния век. [...] Да бъдеш богат и силен не означава автоматично да си по-добър. Но със сигурност означава да имаш повече отговорности. [...] Шизофренията, манията по всемогъщество, извратеното ползване на технологията, натрапливото трупане на пари не са типични черти нито на католическата, нито на мюсюлманската религия, макар и някои индивиди, алчни за успех и власт, да са използвали двете вери, за да наложат веруюто си на смърт и терор. Нека да се отнасяме към тях както заслужават, да ги съдим публично, но да избегнем войните, които винаги и най-много засягат невинните. [...]

Кориере дела Сера, 5 октомври 2001 г.

Дача Мараини


Султанът и св. Франциск

[...] Пиша ти също - и нарочно в отворено писмо - за да не оставя да се чувстват твърде самотни онези читатели, които може би, като мен, са били потресени от твоите нападки почти толкова, колкото от рухването на двете Кули. Там загинаха хиляди хора и заедно с тях - нашето усещане за сигурност; в твоите думи сякаш загива най-доброто от човешката глава - разсъдъкът, най-доброто от сърцето - състраданието.
Твоето излияние ме порази, рани и ме накара да си спомня Карл Краус. "Който има нещо за казване, да направи крачка напред и да замълчи", бе написал той, отчаян от факта, че пред неописуемия ужас на Първата световна война на хората им окаменяват езиците. Напротив, повсеместно се развързват в едно нелепо и смущаващо бръщолевене. [...] Да мислиш каквото мислиш и да го напишеш е твое право. Бедата обаче е, че благодарение на твоята известност, блестящият ти урок по нетърпимост сега стигна даже до училищата и повлия на толкова много младежи - това ме тревожи. [...] През последните дни се върнах към една прекрасна книга, излязла преди две години в Германия. Тя се казва "Изкуството да не бъдеш управляван: политическата етика от Сократ до Моцарт". Завладяващата теза на автора й Екерхарт Крипендорф е, че политиката в своето най-благородно изражение възниква при преодоляването на отмъстителността; че западната култура се корени дълбоко в митовете за Каин и за Ериниите, открай време подсещащи човечеството за нуждата да разкъса порочния кръг на отмъщенията и да даде възможност за зараждане на цивилизацията. [...]
Според Крипендорф театърът, от Есхил до Шекспир, е играл решаваща роля в изграждането на западния човек, защото, събирайки на сцената всички действащи лица в единен конфликт, всяко със своите гледни точки, колебания и възможни избори на поведение, е послужил като повод за размисъл върху смисъла на страстите и безполезността на насилието, което никога не постига целта си. За съжаление, в днешно време на световната сцена ние, западните хора, сме същевременно и единствените главни действащи лица, и единствената публика, и така, посредством нашите телевизии и нашите вестници, слушаме само нашите си доводи, чувстваме само нашата си болка.
[...] Ориана, сигурен съм, че и на теб е направило впечатление как, при всичко изписано и изговорено дотук за Афганистан, много малко се споменава на какво се дължи огромният интерес към тази държава: оттам неизбежно минава трасето на всички възможни петролопроводи, по които необятните запаси от метан и петрол на Централна Азия ще потеглят към Пакистан, Индия и в последствие - към страните от азиатския Югоизток. Без да се налага да се прекосява Иран. Никой напоследък не припомня, че още през 1997 г. две делегации на "ужасните" талибани бяха посрещнати във Вашингтон за преговори по въпроса и че една голяма американска петролна компания, "Юнокал", с консултант ни повече ни по-малко самият Хенри Кисинджър, се ангажира в Тюркменистан да построи въпросния петролопровод през Афганистан. [...]
Разделението на света по един - струва ми се - "талибански" начин на "тези, които са с нас, и онези, които са срещу нас", явно създава предпоставки за климата на лов на вещици, от който Америка страдаше през 50-те години при макартизма, когато много интелектуалци, държавни чиновници и университетски дейци, несправедливо обвинени в това, че са комунисти или симпатизанти на комунистите, бяха преследвани, съдени и в ред случаи оставени без работа. Твоята атака срещу "жабешкия хор" и срещу "съмняващите се" интелектуалци, Ориана, макар и да е само с плюване, клони точно натам. Да се съмнява е основна функция на мисленето; съмнението е в устоите на нашата култура. Да искаш да лишиш главите ни от съмнението е като да искаш да лишиш дробовете ни от въздух. [...]
