Есенни изкушения
Юбилейната 15-та Киномания, в първата година на века, бе изтеглена по-рано - от 5 до 18 ноември. От 54-те заглавия 21 можеха да бъдат видени само в НДК. Специално за събитието пристигнаха Михаил Пташук с новия си филм "През август 44-та", Карен Шахназаров с "Отрови или световната история на отравянията", Дарко Баич с "Война на живо". Ермано Олми не дойде за премиерата на филма "Занаятът на оръжията", сниман предимно у нас и с видимо българско участие, ала изпрати сърдечно видеописмо. Харви Кайтел също не удостои с присъствието си първата публична прожекция на "Сива зона", също сниман у нас, а копието на "Голямото животно" на Йежи Щур пък се загубило по пътя.
За първи път Британският филмов фестивал (организиран от Британски съвет и Стефан Китанов) бе проведен в рамките на Киномания: панорама на Дерек Джарман (12 филма и документалният за него "Това е то, Джон"), Шотландско кино и "Защита Лужин" (вж. бр. 31 от 2001).
За радост отново, както миналата година, имаше два нови български филма, обрамчили събитието (и незнайно защо мегаломански програмирани в зала 1): "Съдбата като плъх" на Иван Павлов откри, "Опашката на дявола" на Димитър Петков закри "Киномания". (А дългият и агресивен форшпан на "Огледалото на дявола" на Николай Волев ни атакува през цялото време в същата зала 1 поради рекламна недостатъчност.)


Напук на вайканията за мизерност, амбициите на НДК надскочиха ината за запазване на статуквото, хвърлиха се да почистят плесента по традицията и излъскаха "Киномания" до почти истински есенен киномаратон. Не съм наясно с финансовата рекапитулация на организаторите - имаше и празни места, имаше и публика. Що се отнася до последната, тя бе безпрекословно диференцирана - холивудските хитове в зала 1 събираха (предимно) луксозни младежи и девойки, мнозина от които не сколасваха да гледат филма (а пречеха и на околните) от мобилни разговори; британските филми в кино "Люмиер" пък привличаха бедни киномани от всички възрасти (най-вече студенти и критици).
Както обикновено, дистрибуторските фирми използваха "Киномания" за трамплин на хитове, изстреляни от НДК право в киномрежата: "Мулен Руж" ("Киновелт Дъга"), "Трафик" (New Films International), "Една вечер в бар "Маккул" ("Александра филмс"), "Хималая - детството на един вожд" ("Van Kris")...
Като бонус "Александра" за първи път показа две щатски заглавия с щемпел "само на "Киномания": "Шивачът от Панама" на Джон Бурман по Джон льо Каре, който е и изпълнителен продуцент, и "Глитър/Всичко, което блести" на Вонди Къртис-Хол - актьорският дебют на Марая Кери. Със съдействието на Френския културен институт и "Евроимаж" "Van Kris" пък показа френските "Силни души" на Раул Руис, "Малки неудобства" на Никола Букриеф и "Ямакаши" на Ариел Зейтун, вдъхновен и продуциран от Люк Бесон.
Любимият ни Робърт де Ниро се появи в два филма ("Прецакването" и "Приключенията на Роки и Болуинкъл"), обаче Майкъл Дъглас го би с един повече ("Трафик", "Нито дума", "Една вечер в бар "Маккул", където е и продуцент).
Носителят на "Златен лъв" от тазгодишния фестивал във Венеция "Сватба в сезона на мусоните" на Мира Наир дойде в София благодарение на НДК. Отдавна не беше ни се случвало да видим толкова експедитивно световен хит, при това оспорван. В Италия може и да му се подсмихват снизходително (вж. бр. 32 от 2001), но в България го приехме радушно. Той е красив, ироничен, пищен, романтичен и артистичен опит за трансплантация на свободолюбив американски дух в индийската музикална мелодрама. Насред златни невени в изящни сюжетни винетки се преплитат страсти и традиции, палавост и покорство, травми и благородство - пет любовни истории в навечерието на сватба. Екранът експлодира от витална прелест - гривна поддрънква на глезена, сари се вие по снагата, дъжд брули греха. Жените са пламенни, колкото и цветовете наоколо, а мъжете - морно красиви. След "Здравей, Бомбай!" ("Златна камера" от Кан `87) и "Кама сутра", "Сватба в сезона на мусоните" е третият филм на Мира Наир, показван у нас. Възпитаничка на Харвард, тя екзалтирано строи своите мостове между Америка и Индия, обгалвайки ги с пъстрия воал на екзотиката. На схоластиците това кино им изглежда кичозно. Но ако си отпуснете сетивата - хей така, за едната екранна наслада, ще почувствате могъщото вълшебство на киното като медитация.
