Марио Табоада -
ни/кому не/нужен компромис


В ноемврийския концерт на радиооркестъра имаше едни 30 минути, за които ще си спомням с удоволствие. Доставиха ги на публиката Аглика Генова и Любен Димитров, великолепни пианисти, които могат да бъдат наречени майстори, въпреки младостта си. Тяхното дуо има предимството да подчертава интересната звукова индивидуалност на всеки един и в същото време да звучи в безусловен звуково-темброво-щрихов синхрон.
Присъствието им на сцената провокира в най-добрия смисъл на думата и привлича с модерния тип професионализъм в клавирната игра за двама, където хармонията, гласоводенето и балансът се постигат с естествено съдихание. В този смисъл двойният Моцартов концерт - творба с непрестанен живот по концертните подиуми - прозвуча откъм солиращите партии със завидно защитена стилова култура и интересно съвместно чуване на музикалния детайл - като възможната съвременна инкрустация в цялостното движение. Това се усети от публиката, която бе необичайно щедра в аплодирането на тези чудесни музиканти. Чудесни и защото успяха да направят контакт с оркестъра, въпреки присъствието на мексиканския гастрольор, диригента Марио Родригес Табоада. Не знам кому дължим "удоволствието" от рязкото несъответствие между равнището на оркестъра и това на диригента пред него. Но си мисля, че колкото и да сме бедни, не сме чак толкова, че да си позволяваме подобни гастролни авантюри. В биографичните бележки за Табоада пишеше, че е посещавал майсторски класове при световноизвестни диригенти - така, изобщо. Така изобщо мога да добавя, че в Мексико има поне трима много добри и професионални диригенти. Всъщност това не е и толкова важно - по-важното е, че присъствието на Табоада пред оркестъра не отговаряше на очакваните функции: липсваше каквато и да е органика в движението на музиката, също както и необходимата за Моцарт и Бетховен (Осма симфония) темпова стабилност и дори само способност за адекватно възпроизвеждане на партитурата. Интересен момент се очакваше да бъде изпълнението на Tierra de Temporal от мексиканския композитор Хосе Пабло Монкайо, творец от първата половина на миналия ХХ век, чиято музика сублимира песните и танците на Мексико, като ги пресъздава с великолепна темброва фантазия.
Безспорният негов "хит" е "Хуапанго", но и в пиесата, която чухме, има какво да се извади и подчертае - нещо, което не се случи - доколкото Табоада предпочете тежкото, гравитиращо движение, с някаква изкуствена патетика (което доста накърни облика на творбата), без изобщо да ни даде възможност да усетим, че тя носи и заразяваща танцова прелест.
В резюме: в стълкновението между радиооркестъра и гастролиращия диригент победител нямаше, а загуби публиката.

Екатерина Дочева







Кресчендо
декресчендо