Нашата работа се състои и в опростяване на сложните неща. Но не бива да се прекалява, Ориана, като Арафат се представя за квитнесенция на двуличието и тероризма, или общностите от мюсюлмански имигранти у нас се набеждават за инкубатори на терористи. Твоите аргументи сега ще бъдат използвани в училищата в противовес на наивната дидактика в стил "Сърце", но ти вярваш ли, че утрешните италианци, възпитани в подобно нетолерантно опростенчество, ще бъдат по-добри? [...]
"Кажете какво подтиква хората да воюват?", попитал през 1932 г. Алберт Айнщайн в писмо до Зигмунд Фройд. "Възможно ли е така да се направлява психическата еволюция на човека, че той да стане по-устойчив спрямо психозата на омразата и разрушението?" За отговора на Фройд били необходими два месеца, но заключението му било, че има надежда: влиянието на два фактора - все по-цивилизованото поведение и оправданите страхове от последиците от една нова война - трябвало да тури край на войните в близкото бъдеще. Съвсем навреме смъртта спестила на Фройд кошмарите на Втората световна война. Но не и на Айнщайн, който с течение на времето все повече се убеждавал в необходимостта на мирните намерения. През 1955 г., малко преди да умре, от къщичката си в Принстън, в Америка, където бил намерил убежище, той се обърнал към човечеството с последен призив за спасение: "Помнете, че сте хора и забравете всичко останало". За да се защитиш, Ориана, няма нужда да нападаш (твоите плювни и ритници имам предвид). За да се предпазиш, няма нужда да убиваш. [...]
"Ние имаме всички доказателства срещу Уорън Андерсън, президент на "Юнион Карбайд". Очакваме да ни го предадете", отправи напоследък апел от Индия, очевидно с цел да провокира американците, Арундати Рой, една жена от твоя сой, Ориана, известна и оспорвана, обичана и мразена. Като теб винаги готова да поспори, Рой се възползва от световната дискусия около Усама бин Ладен, за да настои пред индийски съд да бъде изправен президентът на "Юнион Карбайд", отговорен за експлодирането през 1984 г. на химическата фабрика в Бопал, Индия, взело 16 000 жертви. Образът на терориста, срещу който ни насъскват като срещу "враг" за громене, сега е саудитският милиардер, който от леговище в планините на Афганистан заповядва нападението срещу Кулите-близнаци; инженерът-пилот, ислямски фанатик, който в името на Аллах убива себе си и хиляди невинни; палестинското момче, което с натъпкана с динамит раничка се самовзривява по средата на тълпата. Но трябва да приемем, че за други "терористът" може и да е бизнесмен, който пристига в бедна страна от Третия свят не с бомба в куфарчето, а с чертежи за построяването на химическа фабрика, която поради опасността от експлозия и замърсяване никога не би могла да бъде построена в богата страна от Първия свят. [...]
Съединените Щати, за да имат възможно най-голямо поле на действие и да придадат на войната срещу тероризма убедителността на международната законност, въвлякоха в нея и Обединените нации. Но Съединените Щати продължават да бъдат страната, която най-неохотно плаща квотите си в Стъкления дворец; страната, която още не е ратифицирала нито учредителния документ на Международния правораздавателен съд, нито споразумението за забрана на противопехотните мини, нито пък договореността от Киото за климатичните изменения. Националният интерес на американците стои над всеки друг принцип. [...]
[Флоренция...] Флоренция бе красива, когато бе по-малка и по-бедна. Сега е срамна гледка, но не заради мюсюлманите, които се събират пред Катедралата, не защото филипинците се срещат в четвъртък на площад "Санта Мария Новела", не защото албанците се тълпят ежедневно около гарата. А защото и Флоренция се "глобализира", не удържа на порива на онази сила, която довчера изглеждаше неустоима: силата на пазара. В рамките на две години от чудесната улица в центъра, по която обичах да се разхождам, изчезнаха една историческа книжарница, един стар бар, една аптека с вековна традиция и един музикален магазин. И на какво отстъпиха място? На магазини за мода. Повярвай ми, и аз вече се чувствам некомфортно там. [...]