Не само притежанието на "Златна камера" е общото между Мира Наир и грузинката Нана Джорджадзе (за "Робинзониада или моят английски дядо" от Кан '88). Нейният филм "Лято или 27 пропуснати целувки" (Германия-Грузия-Франция, 2000, "Радивижън") също е овъргалян в емоции на различни възрасти. Акселератката Сибил (Нино Куханидзе) попада в малко градче, където се заплесва по играта "аз търся тебе, ти търсиш друг", в местното кино прожектират "Емануела", а страстите люлеят прахоляка наоколо. От една страна, филмът продължава биографично-ироничния стил на Нана Джорджадзе (с неизбежната червенокоса лъчезарница, напомняща самата нея), на свой ред верен на грузинската поетична традиция. От друга обаче е далеч по-сюрреалистично смешен и по-повърхностен от "Робинзониада, или моят английски дядо", и от "101 рецепти на влюбения готвач", а музиката на Горан Брегович препраща към първосигнални аналогии с Кустурица. "Лято или 27 пропуснати целувки" е чуден пример за автентично национален филм, направен с европейски пари, заснет смайващо от Федон Папамикаел (и с поредния гастрол на Пиер Ришар).
Италианско-немско-френска костюмна суперпродукция "Занаятът на оръжията" бе нетърпеливо очаквана у нас по няколко причини: автор е Ермано Олми, известен преди всичко като неореалистичен поет на днешността; участват четирима българи (Христо Живков, Десислава Тенекеджиева, Калин Арсов и Димитър Рачков); голяма част от снимките е реализирана в крайдунавското село Дъбован... Действителна случка от началото на XVI век е отправната точка на действието - в битка с немците 28-годишният главен герой Джовани де Медичи (Христо Живков) е ранен от фалконетен изстрел, лежи на смъртен одър и си спомня житието-битието, пълно с войни, жени, любов... Филмът беше показан в конкурса на тазгодишния Кан, но остана без награда, за разлика от едновремешния му "Дървото на налъмите" ("Златна палма" '78). В Италия обаче около него изригна мощен ажиотаж - все пак наистина става дума за завръщане след дълго мълчание на един от малцината живи Майстори, какъвто безспорно е Ермано Олми (по време на Киномания в Евро-българския културен център показаха класическите му филми "Дървото на налъмите" и "Легенда за светия пияница"). "Занаятът на оръжията" е филигранно изпипан филм - от панорамите, през интериорите до най-незначителния детайл в снаряжението, например струи фанатично преклонение пред автентизма. Всеки кадър от филма (оператор Фабио Олми) наподобява ренесансова фреска - тук изскача "Св. Йероним" на Ботичели, там - мъжки портрет на Перуджино или Лоренцо Коста; екстериорните композиции препращат към Тинторето, интериорните - към Тициан или Караваджо... Пластически съвършен, филмът ме оставя абсолютно равнодушна - не ме трогва дори класното актьорско присъствие. Човеците затъват в екранната многотия, а и, честно казано, изобщо не проумявам смисъла на подобно титанично начинание.
В разгулно-екстравагантните обсесии на Дерек Джарман (1942 - 1994) обаче виждам смисъл. По образование художник и по възгледи - радикал, през 70-те той разбива не само хетеросексуалната хегемония на англйското кино, но и цялостната му реалистична традиция. "Себастиан", "Юбилей" и "Бурята" го превръщат в скандален новатор, в своеобразен гуру на екранното гей-мислене. Независимо дали снима с камера Super-8 или с нормална, дали сам застава зад проектите си, или събира (мъчително) пари, Джарман фриволничи с екранизации на класика или с естетизации на делника с неконформистка последователност, достойна за завист. Нещо повече - буреносно живописните му филми са заснети с естетска пестеливост (пластическа и финансова). За малцина у нас Джарман е познат - в началото на 90-те гледахме негова панорама в театър "Ла страда" (спомням си "Караваджо" и "Синьо"), после, по разни британски филмови фестивали видяхме "Едуард II" и "Витгенщайн". Сега за първи път любопитните можаха да видят толкова негови филми накуп. В крайна сметка се оказва, че въпреки крайната закодираност на кадъра и донякъде мъчителното "смилане" на посланието, Джарман е романтичен поет на фона на рационализма на Питър Грийнауей - другият бляскав британски естет в киното.