Кориере дела сера, 8 октомври 2001 г.

Тициано Терцани


Чухме критиците, излиза права Ориана

[...] Дача Мараини е отлична писателка на романи, които винаги чета с удоволствие, но в етико-политическите й разсъждения откривам само изтощените клишета на политически коректното ухажване на Третия свят. Тициано Терцани изящно и умело ни разказваше за Азия, но когато почна да цитира като рецепти за спасение Св. Франциск Асизки, Ганди, отец Балдучи и моя колега от университета "Колумбия" Едуард Саид, зазвуча неуместно. Аз лично предпочитам доминиканците пред францисканците. Съгласен съм, че "Песен за брата Слънце" е текст със затрогваща чистота. Но тази чистота не може да бъде пренесена от една наистина примитивна епоха в свръхкомплицираната действителност на третото хилядолетие. [...].
Терцани пише: "Теб, Ориана, камикадзе не те интересуват. А мен - много". Някогашните камикадзе, така да го кажем, се жертваха за някаква тяхна родина, бяха "локални". Тяхната кауза бе конкретна и вписана в контекст. Самоубийците от Ню Йорк и Пентагона и онези, които ще тръгнат по стъпките им, са "глобални"; тяхната родина е Коранът, една религиозна вяра. Разликата е доста чувствителна, но това убягва на Терцани. [...] Някой стреля по мен. Аз след това отговарям със стрелба по него. За едно и също ли става въпрос? Очевидно не. При това положение каква е алтернативата? Да изтърпиш насилието, да оставиш да те насилят, без да реагираш, без да спреш агресията? Никога не се е случвало да подейства. Няма да се случи, това е сигурно, и с ислямския тероризъм. [...] Работата е там, че тероризмът не може да бъде определен само като "форма на насилие". Така всяко нещо може да се нарече тероризъм, поради което нищо не бива да се нарича тероризъм, както отбелязва Марио Пирани. Но за мислещите и умеещи да мислят хора това са само празни приказки. [...] Терцани пише, че нетолерантността на Ориана го тревожи. Мен много повече ме тревожи, признавам си, слепотата на хората, които от позицията си на ползватели на един "добър живот" (етико-политически) не успяват да виждат контрастно.

Кориере дела сера, 15 октомври 2001 г.

Джовани Сартори


Развъждачите на съмнения и сабята на Ориана

[...] С нечувания си памфлет Ориана Фалачи възкреси една фундаментална функция на писането, която в застрашително заобикалящия ни океан от информация е полезна главно когато разбунва емоциите. Аз например въобще не споделям културната горделивост на Ориана, нито одобрявам клеветите й срещу мюсюлманските имигранти. Но откликвам, възмущавам се, чувствам се призован да отговоря. И накрая забелязвам, че не правилността на аргументите й има значение, а настойчивостта, с която ме принуждава да мисля и да изразявам мнение. [...] Имаше хора, които се скандализираха от разпалената агресивност на Ориана Фалачи и дори я нарекоха расистка. Но не можеш да отговариш с шепот на убийците на твоите приятели и на осакатителите на твоя град. Много съвременни интелектуалци са свикнали да гледат света от висотата на прохладните си Олимпи, като безпристрастно определят оттам кой прав и кой крив, сякаш нищо няма пряко отношение към тях. Но когато къщата ти лумне в пламък, трябва да повикаш пожарникарите, нормално е да възненавидиш подпалвача и е естествено, в критичните моменти, да се върнеш към първичните си емоции. Расизмът няма нищо общо. [...] И Антонен Арто го казваше: пред катастрофата рухват културните замъци, инстинктът заличава възпитанието. Това и направи Ориана Фалачи, тя, която е виждала толкова много страни и толкова много битки: измъкна от недрата си една елементарна жизненост и ни замери в лицата с нея. Сега вече можем да спорим за всичко. [...] Тя замахва със сабята си и разсича света на две. Убедеността й е животинска, но стимулираща, най-вече защото ни принуждава да си сложим най-силните очила. Дали е вярно всичко, което е написала? Не е там работата.

Кориере дела сера, 17 октомври 2001 г.

Джулиано Цинконе


От италиански: Нева Мичева


*Вж. Гневът и гордостта от Ориана Фалачи в приложение към в. "Култура",
бр. 40/41, 16 ноември 2001 г.



Дача Мараини (1936) - писателка, поетеса, журналистка, автор и инициатор на театрални проекти, известна по цял свят главно с романите ("Дългият живот на Мариана Укрия" и мн. други) и пътеписите си.

Тициано Терцани (1938) - журналист, писател, есеист, най-значимият "специален пратеник" на Италия. Става известен през 1971 г. като кореспондент на "Дер Шпигел" в Азия. Има книги за войната във Виетнам, за Камбоджа и Китай, както и за разпада на съветския соцстрой. Традиционен сътрудник на "Кориере дела сера". От 1994 г. живее в Индия със своето семейство.

Джулиано Цинконе (1939) - един от най-старите и известни журналисти на "Кориере дела сера", автор на три романа, сборник поезия и томче с театрални текстове. През последните години името му нашумя заради твърде недвусмисленото си споменаване в "Тайната история на КГБ или архивът на Митрохин".

Джовани Сартори (1924) - преподавател по история на съвременната философия и държавна доктрина, приложна социология, политология. От 1976 г. професор в Станфордския университет в Калифорния, в Харвард, Йейл, Американ ентърпрайз инститют във Вашингтон, в университета Колумбия и др. Доктор хонорис кауза на ред европейски университети, член на Американската академия на науката и изкуствата. Автор на около 30 книги, преведени в повече от 30 държави.