Шотландските филми бяха 4 ("Абърдийн" на Ханс Петер Моланд, "Казвам се Джо" на Кен Лоуч, "Ловец на плъхове" на Лин Рамзи и "Сираци" на Питър Мълан). Предвождани от константния левичар Кен Лоуч, и по-младите шотландски режисьори се занимават с малките хора и техните неразрешими социални проблеми в екстремна ситуация. Емблематични в този смисъл са "Ловец на плъхове" и "Сираци". Първият е натуралистично-трескаво завръщане към 70-те през погледа на ожесточено дете с отсъстващ поглед (невероятно изпълнение на Уйлям Ийди) - от удавянето на приятелче по негова вина до всекидневните спорове с бащата-лентяй на екрана е изобразена вонящата атмосфера на бедността в Глазгоу, просмукваща се не само в телата, но и в душите. Драстичен филм, в който децата подмятат плъхове, сякаш си играят на пинг-понг. "Сираци" също започва със смърт, но този път майчина. В денонощието преди погребението трима опечалени братя и безпомощната им сестра (в инвалидна количка) се лутат в тъмата, натъпкани с комплекси и подложени на всякакви мъченичества - човешки и климатични. Прословутият шотландски черен хумор се справя и с най-тъпата ситуация и помага на "Сираци" да е успешен - не само заради обичайното при дебют снизхождение.
След като миналата година чилиецът в Париж Раул Руис присъства на "Киномания" с екранизацията по Марсел Пруст "Преоткрито време", сега гледахме новия му филм "Силни души" - адаптация по романа на Жан Жионо. Руис обикновено е непроницаем - сюжетите му (ако изобщо ги има) са енигматични и често отблъскващи (какъвто е случаят с "Раздвоен образ"), но почти винаги са достолепно-красиви. И на "Силни души" не му липсва недоизказаност - селска старица погребва мъжа си, а по време на бдението си спомня живота, през който е пердашила яко, без да изпуска огледалцето си. Има защо - в ролята на главната героиня е не кой да е, а Летисия Каста. Красива е, но като актриса е малко скована. Както впрочем и целият филм, за разлика от изображението (оператор Ерик Готие).
Също хладен и донякъде неразбираем е "Пианистката" на Михаел Ханеке с Изабел Юпер, който заедно с "Малки неудобства" на Никола Букриеф (донякъде) продължава да реди травматични пъзели върху отношенията между по-възрастна жена и младеж. Изабел Юпер има зад гърба си опита от "Училище за страсти", но в сексуалния дует с Беноа Мажимел е далеч-далеч по-сурова. "Пианистката" донесе и на двамата актьори наградите за мъжка и женска роля от Кан '2001.
"Опашката на дявола" на Димитър Петков е зареден с мистична музикалност. Отново, както и в дебюта си "Тишина", авторът разказва за хора на изкуството. За разлика от предишния филм обаче, тук заниманията с обществото са сведени само до преобладаващата атмосфера на унилост. Филмът е изящен и нежен, въпреки намесата на Дявола (Крикор Азарян). Разкрачен между София и планинско село, между цивилизация и корени, между религия и езичество, "Опашката на дявола" е топъл филм за българската участ. Близък до посланието на "Писмо до Америка", той подава сигнали, че киното ни би могло и да стъпи на крака, ако се опитва да разказва нашенски съдби на универсален език.
Мястото ми застрашително намалява, а има още заглавия от "Киномания", които заслужават внимание. Успокоявам се, че повечето от тях ще бъдат скоро на екран. А иначе най-прекрасният филм, показан тази есен в НДК, за мен си остава "Хималая, детството на един вожд" на Ерик Вали (вж. бр. 24 от 2001).
Общо взето, през всичките тези дни имах чувството, че тичам между две киномании.

Геновева Димитрова